Лаврен Петров: Георги Йорданов отдавна не е министър, но още е в културата

В навечерието на 24-и май, Деня на българската писменост и култура, преди отново да запеем „Върви, народе възродени…“, се замисляме накъде върви родната култура – развива ли се, в застой ли е или търпи регрес. Заслугите за тези процеси в немалка степен се дължат на министъра на културата – затова се запитахме кои през годините са използвали влиянието си, заемайки този пост, за да окажат тласък на родната арт арена, кои са се носили по течението и кои – обратно, са нанесли вреда на изкуството; при кого творците са се чувствали най-добре и кой действително е работил в полза на културата?

„Площад Славейков“ поставя тези и още въпроси в анкета сред български интелектуалци и общественици. На всички задаваме едни и същи въпроси. А в деня на празника ще обобщим резултатите.

Вижте отговорите на Мила Искренова, Васко Василев и Димитър Шумналиев. И още на Божана Апостолова, Велислав Минеков и Кирил Кадийски.

Изкуствоведката Аделина ФИЛЕВА:

Културата не е продукт, а фундамент на държавата

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– За да прецениш дали един министър на културата е добър, е необходимо да мине време, да се успокоят емоциите и да остане трезвата преценка.

В българската история има много добри министри – Константин Величков, Иван Шишманов, Иван Вазов, Богдан Филов и др. Личности, високо образовани и безспорни авторитети с размах, ясна визия за българската култура и образование или както са го наричали Просвещение, създатели на институции. Като че ли в по-новите времена, от втората половина на ХХ в. та до днес, трудно можем да откроим имената на министри, оставили такава ярка диря.

Най-полезен министър е този, който има визия, ясна цел, знае какво иска и как да го постигне. Да води разумен диалог с творците от всички сфери и поколения, да бъде комуникативен, но същевременно с това да отстоява позициите си задълбочено и аргументирано. В последните няколко години личността и действията на министрите на културата станаха обект на засилен граждански и обществен интерес, което показва чувствителността на българското общество към проблемите на българската култура.

–  При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– През 30-те и 40-те години и през 70-те и 80-те години на 20 век живееха най-добре. Времена – много различни в исторически и културен контекст. Макар и проблематичен, периодът 70-80-те години разкрива много възможности и осигурява комфорт на българските творци – контрактации, откупки, творчески командировки. Друг е въпросът доколко този комфорт е бил креативен в творчески план.

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– Средствата не могат да се изкопчват. Средствата за култура трябва да са национална стратегия, приоритет, защото културата в нейното всеобхватно значение е изкуство, образование, наука.

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– Необходимостта от авторитетна личност като министър на културата не подлежи на коментар. Друг е въпросът – творец или мениджър. Разбира се, най-добре би било съчетание от двете, но ако трябва да се избира, то навярно би било по-добре да бъде мениджър. В позицията на министъра задължително трябва да присъстват тези качества, но културата няма как да бъде само продукт за консумация. Тя може да бъде индустрия, да произвежда и да продава, но тя сама по себе си не е продукт, а творческо проявление на човешката мисъл и фундамент за съществуването на държавата, а и на социума изобщо.

– За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“?

– Афоризмът е написан за Начо Папазов, но може да се отнесе и към министри, които са поставени, само за да са министри и да поддържат определена партийна политика. Колкото и да ни се иска да посочим, че някои от министрите, оглавявали Министерството на културата след 1989 г., е имал проблематична култура, то това е невярно. Друг е въпросът кои са онези министри, които премислиха културата извън бюрократичния апарат, извън нормативните актове и постановления.

Още по-проблематично е питането кои от министрите успяха да намерят баланса между изкуство и пари, защото в глобалната действителност на ХХІ в. именно в баланса между тези две неща се крие успехът. Все ми се иска да вярвам, че в България има хора, които ще провидят важността на този баланс и ще успеят да го реализират. Иначе ще обособим културното пространство в арена на безвкусица, в битак, на който единствено потребителския интерес предопределя качеството и пазарната стойност.

Вижте отговорите на Леа Коен, Игор Марковски и Найден Тодоров. И още на Георги Лозанов, Христо Карастоянов и Васко Кръпката.

***

Композиторът Георги Арнаудов:

На културата й е нужен мениджър за министър, не просто творец

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Това би бил този министър, който успее да се пребори за автономията на големите културни институции. Макар и да е съвсем условен, тук бих дал пример с академичната автономия на висшите училища, гарантирана от Закона за висшето образование. Това може да започне с държавните културни институти с национално значение и да бъде отнесено към различни нива на автономия – управленска, финансова…
Но при всяко положение това означава ясно разделение на управленските функции – по подобие на управлението на Берлинска филхармония например. Тя се ръководи от фондация, с борд от четирима членове (главен диригент, генерален директор, председател на фондацията и медиен мениджър), от настоятелство от девет души, което включва винаги ex officio кмета на град Берлин, двама членове на Бундестага, единия от управителите на „Дойче банк“, представител на парламента и четирима представители на филхармонията, както и от помощна, огледална на настоятелството структура, състояща се от осем заместник-членове на настоятелството. Тази фондация избира администрацията и не обременява държавата с несвойствени проблеми.

При наличието на една такава автономия, министерството би осъществявало функции по координацията на взаимоотношенията между автономните културни институции и държавата би имало по-голямо поле за развитието на национални стратегии в областта на културата.

– При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– Обикновено се въздържам да правя сравнения. Гледам някак да внимавам с така наречените от древните индийски мислители „пет отрови“ – сравняване, очакване, неприемане на нещата и хората, привързаност и приемане на себе си прекалено сериозно. Като започнем от проф. Марин Дринов, който през 1878-а пръв завежда „отдела за народното просвещение и духовните дела“, ние имаме великолепни примери на управление на културата.

Но все пак трябва да си дадем сметка, че основната функция на творците в сферата на културата е сами да изграждат своя авторитет и да творят, а не да разчитат на държавата да им върши работата. Спомням си Софийската филхармония от 60-те и 70-те години – музикантите не бяха добре материално, свиреха със закърпени фракове, останали от времето на Царския симфоничен оркестър, но изнасяха такива концерти, за каквито сега не можем и да си помислим!

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– За средствата не мога да знам, защото не съм се занимавал да търся информация. Колкото до понятието „стратегия“ – нека имаме предвид, че под това следва да разбираме всеобщ консенсус за едно високо ниво на организация и планиране за постигането на определени цели в условията на неопределеност. Стратегията използва като основни инструменти различни типове тактики, логистики и системи от действия, които водят до постигането на съответния резултат. Има ли такова нещо днес в сферата на културата и изкуствата?

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– Да, естествено, че има нужда от министър. При това да бъде и мениджър, и творец, или само първото. Но все пак не и само второто. Мисля, че у нас има достатъчно големи творци, които са и великолепни мениджъри.

– За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“?

– Афоризмите отразяват кратки хрумвания, те са подобно на вицовете. Често ги забравяме… Въпреки че е великолепен като логика, не съм любител на този специално. Творчеството е борба и съзидание и не бива да се подчинява на обиди и страхове!

Вижте отговорите на Недялко Йорданов, Живко Петров и Чавдар Николов.

***

Галеристът Лаврен ПЕТРОВ:

Заради Людмила Живкова все още имаме силна лява интелигенция

Снимка: Емил Георгиев

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Този въпрос ме кара да си спомня за думите на голямата ни актриса Стоянка Мутафова. В едно телевизионно интервю я попитаха: „Кога живеехте по-добре: преди Десети ноември или след това?”, тя отговори: „Живеех по-добре преди Девети септември 1944 г.”…

– При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– Предвид възрастта ми, няма как да Ви отговоря, въпреки че съм убеден, че при управлението на цар Борис III Обединител сме имали силна културна политика. А откакто съм се появил на бял свят и до днес, най-добър министър на културата си остава Георги Йорданов. Често го виждаме сред нас на изложби, концерти, театрални постановки. Отдавна не е министър, но е сред художниците, музикантите и артистите като приятел, посрещан сърдечно навсякъде.

Всъщност, аз въобще не харесвам социализма и ми е много болно, че и до днес времето на Людмила Живкова се счита за разцвет на българската култура и повечето, особено по-възрастните сред нас, си спомнят с носталгия за онова време, когато са били най-обгрижвани и ценени. Затова днес ние имаме само лява интелигенция и липсва истински десен буржоазен културен елит.

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– Без някаква особена стратегия, факт е, че през двата мандата на Бойко Борисов се харчат най-много средства за култура. Организира се нова Национална галерия „Квадрат 500”, която аз въобще не харесвам. Но е по-добре да я има, отколкото да я няма. Усвояват се много европейски средства – за съжаление, резултатите невинаги са съвсем добри, както случая с Ларгото. Със съдействието на премиера се уреди въпроса със собствеността на сградата на СБХ, за което всички от бранша сме признателни.

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– Ако културата на България има министър, то трудно можем да дадем за пример някои от изредилите се след 1989 г. до днес. Иска ми се да имаме за министър културен и ерудиран, високо образован и западно- европейски ориентиран мениджър, какъвто за съжаление не познавам.

– За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“?

– Много са министрите, за които може да се отнесе този афоризъм. По-важни са кабинетите, които ги издигат и подкрепят и политическите сили, които стоят зад тях. Ако трябва да обобщя, роден съм и съм израснал в сенките на Паметника на съветската армия. Докато този мрачен символ от тъмното комунистическо минало се извисява в центъра на града ни, доминира над него и символизира васалното ни положение, не очаквам културен, политически и икономически разцвет.

Вижте отговорите на Ива Йолова, Стоян Радев и Теодосий Спасов. И още на Венцислав Занков, Елена Кръстева и Георги Каприев.