Министерството на културата субсидира творците на база продаден билет, така оценява резултатите от тяхната работа. Как обаче творците от своя страна – в качеството си на граждани, които субсидират с данъците си властта – оценяват управлението в културата? Това се опитахме да разберем с анкета в навечерието на 24 май – празник на българската писменост и култура.
„Площад Славейков“ зададе едни и същи въпроси на 50 човека от различни области на културата – театрали, кинаджии, музиканти, художници, писатели, журналисти. Попитахме ги кой е най-полезният министър в културата, кога творците са живели най-добре и са имали авторитет, кой министър е успял да осигури най-много средства за културата, има ли нужда въобще културата от министър и за кого биха отнесли неостаряващия афоризъм на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“.
Отговориха ни половината. Най-отзивчиви се оказаха музикантите – почти всички споделиха позицията си. На другия полюс бяха хората от театъра и киното – както може да се убедите, от тези две големи групи, за които Министерството на културата дава най-много пари, повечето предпочетоха да избегнат да изразят открито мнение. Мнозинството от писателите и журналистите, към които се обърнахме, с готовност се включиха в нашата анкета, която няма претенции за представителност, а единствено да коментира властта.
Надявахме се, че анкетата ще образува желание у някои да се включат и по собствена инициатива – това, за съжаление, не се случи, въпреки че отговорите на някои предизвикаха разпалени коментари.
Най-споменаваното име в различен контекст бе на Людмила Живкова, а не на Иван Вазов – най-големият творец, заемал поста, или Вежди Рашидов – министърът в момента. Нейната сянка очевидно все още виси над българската култура, а и немалко от главните герои в разпределянето на ресурси в културата, издигнати по нейно време, днес са същите.
За някои като Леа Коен Живкова е най-вредният министър:
„Най-вредният министър за мен остава Людмила Живкова – поради това, че превърна Министерството на културата в секта, поради безумните й фараонски проекти, поради измисления от нея пропаганден тъпизъм „Знаме на мира“ и поради лакейството, което създаде в културата.“
Георги Лозанов: Заради Людмила Живкова нямахме дисиденти
Музикантът Теодосий Спасов пък смята, че е Живкова е най-полезният министър в културата.
Георги Йорданов също предизвиква противоречиви чувства – 27 години след края на тоталитарния период обществото ни явно продължава да бъде спъвано от еднозначна оценка за онова време.
Димитър Шумналиев: Творците живееха най-добре при социализма
Съвсем логично в анкетата често е споменаван настоящият министър на културата Вежди Рашидов. Няма равнодушни за неговото управление, но малцина от участниците го коментират директно. Немалко избягват отговора, други пък прибягват към описания. Има обаче и такива, които квалифицират присъствието му като ексцентрично. Според Ива Йолова, дългогодишен журналист в областта на културата, най-лошо творците са били ръководени от Рашидов и Данаилов:
„Едва поникналите у нас под егидата на Ивайло Знеполски центрове за книги, кино, театър, музика… – френски еталон за децентрализация, бяха бързо унищожени в мандата на Стефан Данаилов и тотално заличени при Вежди Рашидов. За да се върнем към централизацията в културата, позната от тоталитарното време. Което преди всичко важи за „здравата ръка” в управлението на финансите и за това „кой плаща музиката”, за да я дирижира по-лесно.“
Нина Чилова обаче категорично печели титлата за най-слаб министър – тя бе на този пост едва половин година, но крилата в историята на българската култура остава фразата й при въвеждането й на този пост, когато на въпрос кой е любимият й композитор, може би Панчо Владигеров, тя отговори:
„Любимият ми е Златю Бояджиев.“
Чилова е често споменавана и в отговорите на въпроса: За кого бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“. Там обаче нерядко се появява и фигурата на актуалния министър.
Чавдар Николов: Творците живееха най-добре при Нина Чилова, всички я превъзхождаха
Половината от поканените за участие в анкетата ни отказаха, любопитното обаче е, че и сред онези, които се включиха, мнозина избегнаха да дадат конкретен отговор. Някои го правят, защото са твърде зависими от властта – държавните пари за култура са съсредоточени в едни ръце, на министъра. Други – може би от възпитание. Логично най-смели са онези, които не разчитат основно на финансиране от държавата – музикантите, писателите, художниците и журналистите.
Ива Йолова: Страх ме е от културата на министъра в пълното му оперение
Единствен сред министрите след 1989 г., споменаван в анкетата само с добро, е Ивайло Знеполски, който децентрализира властта в културата. За него Георги Лозанов отбелязва:
„Без него не нямаше да има реформа в културата, още щяхме да се караме като в здравната или в съдебната система каква трябва да бъде тя. Знеполски, представлявайки държавата, извади творческите дейности от нейната „последна дума“ и чрез съответните центрове повери разпределението на държавните средства на творческите гилдии. Помните ли? Направи го заради принадлежността си към либералната традиция във френската култура, но и защото имаше компетентност и интелектуална харизма на министър на културата.
Фактически, институционалната драматургия на културата у нас през последните десетилетия има двама протагонисти: Людмила Живкова – на отглежданата култура, и Ивайло Знеполски – на културата без опека.“
За съжаление следващите министри на този пост бързо заличиха постиженията на Знеполски.
(Бел. авт. – в следващите дни очаквайте интервю с проф. Ивайло Знеполски пред „Площад Славейков“.)
Другата фигура със знаково присъствие в анкетата е проф. Иван Шишманов, основавал базисни за българската култура институции – Висшето училище (СУ „Св. Климент Охридски“), Народния театър, Рисувалното училище, Музикалното училище, Народния етнографски музей, Археологическото дружество.
Кирил Кадийски: Добре е от време на време да има един проф. Шишманов
Философът Георги Каприев изброява неколцина личности, допринесли много за културата ни:
„Какво значи полезен? Изглежда този, който е създал и укрепил структури, институции и механизми, решаващо поддържащи и развиващи българската култура. Петко Славейков слага началото, Георги Живков създава първите големи институции. Иван Шишманов, не само като министър, укрепва Университета и отваря България за Европа, като впрочем чрез стипендиантите си прави възможно и обратното. Богдан Филов, не само като министър, създава или разширява институции, фундаментални и до днес в културното развитие. Ивайло Знеполски успя да спре или поне решително да забави процесите на разпад.
Цялата работа е, че държавното понятие за култура се мени през десетилетията. Ако за първите четирима високата национална култура е държавно-структуриращ елемент, съизмерим с армията например, а комунистите отъждествяваха висока култура и собствената им идеология, за което отъждествяване се бяха постарали по зловещ начин, Знеполски и тези около него следва да обясняват смисъла от наличието на висока култура на хора, едва долазили до първите й стъпала и, следвайки себе си като пример, виждат в по-високите нещо като фирма пред фалит, която не закриват единствено по смътни сантиментални съображения.“
Георги Каприев: За властта културата е фирма пред фалит. Не я закриват от сантимент
Без да е участвал в анкетата на „Площад Славейков“, около 2 години по-рано театралът Явор Гърдев в едно свое изказване определи ясно проблема – министърът на културата е просякът в правителството, на когото творците гледат като на свой адвокат пред правителството:
„Максимумът на това, което той прави, е да упражнява влияние над премиера и министъра на финансите, за да може да изкопчи малко повече пари или поне да лобира да бъдат похарчени 100% от предвидените в бюджета средства.“
Думата „изкопчи“, използвана в анкетата целенасочено, подразни малцина – Леа Коен, Георги Каприев и Аделина Филева. Но Георги Лозанов я прие като показателна за отношението на българските политици към културата.
Явор Гърдев също нарича процеса по финансиране на културата „изкопчване“. Според него българските управници финансират културата, не защото им се струва ценна, а за да си нямат проблеми с нея:
„На бюджетно ниво парите за цялата сфера на културата е в рамките на статистическата грешка. Това са толкова малко пари, че на властта й е все едно как тези пари ще бъдат похарчени. Така че ни ги дават с посланието: „Вземай и не ме занимавай“. Защото за тях това по никакъв начин не е фатално. По този начин обаче пари се дават само на просяци, на сфери, които се считат за апандисит, за странна суетно-забавна добавка на обществото, на която ако дадат някой лев, на държавата няма да й струва нищо. Но защо я дават – ето това управляващите не разбират. Защото не им е преведено, не им е казано, че талантът струва 26 кг злато или 32 стотинки. Просто не е въведена преводна система. Ние самите бягаме от въвеждането на система колко струва нашето усилие, не можем да им обясним защо трябва да ни дадат по-висок бюджет. Затова оценката се оставя в ръцете на политиците. Когато говорите на управляващите с такива термини, те ви гледат като на халтави хора, които лесно могат да бъдат затапени с малки суми.“
От анкетата ясно личи, че българските творци продължават да живеят в притеснение от държавните чиновници. Логично е – властта непрекъснато мени критериите, по които субсидира изкуството. Парите им от 6 години насам са зависими от количеството продадени билети. Това е белег, присъщ на масовата култура, затова се появи и явлението „мечки“, които плъзнаха както в театъра, така и в симфоничната музика. Но държавата продължава да пренебрегва факта, че сценичните изкуства няма как да се издържат на пазарен принцип при този толкова малък пазар – въпреки творческите компромиси, които правят. Тогава за каква култура говорим?
Основният извод от анкетата гласи: културата се издържа с подаяния, а министърът, който я управлява, е просякът в правителството. Разбираме още, че голяма част от творците живеят в миналото и съжаляват, че дъщерята на Тодор Живков вече я няма. А дъщерята на Бойко Борисов – за добро или за лошо – не е показала интерес към културата.
Всичко по темата „Най-добрият министър в културата“
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение