Ани Вълчанова: За единия аплауз и гербер работим

Продължение от стр. 1

– Нямат ли известна вина и интелектуалците, че не се държаха като пример за подражание по време на прехода, а преди всичко гледаха да оцелеят – а някои и да бъдат близки с властта, независимо каква е тя?

– Не съм се замисляла за това. Зависи от обема на всяка личност поотделно. В Полша се обърнаха събитията – бившият президент Лех Валенса не е никакъв интелектуалец. Не е казано, че трябва да е писател…

– Но в България и електротехниците не успяват да увлекат народа към прогрес, интелектуалците имат повече шанс.

– Мислех, че вече никаква държавна система не работи в България. Но пожарната ме опроверга по време на палежа на нашия автомобил. И това ме зарадва – че в един момент можеш да разчиташ на някого или на нещо. Иначе съм по-черногледа.

– Допускате ли, че синът Ви може да реши да емигрира?

– Нека той прави каквото иска, а какво мисля аз – няма значение. Родителите са за това да подкрепят децата си.

– Страхувате ли се, че ще се занимава с изкуство?

– Той ще се занимава с изкуство, колкото и да се страхувам или не.

Знаете ли, това нашето не може да се нарече професия. Колкото пъти някой непознат човек ме попита „Какво работите?“, аз не мога да кажа „актриса“. От първия момент, в който влязох в професионалния театър, до ден днешен мисля, че е толкова невероятно това, което ми се случва, че то е временно, че всеки момент ще спра да се занимавам с него и ще трябва да се захвана с друго. Смятам, че имам огромна привилегия от съдбата да работя точно това. Колкото и да се вбесявам на моменти от това, което се случва в театъра.

– Какво в театъра може да ви разгневи толкова?

– Отново системата. Това е сам по себе си много дълъг разговор и на моменти прекалено професионален може би. Извън това, което всички дъвчат за комерсиализацията на театъра, за мен огромен проблем е, че от театъра отпадат режисьорите, в истинския смисъл на думата режисьор. Аз никога няма да се съглася, че режисьорът стои долу в салона и гледа. Да, той така се е появил като професия, но не може да се върнем години назад и да слезе един от трупата, за да гледа и режисира. Режисурата е нещо съвършено друго, тя е творчески акт, наравно с драматургията. Но това не се разбира, което много, много ме отчайва.

– Как приемате факта, че държавата финансира комерсиалната култура?

– Тя дори я стимулира, което силно ме дразни. Не смятам, че трябва да играем на празни салони, не мисля, че публиката е проста и не знае какво да гледа и какво не. Много мои колеги знаят, че правят нещо пошло – и въпреки това го правят. Ако съм убедена, че е хубаво според собствения ми вкус, няма проблем – но когато знам, че не е добро и го правя за парите…

– Случвало ли Ви се е да водите подобен разговор с Ваш колега, който се е отдал на чалгата в театъра, който се е отказал от изкуството?

–  Да. И ме нападат грубиянски – „защото ти не можеш да ги печелиш тези пари“, „защото ти не си мечка“ – смятат, че завиждам за това, че те успяват да изкарат големи пари, а аз – не. Което е довод, разбира се, но не докрай. Но би трябвало това, което се предлага, да е поне на една крачка над телевизията.

От друга страна, ние сме толкова нископлатени, толкова безобразно нископлатени, че да изискваш от хората да бъдат само духовни, не е възможност. Ние взимаме двойно по-малко от шофьорите в градския транспорт, това не е нормално. Ние работим с телата си, с емоциите си, с кръвното си, със сърцата си, с пулса си, с температурата си. Това е рисков труд. Не познаваме понятието болничен. За да не играеш, трябва да си толкова зле, че никой да не ти иска болничен за това, защото те вижда в какво състояние си. От друга страна, разбирам хора, които плащат наеми, имат малки деца…

„Вълнуващо и отговорно е да се качиш на сцената, да застанеш пред едни хора, да предаваш някаква философия на автор или естетика.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Съжалявали ли сте някога, че се занимавате с изкуство?

– Никога няма да забравя защо съм започнала да се занимавам с театър. Вълнуващо и отговорно е да се качиш на сцената, да застанеш пред едни хора, да предаваш някаква философия на автор или естетика.

Но ме е яд на себе си, защото съм си казвала, че в държавата има много по-важни сфери от нашата – здравеопазване, образование… Те са изначално важни – ако образованието не е като хората, каква култура?! Хората са неграмотни, какво им предлагаш?! От друга страна си казвам: ние докога ще се чувстваме виновни, че въобще получаваме пари?! А ние в театъра генерираме пари. Въпреки че билетите се продават под своята себестойност, защото няма кой да ги плати – но често един билет за кино е колкото един билет за театър! Това никъде го няма по света.

– Киносалоните обаче са празни, театрите са значително по-пълни. Така че ви оценяват.

– Ние за единия аплауз и гербер работим, бакшиш не получаваме.

– Мислите ли, че сте ощетена откъм роли в киното? Животът в изтеклите 30-ина години беше такъв, че просто нямаше филми, не се снимаха.

– Ако бях направила много голяма роля в киното, може би щях да имам друго мнение. Но имам чувството, че актьорът в киното не е съавтор, както е в театъра, например. Отиваш на терен и това е, правиш първото, което ти хрумва, а първото не е най-доброто. В театъра не случайно репетираш два месеца, за да стигнеш до нещо си, което не е последното, но все пак е доста по-добро от това, което си започнал. А в киното е „давай, давай“ и какво става, какво не става… Говоря за моя личен опит. Въпреки че аз имам една по-голяма роля с Георги Дюлгеров, в един независим филм („Хубава си, мила моя“, 2004) – там доста поработихме предварително.

– Гледали ли сте наскоро филм, български или чужд, след който да Ви загложди, че не сте участвали?

– Не, но съм гледала такива представления. Гледах прочутата „Илиада“ на Йерней Лоренци, изключителен! Миналата година гледах прожекциите на Британския национален театър, които правят у нас – леле майко! Зад това стои изключителна режисура. А последното нещо на български, което много, много ми хареса, беше „Празникът“ на Явор Гърдев и тогава си казах: „Ей, ако можех да играя в това“. Това за мен е личен критерий. Блазе им.

– Какво очаквате от новия театрален и културен сезон, има ли събития, които очаквате с нетърпение?

– С огромно нетърпение и с нечовешка завист очаквам въпросния Лоренци, режисьора на „Илиада“, който ще поставя в Народния театър. Когато го гледах „Илиада“ обаче, се питах колко салона може да издържи в България – и не си представях много.

– В началото на този разговор казахте, че животът надминава всяко въображение – като министър Вежди Рашидов направи някои изказвания в последните месеци от живота на баща Ви, които изненадаха мнозина…

– Вежди Рашидов твърди, че му е спасил живота. Цинично е. Има много хора, които помогнаха на баща ми и останаха анонимни – много приятели, много лекари. Сега може би е моментът да благодаря публично на д-р Аркадий Иванов, благодарение на когото баща ми живя 13 години с тази болест.

Хората казват „направи добро и го хвърли зад гърба си“. Така наистина правиш добро, иначе излиза, че го правиш, за да се хвалиш – от суета.

– Вежди Рашидов направил ли Ви е добро все пак?

– Аз лично никога не съм искала, нито съм получила пари от г-н Рашидов. Дали по инициатива на този човек, но ми се обади тогава Ваша колежка, за да ми каже да овладея мъжа си и че господин Рашидов е един много симпатичен човек, много приятен, и ако искам, мога да се срещна с него. А в онзи момент баща ми умираше. Не можех да повярвам, че водим този разговор и ѝ казах: „Защо не ми се обаждате, за да питате как е баща ми, дали аз или той имаме нужда от помощ, а ми се обаждате да слагате клин в душата ми, между мъжа ми и баща ми?“.

– Дали този случай няма връзка с друг, в днешно време – Вежди Рашидов беше завел дело за клевета срещу съпруга Ви, Велислав Минеков. Какво накара г-н Рашидов да оттегли иска си? По това дело Вежди Рашидов искаше обезщетение, непосилно за който и да е творец в България.

– Не бих искала да коментирам.