Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Апокалипсис сега? Варианти на посткатастрофично бъдеще в научната фантастика

Краят на света може би е шанс да създадем рай. Ако не на Земята, то поне в орбита около нея

Сцена от „Лудия Макс: Пътят на яростта“ - Апокалипсис сега? Варианти на посткатастрофично бъдеще в научната фантастика

Сцена от „Лудия Макс: Пътят на яростта“

Научната фантастика показва, че ярките пламъци на бедствията могат да осветят края на съвременната недалновидност. Но какви са най-популярните представи за живот след Апокалипсиса?

Книгата „Откровение на св. Йоан“, пълна с огън и жупел, с езера от кръв и с огромни звезди, падащи от небето, е основата на всички разкази за края на света. Самата дума „апокалипсис“ идва от началната фраза на Йоан: „’Αποκάλυψις ‘Ιησοῦ Χριστοῦ”, откровение на Исус Христос.

Заедно с огъня и пепелищата, напастите и бездните, историите за края на света предлагат и възможности за ново начало. След като Бог прочисти света от грешници, малцина щастливци ще влязат в небесното царство.

Авторите на научна фантастика отдавна изследват възможността за нови, може би по-добри светове, зараждащи се след края на всичко познато. „Д-р Блъдмъни“ на Филип Дик представя постапокалиптични Съединени Щати, където обществото се възражда след скок в човешката еволюция. „Притча за Сеяча“ от Октавия Бътлър също ни показва Америка след икономически колапс и проследява появата на нова религия на емпатията и любовта. Поредицата „Силозът“ от Хю Хауи (може би първият пробив от вълната на самопубликуващите се автори) предлага много по-малко позитивна картина на следапокалиптичния свят. Както и във филма „Бягството на Лоугън“ от 1976-а, човечеството се е оттеглило в мистериозен подземен град, Силозът, спускащ се на сто и четиридесет етажа дълбочина.

Силозът не е утопична мечта. Както и „Игрите на глада“, разказващи за изкуствено поддържания град Панем с номерираните му сектори, Силозът е начин Хауи да ни покаже огледален образ на съвременното общество. Силозът би могъл да бъде който и да е съвременен мегаполис, с елит и парии, с всички чудеса и цялата отврат между тях. Докато такива описания на бъдещето клонят към утопии или антиутопии, посланието им винаги е ясно: не можем да избягаме от човешката си природа. Героични действия биха могли временно да подобрят нещо в света, но той винаги ще се връща към неизбежната си несправедливост.

„Единадесета станция“ на Емили Сейнт Джон Мандъл обира награди и похвали във и извън научнофантастичната общност. Апокалиптичният наратив споделя елементи с някои от най-прочутите истории в жанра, включително шедьовъра „Сблъсък“ от Стивън Кинг. Вирус унищоожава по-голямата част от човечеството. Оцелелите трябва да се борят, за да възстановят нещо като общество. Фокусът на Мандъл върху трупа Шекспирови актьори дава известна представа за това, което самата тя цени в най-голяма степен в нашия свят: интелектуалния живот, културата и простотата.

В „Единадесета станция“ и в „Сблъсък“ много от нашите проблеми са предизвикани от сложността на съвременния живот, включително от зависимостта ни от науката и технологиите. Мандъл и Кинг разсъждават над цената на освобождението от технологична зависимост в брой погубени животи. Но обществата, които се издигат след катастрофа, в крайна сметка са по-силни и по-човечни заради завръщането си към по-прости начини на съществуване. Може би защото се е отдалечило от миналото си, съвременното ни западно общество е приело идеята, че земеделският период от историята е изгубена епоха на утопии. Ако можехме да върнем часовника назад, щяхме да можем да постигнем земен рай – или поне същата утопия.

В „Седем епохи“ Нийл Стивънсън не иска и да чуе за такива приказки. Унищожението на Луната – след кратък интервал, позволил оцеляването на няколко хиляди души в орбита – довежда до края на живота върху Земята изобщо. Флот от „Ноеви ковчези“, поддържан от голяма международна космическа станция, скоро приютява последните останки от човешкия род. Но дори и изправени пред суровите и непознати реалности на оцеляването в орбита, хората се разделят на враждуващи племена, чиито различия скоро се концентрират върху грубата граница между консерватизъм и либерализъм.

Така според философията на Стивънсън придържането към архаични и отдавна изживели времето си политически перспективи е основният човешки грях. Постапокалиптичното общество, разглеждано от автора, който почти злорадо отпраща в небитието почти цялото човечество, е основано на високотехнологичен научен прогрес, без намесата на правителства или на други намесени интереси.

Изглежда, че Стивънсън ни казва: стига учените и новаторите да можеха да поемат нещата в свои ръце, щяхме да можем да създадем рай – ако не на Земята, то поне в орбита около нея. В това отношение и ако не броим научния патос, Стивънсън стига до същия извод като св. Йоан – посрещането на апокалипсиса с отворени обятия е шанс да бъде създаден рай за малцината оцелели.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах