Анна Томова-Синтова и ключът сол за успех

Закърмена с опера – чуят ли това клише, повечето певци и музиканти се изприщват вътрешно. За Анна Томова-Синтова обаче тази банална фраза е биографичен факт. От 73 години, които навърши на 22 септември, поне 69 са свързани със сцената. Професионално постижение, достойно за Книгата на рекордите „Гинес”, нали?

Ключът сол към живота с музика Анна получава от майка си – хористка в Старозагорската опера, която редовно я взимала със себе си на репетиции и представления. Бъдещата звезда обаче не стои кротко на столче зад кулисите и едва 4-годишна дебютира пред публика. Първата й роля е момчешка – на малкия син на гейшата Чо-Чо-Сан от лейтенант Пинкертон в шедьовъра на Пучини „Мадам Бътерфлай”.

Анна Томова-Синтова като Чо-Чо-Сан

Десетилетия по-късно след порасналата Анна ще се стеле шлейфът на примадоната. Самата тя ще бъде Пеперудата, която оплаква нещастната си любов и умира над 200 пъти в тази роля. Но освен Чо-Чо-Сан, тя ще бъде и Пучиниевите Тоска, Турандот и Манон Леско, Вердиевите Аида, Абигайл, Виолета и Леонора. Ще предизвиква възторг като донна Анна от „Дон Жуан” на Моцарт, като Ариадна от „Ариадна на Наксос” от Рихард Щраус и като Маршалката от „Кавалерът на розата”. Ще обича и ще бъде обичана, защото си проправя път не с лакти, а с много работа, дисциплина и здрава психика.

Хвърли ли поглед назад, дона Анна Синтова вижда, че не е пропуснала нищо – била е глас и израз на най-великите постижения на музиката, получавала е признание не само от най-близките си, предавала е опита си.

От 40 години насам певицата е удостоена със званието „камерзенгерин” за заслугите си към Берлинската опера, а от 2001-а насам е Доктор хонорис кауза на Музикалната академия. По покана на софийската консерватория в момента тя провежда там третия си майсторски клас. Какво се е получило от срещата на младостта с амбиции и дарбата със златно минало, ще чуем на гала концерт на 5 ноември в зала „България”. Съпроводът е на Академичния симфоничен оркестър под диригентството на Григор Паликаров.

Донна Анна сигурно ще разкаже на студентите за върховете и изпитанията в кариерата си. Може би няма да скрие, че и след толкова много години все още се вълнува, преди да излезе на сцената. Преодолява треската като си каже „Напред”.

„Говореше се, че изпълнителите винаги търсели едно специално място, вдясно на сцената на Миланската Скала, където звучели най-добре. Аз не робувам на това. Нямам време да мисля откъде би се чул по-добре сибемолът ми или до-то”, казва примадоната в едно интервю.

За пътя на Анна Томова-Синтов, както я изписват в афишите отвъд някогашната Желязна завеса, съвременниците й знаят много. В соцвремената нейното име, заедно с тези на Гяуров, Гена, Кабаиванска и Гюзелев беше развявано като национална гордост наред с киселото мляко и Панагюрското съкровище. Въпреки това певицата избра да пее вън от клетката на социалистическия реализъм.

Първата крачка към полета й е през 1965-а. Томова-Синтова току-що е станала майка и заедно с бебето „отглежда” и гласа си в подготовка за държавния си изпит. Тъкмо е преминала от мецосопран към сопран и разучава партията на Татяна от „Евгений Онегин”. От пианистката, с която работи, научава за прослушване в зала „България”. То е за няколко места за певци в ГДР, но точно в този момент Анна не мисли за кариера в чужбина. Явява се на кастинга единствено с идеята да пее пред публика като сопрано, а не като мецо. Изпълнява пред журито „Песен” на Брамс и арията на Леонора от „Силата на съдбата на Верди. Одобряват я и така по волята на Фортуна след няколко месеца бъдещата звезда се озовава в Оперното студио на Лайпцигската опера. Минава през задължителното учене на езика и по-малките партии, за да стигне до голямото, а то не закъснява.

През 1967-а българката дебютира като Абигайл в „Набуко”. Зареждат се централните партии от италианския и немски репертоар – Виолета, Леонора, Манон Леско, Чо-Чо-сан, работи с диригенти като Пол Шмит (асистент на Рихард Щраус) и Курт Мазур. Пет години, след като е напуснала България, печели златен медал в Рио де Жанейро.

Меломаните добре знаят, че Анна Томова-Синтова беше сред любимите сопрани на великия диригент Херберт фон Караян. Именно срещата с него й дава пропуск да мине от другата страна на Стената в Берлин. Покойният корифей на палката я чува през 1973-а на световната премиера на операта De temporum fine comoedia от Карл Орф на Летния фестивал в Залцбург. Кани я веднага и след това работят заедно седемнайсет години. Обикалят не само всички големи концертни зали в Европа, а и в САЩ и Япония.

Анна Томова-Синтова получава поздравления след представление от принц Чарлс.

От 1973-а до 1991-а певицата е постоянен гост на Залцбургския фестивал, където пее под съпровода на Берлинската и Виенската филхармония. Под диригентството на Караян тя изпълнява партиите на Елза, графиня Алмавива, донна Анна, както и много концертни пиеси като „Последните четири песни” на Щраус и реквиемите на Верди, Моцарт и Брамс. Тези изпълнения са записани, а част от тях са и филмирани.

През 1982-а Синтова започва с щраусовите си интерпретации с ролята на Адриана с Волфганг Савалиш, докато стига до триумфа си в „Кавалерът на розата” през 1984 г. с Фон Караян. Това изпълнение е филмирано и издадено на видеокасета, а по-късно и на DVD.

1985 и 1986 г. певицата продължава кариерата си с ролята на графиня Маделина от последната опера на Щраус „Капричио” под диригентството на Хорст Щайн. Изпълненията й са излъчени по телевизията през 1990 г. След като присъствал на една от репетициите за „Капричио”, Караян веднага решава да запише финалния монолог (за първи път) заедно с „Четирите последни песни”. За записа, който печели множество награди, той казва: „Анна ни остави една образцова интерпретация на тези две творби.” С днешна дата изпълненията на певицата продължават да са мярка, която малцина достигат.

Каква е тайната да запазиш гласа си след десетилетия натоварване? Анна Томова-Синтова с удоволствие дава рецепта, която е разписана от Волфганг Амадеус Моцарт. „Постройката на неговите произведения е медицина за гласа, – казва певицата. – Пеенето при него се отъждествява напълно с изживяването на човек в живота – до най-малките паузи, до най-малките шестнайсетинки и осминки. Всичко е така, както е в живота – през една много голяма светлина. Типична е за Моцарт тази светлина, която цари над неговите произведения. Самото докосване с музиката му отваря сърцето и душата на певеца.“