Залезът на боговете, но не и на цивилизацията

Auf, Ansbach-Dragoner! Auf, Ansbach-Bayreuth!
(„Хоенфридбергер марш”, ХVІІІ в.)

В Бавария изтича поредният Вагнеров фестивал… щастлива традиция от по-красиви времена. Недалеч от Байройт стана атентатът в Ансбах, част от серия подобни. И това е само едно от трагичните събития, засягащи не просто Бавария или дори Германия, а цяла Европа.

Почти в същото време Авиньонският театрален фестивал и летният сезон на френската Ривиера бяха помрачени от жестоките събития в Ница. На свой ред и те бяха заглушени от новините за неуспешния офицерски преврат и последвалите го смразяващи репресии на ислямисткия режим в Анкара. Малкият нормандски епизод с чисто средновековното мъченичество на отец Жак Амел прибавиха зловеща нотка на завършеност в тази мрачна хроника. Някъде на заден план продължават сякаш неразрешимите войни в Сирия, Ирак и Източна Украйна. „Залезът на боговете” е писан като че ли за нашите времена и може би фестивалът в Байройт трябваше да започне с него, а не с „Парсифал”. Никога не сме искали да доживеем всичко това, но някак ще трябва да приемем, че е наш ред да участваме и в съдбата на света, и в несвършващата история на вечната Война, и в по същество трагичната участ на смъртния човешки род. Всъщност дори в този трагизъм има нещо укрепващо духа, доколкото той може да бъде мотив за съпротива срещу разрухата, носена от времето и от налудничавите усилия на терористите.

Германия всъщност има опит с тероризма. Историята на „червеноармейската фракция” на Баадер и Майнхоф е част от германската история. В този смисъл събитията сега не са задължително лишени от възможност за противодействие: дори най-страшният опит може да бъде оползотворен. Човешкият живот може да бъде защитен успешно. Дори не се налага демокрацията да бъде заплашена или да бъдат губени граждански права. Просто ни е останало само върховенството на закона, а то е сред най-високите достижения на Европа. Хората без местно гражданство могат да бъдат наблюдавани по-строго – и това очевидно е и в техен собствен интерес. Радикалните проповедници могат да бъдат накарани да предпочетат умерен тон или дори спазването на хигиена в посланията си. Дори интеграцията на новите европейци е възможна, стига да има воля за това.

Някога Хашек беше написал невероятно ироничен разказ за баварското меко правосъдие, но днес иронията струва прекалено скъпо. И има какво да се направи, за да бъдат предпазени и хората, и техните свободи, и техният начин на живот. Германия не е безсилна. Европа не е безсилна. Някой може панически да окачестви подобна увереност като „нацизъм“ заради миналото на Германия и Европа. Но това е просто известен оптимизъм. След залеза на боговете идва изгревът на човека, ако трябва да се изразим по вагнеровски.

Забележително е, че във време на терор все още са възможни байройтският Вагнеров фестивал и театралните празници в Авиньон. Те не са пир по време на чума, а един вид свещенодействие. Това е самата сърцевина на цивилизацията ни – онова, което идва не точно от Леванта и не точно от новите приноси на интегриращите се в нашите общества нови съграждани. Същото важи и за църквите в Нормандия (пък и в България). Може би дори не е толкова неподходящо, че тазгодишните представления в Байройт са започнали с „Парсифал”,творба, пропита с дълбок християнски мистицизъм. Всъщност, нали точно към тази цивилизация се интегрират интегриращите се? Цивилизацията на християнството, Просвещението и романтизма. На разделението на властите, на представителната демокрация, на свободата на мисълта, словото, съвестта, придвижването и съдружаването. На стремежа към щастие, ако си припомним, че тази цивилизация се простира и отвъд Океана. Пътят към Байройт-Ансбах може и да минава през Баадер-Майнхоф, но и цивилизацията минава от там.

Нека този оптимизъм да не бъде приеман като проява на наивност (и още по-малко – на агресивна нагласа). Той е просто израз на историческото убеждение, че Европа има още много да даде на света – и че тази наша обща голяма Родина тепърва ще отхвърли комплексите си за вина и ще осъзнае предизвикателствата пред себе си. А това вече е половин триумф и си заслужава едно изслушване на „Парсифал”. Или на „Хоенфридбергер”.