Ани Вълчанова: За единия аплауз и гербер работим

Не съм революционер, не съм толкова дръзка. Това, че съм съпруга на по-смел човек, не прави и мен самата такава, казва актрисата

Ани Вълчанова се съмнява, че ще разкрият извършителя на палежа на семейния им автомобил, но смята, че „дали е срещу мъжа ми, или срещу нашия съсед, е еднакво стряскащо и брутално“. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Ани Вълчанова: За единия аплауз и гербер работим

Ани Вълчанова се съмнява, че ще разкрият извършителя на палежа на семейния им автомобил, но смята, че „дали е срещу мъжа ми, или срещу нашия съсед, е еднакво стряскащо и брутално“. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

С нова роля приключи театралният сезон за Ани Вълчанова. „Договор 2019“ от Майк Бартлет е антиутопия, в която една жена не мечтае за нещо изключително, а просто за нормален живот. Спектакълът вече е отличен с две награди от Международния фестивал „New European Theatre Action – Neta“ Враца 2019 – за актьорския дует на Ани Вълчанова и Надя Дердерян, както и за режисьора Васил Василев. Спектакълът е в афиша на Театър „199“. 

Освен в „Договор 2019“, през новия сезон наесен публиката може да гледа Ани Вълчанова в Сатиричния театър, където актрисата е част от щатната трупа. Вълчанова вече 18 години е в състава на „Вечеря за тъпаци“, постановка Иржи Менцел; играе още в „Шеги на любовта“ на режисьора Йосиф Сърчаджиев, в „Името“ и в „Прощална вечеря“ на Здравко Митков. Актрисата е част и от независимия проект „Щастливият Бекет“ на режисьора Марий Росен.

Поканихме Ани Вълчанова, за да разговаряме не само за ролите в театъра, а и за ролята и отговорностите на един творец в публичното пространство. Интервюто ни съвпадна и със случай от криминалните новини – личният автомобил на семейството беше запален пред жилищната им кооперация. Още същия ден от полицията съобщиха, че автомобилът е запален по погрешка – целта била колата на съседа на семейство Минекови. Извършителят не е заловен. Съпруг на Ани Вълчанова е скулпторът Велислав Минеков, професор в Националната художествена академия, личност с активна позиция по редица обществено значими казуси.

– Имате ли понякога чувството, че животът повтаря изкуството, г-жо Вълчанова?

– Животът е по-изобретателен от изкуството. Има неща в живота, за които с приятели много пъти сме си говорили, че това сега ако го направиш на филм или на пиеса, някой ще си каже „е, чак пък толкова“. А животът е „чак пък толкова“. Изкуството не може да стигне до такива крайности, до каквито отива животът. Но изкуството се стреми към естетика, а животът, за съжаление, често стига до кич.

– Наскоро Ви се случи нещо като от криминален филм. Какви въпроси си зададохте около палежа на вашия семеен автомобил?

– Преди всичко усещането да се сблъскаш с подобна стихия и да видиш колко си безпомощен пред такова нещо е ирационално. Същото сигурно изпитват хора, които преживяват потоп, торнадо… Може би аз като жена съм и по-уязвима емоционално, но се чувствам безпомощна пред тази сила. Лошото в случая е, че това е умишлено, не е някакъв инцидент. Дали е срещу мъжа ми, или срещу нашия съсед, е еднакво стряскащо и брутално. Би било прекрасно, ако има някакво разрешение или отговор от полицията и разследването – въпреки че, честно казано, силно се съмнявам. Знаете колко много случаи с подпалвания на коли имаше и аз лично не съм чувала да има заловени извършители за подобно действие.

– Като актриса, която винаги търси мотива зад определени действия в едно произведение, потърсихте ли в този случай някакво действие, изказване от Ваша страна, което да е предизвикало този палеж?

Киномания

– Не бих влязла в този разговор, който подеха някои – той е неприятен за мен, грозен, лишен от елементарна форма на съчувствие. Дори, ако щете, съседи от блока започнаха да ни правят забележки, да ни питат кога ще изчистим, кога ще махнем изгорялата кола. Аз мисля, че това няма нужда дори да се коментира. Подобно безсърдечие, все едно ти казват „виновни сте си и си изчистете“. Според медиите, мъжът ми не е причината, според съседите обаче той е.

– Съпругът Ви е граждански активен – допускате ли, че това може да е причината за този палеж?

– Мисля, че свобода на словото все още съществува в България и не може да се посяга върху човек заради подобно нещо, все пак сме европейска държава. Не искам да вярвам в такова нещо.

– Влизате в подобен сюжет и в новия спектакъл с Ваше участие – „Договор 2019“, в Театър „199“… 

– Пиесата е за това докъде може да стигне системата, когато иска и може да смаже личността. Наподобява малко „1984“ на Оруел и „Полет над кукувиче гнездо“. В нашата пиеса няма борец, какъвто е Макмърфи, има едно средностатистическо момиче, което иска да живее нормално, тя не е революционер, няма за цел да променя света. Тя просто иска да живее нормално с работата си, с любовта си, с детето си, но системата казва: „Не, правилата са други“ и така лека-полека я смила, докато не я превърне в част от себе си.

Това е история, която става все по-актуална, за съжаление… Защото се чуват все по-малко гласове на съпротива в общественото пространство. Знаете ли, аз също не съм революционер, не съм толкова дръзка.

– Не създавате такова впечатление.

– Защо? Това, че съм съпруга на по-смел човек, не прави и мен самата такава. Аз се опитвам да бъда откровена в попрището, в което съм, в нещата, които познавам. Не боря големите системи. Излизала съм на улицата 100 пъти, още от 1989 г., но така съм изказвала някакво мое гражданско мнение. Не съм лидер, който може да поведе народа, нямам нито мащаба, нито обаянието, нито смелостта.

– Но във Вашето семейство има такъв човек. А и у баща Ви (кинорежисьора Рангел Вълчанов – бел. авт.) имаше подобна искра…

– Баща ми увличаше хората около себе си, но не бих казала, че е било политически. Когато започнаха събитията тук през 1989 г., ние като студенти играехме в едно представление в Сатирата и там Петър Слабаков ни агитираше за „Екогласност“. Записах се и след това започнаха да ми се обаждат, да ме канят по събрания – но аз като човек, който макар и млад, помни социализма, като чуя „събрание“, просто лошо ми става – и започнах леко да давам заден. Тогава баща ми ми каза: „Виж какво, ще ти дам един съвет: изповядвай каквито щеш идеологии, имай каквито щеш идеи, но не влизай в партия, защото винаги ще бъдеш разочарована“. Не съм пропускала избори и гласувам винаги в една определена посока – вдясно, само за една партия. Такава съм – консервативна.

– Оставате вярна на десните сили, въпреки че от доста време нямат добри резултати?

– Да. Като много хора, и аз имам разочарования от тази десница заради разединението и всякакви такива неща. Последовател съм, но никога не съм членувала в партия, с изключение на това присъствие в „Екогласност“, което дори не беше партия, а сдружение.

– За мнозина от нас промяната изглежда почти незабележима. Но не сме ли прекалено критични към това, което искаме да ни се случва с по-бързо темпо?

– Много неща се промениха. Ние не ги усещаме, защото стават плавно, но има неща, които на нашия син аз трудно обяснявам. Като ме чува, не съм сигурна, че ме разбира. Роден е през 1998 г. – той неслучайно не се роди през 1997 г., трябваше да си идиот, за да родиш тогава дете. Но имаше и такива смели хора. До ден днешен, когато отида на летището и си дам личната карта и тръгна нанякъде, все още не мога да асимилирам факта, че става толкова лесно. Вълнувам се, приятно ми е, че е възможно. От една страна, много неща днес не са същите, а от друга – аз бях от тази голяма група хора, които смятахме, че много бързо ще стане така, както трябва да стане. А то не стана.

– Защо, имате ли обяснение?

– Големият пропуск на България е липсата на лустрация. Ако бяхме отворили миналото, досиетата, днес всичко щеше да е по-различно. Неслучайно 30 години след промените продължават споровете за учебниците по история – дали е така, или не е така социалистическото минало на България. Това е нелепо.

„Големият пропуск на България е липсата на лустрация. Ако бяхме отворили миналото, досиетата, днес всичко щеше да е по-различно.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– В книгата си Иван Костов казва, че на най-различни позиции в държавата продължават да стоят хората от старата ДС, които бранят себе си.

– И аз мисля, че е така. Те, за разлика от моите хора вдясно, много повече се държат един за друг. Ние лесно се цепим, индивидуалисти сме, докато те може да не са толкова много, но се държат.

– Много хора обвиняват Костов, задето не е успял да се пребори за лустрация. Вие кого обвинявате?

– В интерес на истината, ние очаквахме от него това. От друга страна, той имаше да свърши толкова много други неща… ние забравяме какви групировки и инфлация имаше, когато той дойде на власт. Не съм политик, но мисля, че с лустрация много по-бързо нещата щяха да изглеждат така, както трябва и както са в другите бивши социалистически държави, въпреки че там също има проблеми. Но в Румъния, дето все ни слагат заедно, поне имат Лаура Кьовеши. Ето и сърбите – колко народ излязоха на улиците… Румънците, чехите… аз не мога да разбера ние какво още чакаме да ни се случи.

1 2Следваща страница

Bookshop 728×90