Антон Дончев: Лорънс Оливие и София Лорен трябваше да играят във „Време разделно“

Сър Лорънс в образа на Караибрахим и София Лорен като Севда – така си представял знаменитият италиански продуцент Карло Понти международна филмова продукция по книгата „Време разделно“, разкрива авторът на романа Антон Дончев в интервю пред Ива Йолова за в. „Преса“. Проектът бил на Петър Увалиев, който имал съдружие с Понти в компанията „Бридж филмс“. Идеята му обаче не била реализирана.

„Пътят на „Време разделно“ за преводите в чужбина и за екранизирането му започва от един и същи човек – Пиер Рув, псевдоним на Петър Увалиев – разказва Дончев. – Той преведе 20 страници от романа на италиански и на английски, написа резюме на сценария и го даде едновременно на един издател и на съпродуцента си Карло Понти (Увалиев, завършил право в СУ, дипломатствал в Италия и Англия, а след това останал като невъзвращенец в Лондон, е от средата на 60-те години съпродуцент на Понти в общата им компания „Бридж филмс“… – бел. ред.). В проекта на Карло Понти от 1 септември 1966 г. като режисьор бе написан Дейвид Лин – току-що заснел „Доктор Живаго“ (1965 г.). А за ролята на Караибрахим (героя на Йосиф Сърчаджиев) беше определен Лорънс Оливие. Щеше да участва и съпругата на Понти – София Лорен, смятаха за нея да разширят ролята на Севда (у нас изпълнена от Аня Пенчева)… Но всичко остана само на проект.“

В проектодоговора, сключен между компанията на Карло Понти и Христо Сантов – директор на Студия за игрални филми-София, имало клауза, че „Бридж филм“ се задължава да плаща на автора на романа по 1000 долара месечно срещу прехвърлянето на правата за период от 12 месеца, продължава разказа си Антон Дончев.

„По сценария трябваше да работим със световноизвестния италианец Енио Кончини… – казва българският писател. – Страните се споразумяха да платят авторско право за екранизирането на „Време разделно“ – сума равна на 3 процента от бюджета на филма, като участието на компанията на Понти в него бе 5 млн. щатски долара. Те поемаха разпространението по целия свят без соцлагера, включително без СССР и Китай…

През 1968-а темата се прехвърли при продуцента Дино де Лаурентис. Той продължи да настоява за международна продукция по романа до започването на българския филм на Людмил Стайков през 1987-а (цели 19 години – бел. ред.). Тогава пък неговият брат – Луиджи де Лаурентис, председател на Асоциацията на италианските кинопродуценти, написа писмо до Тодор Живков. В него се казваше, че той е разбрал, че започваме филм, и моли да му бъде дадена възможност да екранизира романа. Много възпитано казваше, че обича България, че е учил български език и т.н. На това писмо никога не е отговорено.

В същото време започнаха разговори с България и от САЩ, които се водеха включително и след заснемането на българския филм на Людмил Стайков. Американ­ците бяха казали: добре, ние ще направим телевизионен филм, ще изчакаме три години от вашата премиера и тогава ще пуснем нашия филм.“

Дончев обяснява, че няколко компании, между които „Ай Си Ем интернешънъл“ – представител на „Метро Голдуин Майер“, преговаряли за правата. Техни делегации идвали у нас да питат за „Време разделно“ 4-5 пъти – единият път, след като гледали нашия филм в Кан и сметнали, че няма да има добро международно разпространение.

„Тогава Антъни Куин бе изявил желание да играе Манол. Той вече бе известен като Зорба гъркът и явно Балканите му бяха вече в кръвта. За него ми е мъчно“, казва писателят.

На Антон Дончев му е мъчно и за друго – за твърденията, че „Време разделно“ е поръчков филм за Възродителния процес:

„В „Ню Йоркър“, едно от най-сериозните американски списания, главният редактор Антъни Уест на 25 януари 1969-а излезе с обширна статия, в която се дава отговор на тези, които атакуваха романа (а по-късно и филма), че има много насилие и жестокост. На финала Уест сравнява описаното във „Време разделно“ насилие с „действията на нас, американците, във Виетнам“. Между другото той прави много тесен паралел между османската и съветската империя, пише за опита на империите да завладяват малките народи, с които граничат.“

След години – през 1980 г. излязло решение на ЦК на БКП да бъде разрешено снимането на 4 международни кинопродукции – „Време разделно“, „Аспарух“, „Богомилите“ и „Кирил и Методий“. Но автор и на четирите проекта, към които чужденците проявявали интерес, бил все Антон Дончев, което по думите му се оказало неприятно за много хора у нас. В крайна сметка от четирите сценария три били заснети три български филма – „Време разделно“, „Аспарух“ и „Константин Кирил Философ“. „Богомилите“ така и не е реализиран.

Писателят разказва, че се е срещал само веднъж с Тодор Живков:

„Направи ми впечатление трезвостта, с която разглежда проблемите. Каза: „Дончев, против теб е Съюзът на писателите, а след това са и кинематографистите, защото искат български режисьори на нашите филми; после са актьорите, на тях пък им се играе в големи продукции. Против международните продукции са и от Държавна сигурност, защото те ще доведат десетки чужденци у нас…“

На изпращане Тодор Живков ми каза: „Всички мислят, че каквото искам аз, това става. Сега ти ще видиш – ще свикам Политбюро, ще излезем с решение, ще го пуснем и нищо няма да произтече.“ И наистина нищо не стана.“