Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Ива Йолова: Страх ме е от културата на министъра в пълното му оперение

„Най-добрият министър в историята на българската култура“ - анкета на „Площад Славейков“ сред интелектуалци в навечерието на 24 май

„Ей Богу, ако има артистичен министър, за когото най-прилягат думите на Ралин, той в момента дефилира на културната сцена в пълно оперение. От безбройните словесни бисери, които ръси непринудено, сред любимите ми е: „Няма друг премиер, ходил седем пъти на театър“, казва журналистката Ива Йолова. Снимка: Емил Георгиев - Ива Йолова: Страх ме е от културата на министъра в пълното му оперение

„Ей Богу, ако има артистичен министър, за когото най-прилягат думите на Ралин, той в момента дефилира на културната сцена в пълно оперение. От безбройните словесни бисери, които ръси непринудено, сред любимите ми е: „Няма друг премиер, ходил седем пъти на театър“, казва журналистката Ива Йолова. Снимка: Емил Георгиев

В навечерието на 24-и май, Деня на българската писменост и култура, преди отново да запеем „Върви, народе възродени…“, се замисляме накъде върви родната култура – развива ли се, в застой ли е или търпи регрес. Заслугите за тези процеси в немалка степен се дължат на министъра на културата – затова се запитахме кои през годините са използвали влиянието си, заемайки този пост, за да окажат тласък на родната арт арена, кои са се носили по течението и кои – обратно, са нанесли вреда на изкуството; при кого творците са се чувствали най-добре и кой действително е работил в полза на културата?

„Площад Славейков“ поставя тези и още въпроси в анкета сред български интелектуалци и общественици. На всички задаваме едни и същи въпроси. А в деня на празника ще обобщим резултатите.

Режисьорът Стоян РАДЕВ:

За министър е нужен политик,
готов да застане зад културата на свободата

S_Radev2

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Преди да се даде отговор на подобен въпрос, е необходимо да се уверим, че понятието „култура“ се разбира по сходен начин от участниците в едно широко публично обсъждане. Говори се по инерция – така, сякаш подобно общо разбиране е налично, а аз смятам, че не е и то защото няма как феномен с толкова различни измерения, включващ динамични процеси, които се развиват в дълги времеви периоди, да бъде обхванат от една проста и приемлива за всеки формулировка. Наистина, добре би било да се направи необходимото малко по малко въпросът да започне да се разглежда в цялата му сложност, защото в противен случай отговорите винаги ще отразяват ограниченото възприемане на проблема, а това ще ги прави невалидни отново и отново.

Най-полезният министър би бил този, който се захване с тази изглеждаща като непосилна задача и то със съзнанието, че неговите усилия ще бъдат само малка стъпка по един безкраен път.

– При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– Знаем със сигурност, че велики творци с последвало световно признание нито са живели добре, нито са се ползвали с авторитет пред обществото в протежение на своя житейски отрязък от време. Този факт ни връща към понятието култура и неговите възможни тълкувания. Едно от тях включва резултата от изразяване на лично убеждение, което не винаги среща моментното одобрение и подкрепа на аудиторията – но пък се оказва заредено с енергия, която задвижва въображението на бъдещите поколения и то в големи мащаби. Съдбата на неоценените своевременно може да предизвиква съчувствие, но във всеки случай няма как лесно и еднозначно да се определи има ли виновен и дали въобще е уместно такова питане. Така нареченият добър живот и консумираният авторитет на културния деец се случват тогава, когато неговата дейност попадне в съзвучие с доминиращите обществени нагласи, които най-често имат свое идеологическо основание и политически център. Друг прочит на културата представлява именно това – култивиране на ценности, обслужващи конкретна идеология, разпространена върху определена територия за определен период от време.

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– В продължение на предишния отговор може да се каже, че най-добре се е справил този министър, който е отговорил правилно на идеологическите задачи, които политическата ситуация по негово време е диктувала. Ако говорим за стратегия, то вече предпоставяме намеса на субект, който да я изработи и осъществи. Този субект е по необходимост политически, затова не бива да се учудваме, че провежданата културна линия отразява чертите на овластените по един или друг начин. Това е тяхната и на тези, които представляват, политика. Няма как да е иначе. Ако тази политика започне да среща масово неодобрение, се стига до революции, предсрочни избори и така, заедно с промяна на политическия пейзаж, се променя и културният хоризонт. Отново правя уговорката, че подобен възглед е зависим от това какво въобще наричаме „култура“, защото, погледнато от друг ъгъл, политиката може да бъде изключена от разговора, но пък нали в настоящата анкета става въпрос за министри.

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– Във всички отговори досега прозира препратка към недалечното минало на България, в което един тоталитарно наложен идеологически ред, въоръжен със съотвените културни послания, придаваше стабилност на една ценностна постройка, правейки живота по-ясен и, в определен смисъл, по-удобен за живеене. Министърът знаеше какво трябва да свърши, стратегията работеше, авторитетите се радваха на признателност от публиката и известен битов комфорт. Тази яснота и своеобразно удобство все още предизвикват носталгия по онова време или пък упрек към настоящето, което изглежда далеч по-объркано и несигурно по всякакъв начин. Но работата е там, че трябва да се разбира предизвикателството, което отхвърлянето на тоталитарния режим води със себе си. Трябва да се разбира нуждата от преосмислянето на понятия, които в променения контекст обръщат към аудиторията друга своя страна. След като сме се уверили, че, макар и наглед уютен, старият ред е произвеждал мнимо благополучие, трябва да имаме търпението и устойчивостта да установим параметрите на новото, като на всичкото отгоре си дадем сметка, че това е изключително трудно, защото новото сме нарекли „свобода“. Да, България има нужда от културен министър, доколкото е необходимо именно политическа фигура да поеме отговорността за начина, по който политическата трансформация се отразява на наследените и нововъзникващите културни нагласи.

Мениджър или творец? Според мен правилният отговор е политик, защото управлението на обществените процеси изисква такава експертиза. Политик, готов да застане зад културата на свободата.

– За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“?

– В годините на преход постът министър на културата е заеман от много заслужаващи уважение учени или творци. Афоризмът на Радой Ралин е, разбира се, находчив, но фокусирането върху лично качество може да насочи вниманието в не съвсем вярна посока. Защото, според мен, най-важно е да се обхване цялостната картина, да се приеме, че културните феномени не могат да бъдат разглеждани изолирано от широките рамки на общественото живеене. Няма как индивидуалното усилие да успее, без да се включи в по-голям ход, подкрепен от масово осъзната и необратима демократична настройка. Няма как да искаме народните представители да извършат това, в което самите ние – упълномощилите ги с гласа си – не сме съвсем убедени. Колкото по-съзнателен е нашият избор, толкова по-голям е шансът излъчените от нас да успеят. А собственото ни осъзнаване е въпрос на продължително усилие, в което културата е и възприемане на традиционните ценности по пътя към съвършенството, и непрекъсната лична борба срещу същата тази традиция, защото този сблъсък ражда нов живот.

Вижте отговорите на Мила Искренова, Васко Василев и Димитър Шумналиев. 

***

Музикантът Теодосий СПАСОВ:

Министърът на културата трябва да бъде определен с конкурс

T_S7

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Людмила Тодорова Живкова, наричана още „бялата птица на българската култура“, а в чуждестранната преса: „принцесата на българският комунизъм“, е български политик от Българската комунистическа партия (БКП), дъщеря на Генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков и Мара Малеева, известна с широката си културна дейност, както и с политическата си и социална дейност, както и възгледи, отворени към Запада и Изтока (Индия), които по времето на комунизма са възприемани като „неправоверни“ и дори опасни, а по-късно ревизирани като социалистическа модерност в Народна Република България (в края на 70-те и началото на 80-те), като второто е предмет на спор и дискусия. Тя е и един от инициаторите на използването на Възродителния процес като средство за стабилизиране на намаляващата популярност на режима.

От 17 юли 1979-а до 21 юли 1981-а година е член на Политбюро на ЦК на БКП, а от 3 юли 1975-а до 21 юли 1981 г. – председател на Комитета за култура, с ранг министър на културата. Между 1976 и 1981 година е народен представител в VII и VIII Народно събрание.

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– Да, има нужда. Нужен е признат творец с мениджърски качества. Честен конкурс би определил името на победителя.

– За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“?

– Министърът е този, когото е визирал Радой Ралин в мига на написването на афоризма (бел. ред. – Начо Папазов, министър на просветата и културата в периода 1959 – 1962 г.).

Вижте отговорите на Леа Коен, Игор Марковски и Найден Тодоров.

***

Журналистката Ива ЙОЛОВА:

Данаилов и Рашидов върнаха културата към
централизацията от тоталитарно време

I_Jolova

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Иска ми се да върна лентата много назад, в едни възрожденски за България времена. Иван Шишманов (1862-1928) – министър на просвещението и културата в следосвобожденските години, е останал на този пост само от 6 май 1903-а до 4 януари 1907-а. Но за тези три години и половина е сред създателите (и първите преподаватели) на българското висше училище, на Народния театър, Рисувалното училище, Музикалното училище, Народния етнографски музей, Археологическото дружество, Българската секция на ПЕН-клуба… Шишманов изпраща наши писатели, учени, художници и музиканти в чужбина, за да общуват с достиженията на европейската наука и изкуство. На неговото приятелство с 20-на години по-възрастния Иван Вазов дължим както първото тиражиране на първия български роман „Под игото”, така и прочутата анкета с народния поет.

Учил педагогика, философия и литература във Виена, Йена и Женева, защитил докторат по философия в Лайпциг, той използва европейските си познания не за европерчене и балканско облагодетелстване, а за да отвори духовните граници на България към по-модерни общества. Владеел няколко чужди езика, на които е изчел и много световни автори. Освен да тълкува чужди класици, умеел да открива и поощрява и бъдещите (по негово време) наши първенци в литературата и изкуствата.

Като капак на тоя безкористен идеализъм проф. Шишманов хвърля оставката си, защото правителството, в което е министър, затваря университета след освиркването на княз Фердинанд от студентите през януари 1907-а. И не пробутва залъгалки за това какви велики дела би извършил, ако оцелее на поста.

Съпоставките на всичко, изброено дотук, с по-нови примери, остават за вас.

– При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– Известни са соц-облагите, но и соц-уравниловката в културата. Нека с това да изчерпя отговора. Инак не мога да пренебрегна красивия факт, че един вече доста бивш министър на културата – Георги Йорданов, продължава да уважава литературни, изобразителни, театрални, музикални… премиери с почит към техните създатели. А сред 15-ината му приемници на поста малцина са жертвали време за подобни жестове дори и като титуляри. Освен някой и друг официозен букет, поднесен от старателни сътрудници. (А нерядко и освиркан от „неблагодарни” творци.)

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– Светлинката в тунела от по-ново време бързо беше угасена. Едва поникналите у нас под егидата на Ивайло Знеполски центрове за книги, кино, театър, музика… – френски еталон за децентрализация, бяха бързо унищожени в мандата на Стефан Данаилов и тотално заличени при Вежди Рашидов. За да се върнем към централизацията в културата, позната от тоталитарното време. Което преди всичко важи за „здравата ръка” в управлението на финансите и за това „кой плаща музиката”, за да я дирижира по-лесно.

Колкото до питането кой е успял „да изкопчи най-много средства”, се набива в съзнанието и един прост факт – бюджетът за култура така и не надхвърли в годините на проточилия се наш демократичен преход срамните 0.5 процента от националния БВП. А при разпределението на държавната баница все още се свива под „един покрив” в графата с „почивното дело и религиозните дейности”. Това оправдава глагола „изкопчи” във въпроса ви (главно от европейски фондове и програми), но не и като грижа на държавата… И по отношение на парите, които българинът дава за култура, оставаме на европейското дъно.

При всичките „реформи” във финансирането броим „нулеви” години в киното; заплаха тегне над театрални и музикални институции с традиции, нерядко пък ги „спасяват” в културни АПК-мастодонти; държавната „Помощ за книгата” се родее със социалните помощи за бедните… И законът за меценатството в сегашния си вид е плашило, а не стимул за богатите.

Как да говорим за „авторитет” на хората на културата, когато библиотекари, музейни, читалищни работници, археолози, балетисти получават у нас едни от най-обидно ниските възнаграждения за труда си; на пръстите на едната ръка ще изброим писателите, които могат (или поне твърдят, че могат) да се изхранват с „професията” си; актьори, певци, режисьори, диригенти… овладяват двойното счетоводство на артпазара, за да оцеляват. Е, отвориха се законови врати за всякакви алтернативни инициативи и проекти, но пък те реално не разчитат на държавна подкрепа.

И износът на българска култура зад граница се крепи най-вече на лични качества и познанства. Може би и на малко късмет, отпуснат от съдбата. Създадените наши културни центрове и институти оттатък Калотина обслужват главно министерските щения и приятели, вместо да бъдат емисари на българските таланти от всякакви кръгове и идейни разцветки. С какво (най-вече) изложбата на тракийските ни ценности в Лувъра (2015 г.) е по-важна от представянето на 80 наши икони в замъка на Краля Слънце „Венсен” край Париж (2009 г.) или от отличаването на майстори-художници от Рисувалното ни училище в прочутото Световно изложение на Париж през 1900 г. (скулпторите Жеко Спиридонов и Борис Шац, живописците Антон Митов, Георги Митов, Иван Мърквичка)…? По-важен в случая е шумът и безбройната българска делегация, потрошила пари като за „световно”, при тоя недоимък в културата ни!

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– От титулярите на поста в ново време никой не е показал качества в помиряването на духовните и пазарните стойности, но да не сме крайни песимисти. Притеснява ме перспективата: а ако културата остане и без министерство!

–  За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“?

– В първите си дни като министър-ка на културата (по съвместителство с туризма) една руса дама беше поискала от подчинените си да й дадат списъци с „най-известните” и „важните” писатели, композитори, художници и т.н. творци от подопечната й област! Колкото и да е абсурдно, някои служители във висшето ведомство бяха опитали да направят „домова книга” на талантите. И въпреки безумното им старание, госпожата на няколко пъти обърка имена и призвания на емблематични личности от родния арт. Пък предшественикът й (инак, казват, добър композитор) ходеше с жена си на работа…

Но, ей Богу, ако има артистичен министър, за когото най-прилягат думите на Ралин, той в момента дефилира на културната сцена в пълно оперение. От безбройните словесни бисери, които ръси непринудено, сред любимите ми е: „Няма друг премиер, ходил седем пъти на театър”. Пак същият министър май не на майтап сравни по художнически умения началника си с Пикасо – не се знаело „кога се отключва геният”. И с подобни хвалби подлъга колегите си, които а-ха да приемат за „почетен член” на творческия си съюз самораслия талант.

Инак министерски възрожденски плам и днес не липсва, но лъсва (както и в ред други области), най-вече в хвалбите.

Вижте отговорите на Георги Лозанов, Христо Карастоянов и Васко Кръпката.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах