„Тотална щета“ е авторски спектакъл на Ани Васева в ДНК (пространството за съвременен танц и пърформанс в НДК) за щетата, която си нанасяме, живеейки – за любовта, красотата, изкуството, за безпричинните афекти. Животът е преразход на енергия, която не се преобразува никога, отбелязва Васева.
Този спектакъл е комедия, но ако бъдем сериозни – това заглавие би могло да се отнесе за редица практики и в културата. За режисьорката начинът, по който днес съществуват театрите, например, е тотална щета – според нея трупите са принудени да се стремят „не към осигуряване на условия за качествен творчески процес и осигуряване на дълъг живот на спектаклите, а към постоянно безразборно бълване на премиери и третиране на служителите като роби“. Васева негодува и срещу оценяването, организирането и продаването на изкуството у нас „като домати на пазара“:
„Не защото е по-висше от доматите, а защото има различни функция, цел и изисквания“.
Ани Васева обаче предлага да се надсмеем над живота с „Тотална щета“ – в спектакъла актьорите Леонид Йовчев и Галя Костадинова не се чувстват задължени, принудени и закрепостени, а забавляват и себе си, и зрителите.

Галя Костадинова и Леонид Йовчев в сцена от спектакъла „Тотална щета“. Снимка: Орлин Огнянов/НДК
Публиката може да гледа „Тотална щета“ на 30 ноември в ДНК. А с позициите на Ани Васева за съвременните култура и изкуство можем да се запознае още сега – с „Въпросите на Площада“.
– В крак ли е с времето българското изкуство?
– Всяко изкуство е в крак с времето и ситуацията си – то е огледало на това, което се случва. Ето например, фактът, че държавните театри в България, които десетилетия наред са създавали условия за творчески процес, все повече и повече започват да се държат като търговци на дребно. Това е отражението на времето, на културната политика, на така наречената „реформа“ в театъра.
– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?
– Световното ниво се определя от всички места на света, взети заедно. До много от тях нямаме достъп или ни липсва информация за тях. Така че въпросът е сложен и не бих рискувала да отговоря неинформирано.
– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?
– Зависи за кого и в какъв контекст. Пък и три е твърде малко число. Димитър Ненов, Ангел Букурещлиев, Димитър Воев, Чавдар Мутафов, Мария Димова… списъкът може да продължава още много.
– А кои са недооценените?
– Въпрос на гледна точка и контекст. Всеки от горния списък може да попадне и в тази категория, зависи кой е оценяващият.
– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?
– Ако под успех се разбира удовлетворение от работата, удоволствие, щастие, намиране на съмишленици, вдъхновяваща съвместна и самостоятелна работа, откриване на публика, с която имате общи интереси и вълнения – не, не е необходимо.
– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.
– Винаги очаквам концертите на „Аларма Пънк Джаз“ с нетърпение. Скоро наближава рожденият ден на ТАМ – място за култура и социален център с голяма важност за Велико Търново. През декември се открива нова изложба в галерия „Структура“. Предстои премиера на Галина Борисова. Винаги има какво да се види и чуе, не бих се ограничила до три.
– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?
– Отново бих се спряла на концертите на „Аларма“ – чрез тях имаме достъп до музика, която иначе няма как да чуем. Поредицата барокови концерти също беше забележителна. И пак – няма как да е едно.
– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?
– Не знам дали бих могла да ги проследя по издателства по този начин. За съжаление, вече няма такива обширни (тематично, езиково и графично издържани) колекции като тези на „Народна култура“, но има множество интересни отделни издания (или кратки поредици) на различни издателства.
– Будител ли е днешният интелектуалец?
– Зависи от конкретния човек, за който става дума. Тъй като българското образование е последователно и целенасочено съсипвано, нуждата от защита на ценността на образованието като ценност само по себе си, до която всеки трябва да има достъп, но към която трябва да да има високи изисквания, е особено остра.
– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?
– „Класиката“ е интересен феномен – формира се след времето, в което можем да наречем един период „съвременен“, и за добро или за лошо не винаги в тази класификация остават творците, които са имали най-голямо влияние върху съвременниците си. В края на краищата това е и въпрос на историография, която често е манипулативна. Не мисля, че в момента можем да имаме адекватен поглед по темата.
– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?
– Трябва да има специална държавна политика за защита на образованието и културата. Не може да се оставят институциите на произвола на всеки следващ директор, който се появи и който има нова идея как да разпродаде и/или съсипе наличното. Не може да не се полага грижа за работниците в културната и образователната сфера. Не може да се пускат студенти и ученици на изпити, защото родителите им си плащат. Не може да се принуждават учители и преподаватели да нямат критерии. Не може да се поддържа некачествено образование (кой ще иска да стане учител днес – при заплатата, която ще получава, стреса, на който ще е подложен, и при положение, че не му се гарантира, че ще може да си върши качествено работата). Не може да се принуждават театрите да се стремят не към осигуряване на условия за качествен творчески процес и осигуряване на дълъг живот на спектаклите, а към постоянно безразборно бълване на премиери и третиране на служителите като роби. Не може по конкурси и обявени политики да се залага „устойчивост“ като критерий и цел, а никой да не се занимава с тази устойчивост. Не може изкуството да се оценява, организира и продава като домати на пазара. Не защото е по-висше от доматите, а защото има различни функция, цел и изисквания.
– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?
– Мисля, че това не става с критерии – прищявките на историята и локалните социо-културни специфики взимат тези решения.
– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?
– Има битка между всички и това е нормалното състояние не само на българското изкуство.
– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?
– Разбира се, както всички хора във всички области, винаги и навсякъде.
– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?
– Не мога да кажа. Не знам дали може да се говори за обща позиция на българските творци (или на които и да било).
– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?
– Доколкото ми е известно, има множество произведения на съвременните сценични и визуални изкуства, които се занимават с „актуални“ въпроси – било то от искрен интерес и загриженост, било то от пресметливост. Въпросът кое изкуство е политическо и по какви причини, кое произведение какви позиции заема и по какъв начин, е сложен и обширен. Човек може да прави изключително ретроградни произведения в много „съвременна“, „интерактивна“ и „ангажирана“ форма, както и да мисли и действа по въпроси, които в същността си са политически (отнасят се до регулирането на общия живот, справедливостта и несправедливостта и прочие) със съвсем „класически“ средства. Както, разбира се, и обратното. Всеки театър е политически, защото, съзнателно или не, заема определена позиция. Естествено, има и множество изключително интересни примери за произведения, които директно назовават явления от обкръжаващата ни действителност. Както и такива, които го правят, защото сега това „се търси“ на пазара на съвременните изкуства. Въпрос на позиция и етика. Както винаги всичко опира до това – вълнува ли се правещият от това, което прави, или само се преструва.
– Съществува ли травма в българската култура?
– Да, както във всяка култура. Като че ли невидимата травма (която все още дори не е травма, защото е разруха в действие) е постоянното, агресивно съсипване на всяка структура, създадена и мислена, за да поддържа нормални условия за функциониране на културните механизми. Все едно искаме да живеем в джунгла, където се оцелява само с бой и с маркетингови хитринки. Ясно е какъв вид изкуство може да вирее в такъв климат.
– Защо културата е последна грижа на държавата?
– Спорно е дали е последна. Образованието, здравеопазването и социалната грижа също се борят за тази позиция. Не знам дали това е целенасочена политика, или просто нехайство, корупция и неглижиране, но е ясно накъде вървят нещата – общество, в което 10% от хората – тези, които са в определени слоеве на бизнеса – ще могат да имат комфортен живот, останалите ще ровят в кофите (или ще работят по 7 различни нископлатени работи, за да могат да се хранят). А изкуството ще е това, което някой смята, че ще може да продаде на принципа, на който би продал чувал с въглища.
– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“.
– Не бих си позволила.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение