Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Аристотел, който вникна в естетиката (откъс)

„За поетическото изкуство“ излиза в нов превод – на Георги Гочев

Аристотел, бюст от скулптора Лизип - Аристотел, който вникна в естетиката (откъс)

Аристотел, бюст от скулптора Лизип

Същината на поезията и драмата, която повече от две хилядолетия по-късно остава актуална, ни предлага Аристотел. В нов превод за първи път от 40 години насам излиза фундаменталният трактат на древногръцкия философ – „За поетическото изкуство“. Учителят на Александър Македонски създава изложението си по въпросите на естетиката във втората половина на IV в. пр. Хр. и с него влияе на мисленето на Западна Европа в продължение на векове.

poetika_coverВсяко творчество, смята Аристотел, в това число и поетическото в строгия смисъл на думата, е подражание (mimesis), а подражанието е естествено за човека от най-ранна детска възраст.

Творчеството е напълно естествено за хората и е в съгласие с природата. Според Аристотел:

„Трагедията е подражание на живот“.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

А пречистващият ефект на творбата се постига чрез страданието на душата. И доуточнява: трагедията и епосът подражават на по-добри и по-способни хора, а комедията – на онези, които са по-лоши от обикновения човек.

„Поетика“ се състои от 26 неозаглавени глави, като и до днес не е ясно дали те са замислени като общ трактат, писан от Аристотел, или представляват записки по негови лекции. Фактът обаче е, че произведението извежда от драмата онова, което влиза в отношение с човешката природа.

Философският текст излиза в превод с множество обяснителни бележки на Георги Гочев в поредицата „Извори“ на „Изток-Запад“, където вече видяхме произведения от Платон, Марк Аврелий, Леонардо да Винчи, Джовани Пико дела Мирандола, Готфрид Лайбниц и др.

Предлагаме ви откъс от трактата „За поетическото изкуство“ на Аристотел.

15.

По отношение на характерите трябва да се стремим към четири неща, първото от които и най-важно е – да са добри[1]. Както беше казано по-рано, характерът се проявява тогава, когато разказът или самото действие насочват към някакъв избор, и съответно характерът е добър, когато изборът е добър. И наистина, този характер може да се открие у всеки род хора: и жената може да притежава качества, макар че по-принцип е по-неспособна от мъжа, а също и робът, макар че по принцип е негоден[2].

Второ, характерът трябва да бъде подходящ. Един характер може да е мъжествен, но не върви жената да бъде мъжествена или страшна по същия начин като мъжа.

Трето, характерът трябва да бъде съответен, което е различно от това да бъде направен добър и подходящ, както беше казано.

Четвърто, трябва да бъде последователен. Ако пък човекът, който бива представян, е непоследователен, и желаният характер е именно този, при все това той трябва да бъде последователно непоследователен.

Пример за ненужно зъл характер е Менелай в „Орест“[3]; за неуместни и неподходящи – Одисеевият плач в „Сцила“[4] и речта на Меланипа в едноименната трагедия[5]; за непоследователен – Ифигения в „Ифигения в Авлида“, защото молеща за живота си по нищо не прилича на онази, която е по-късно[6].

Както в структурата на събитията, така и при характерите винаги трябва да се съблюдава или необходимото, или вероятното, така че онзи, който е някакъв, да казва или върши онова, което казва или върши, или по необходимост, или по вероятност, и едно да следва след друго или по необходимост, или по вероятност.

Ясно е, че и развръзката на фабулата трябва да произлиза от самата фабула, а не като в „Медея“ от театрална машина[7] или като в „Илиада“ – от случката с отплаването[8]. И тъй като приписваме на боговете способността да виждат всичко, то това средство трябва да се използва за неща извън сценичното действие – или такива, които са станали по-рано, поради което човек няма как да знае за тях, и някой бог трябва да ги съобщи, или по-късни, за които трябва да пророкува. С една дума, в развитието на действието не бива да има нищо нелогично, а ако има, то трябва да е извън трагедията, както е в „Едип цар“ на Софокъл[9].

Доколкото трагедията представя хора по-добри от нас, тя трябва да подражава на опитните портретисти, които, рисувайки лицата на хората, се стараят както да ги направят възможно най-подобни, така и да ги разкрасят. По същия начин и поетът, като представя хора гневни и разпуснати или с други подобни черти на характера, въпреки че те са такива, трябва донякъде да ги облагороди – както Омир направил Ахил добър, макар че той е образец за грубост.

Та за тия неща трябва да се внимава, както и за вживяванията[10], съпътстващи по необходимост поетическото изкуство, защото по отношение на тях често може да се сгреши. Но за това е казано достатъчно в издадените ми съчинения[11].


[1]           В оригинала khrestá. Прилагателното khrestós означава „добър“ в смисъла на „полезен“, „способен“, „притежаващ качества“.

[2]           Общо място в гръцката етика е, че жената и робът имат по природа по-малко качества от мъжа. Вж. напр. „Политика“, I, 1260 а.

[3]           Има се предвид трагедията „Орест“ на Еврипид, в която Менелай, чичо на Орест, е представен като алчен и арогантен със своя племенник.

[4]           Примерът не е от трагедия, а от дитирамб на Тимотей, в който Одисей оплаквал погълнатите от Сцила свои другари.

[5]           Става въпрос за реч на Меланипа от изгубената трагедия на Еврипид „Меланипа мъдрата“. Меланипа родила в отсъствието на баща си близнаци от бог Посейдон, които подхвърлила; след време близнаците били открити да сучат от една крава, бащата на Меланипа сметнал това за неестествено явление и заповядал на Меланипа децата да бъдат изгорени; тя произнесла реч, в която, за да защити твърдението си, че децата са родени не от крава, а от човек, пресъздавала нашироко възгледите на Анаксагор за произхода на космоса и живота. Аристотел счита този вид философстване от страна на една жена за неуместно.

[6]           Има се предвид трагедията на Еврипид. Първоначално, когато разбира, че ще бъде пожертвана от ахейците, за да получат попътен вятър за Троя, Ифигения е ужасена и се опитва да си спаси живота като молителка; по-късно обаче приема на драго сърце да бъде пожертвана в името на похода.

[7]           В оригинала apò mekhanés. Става въпрос за нещо като кран, с който трябвало да се създаде илюзията, че боговете идват от небето, за да разрешат нерешимата ситуация на сцената. Примерът с „Медея“ на Еврипид не е много точен, защото развръзката в трагедията вече е дошла, когато Медея отлита за Атина върху колесницата на Слънцето. Може би Аристотел има предвид, че театралната машина осигурява изкуствено нейната неприкосновеност след убийството на децата си.

[8]           Във Втора песен на „Илиада“ (110–206) богините Хера и Атина се явяват пред Одисей и му заповядват да спре отплаването на ахейците към родината, заповядано от Агамемнон, за да изпита своите армии. Тяхното явяване изглежда на Аристотел немотивирано от фабулата.

[9]           Нелогичното в случая е, че Едип, който се заема да разследва убийството на Лай, не може да свърже по никакъв начин случилото се с убийството, което е извършил.

[10]         В оригинала aisthéseis. Мястото е много неясно. Най-правдоподобното обяснение е, че става въпрос за това, което се казва в началото на гл. 17, а именно, че поетът трябва да може да си представи действието така, все едно му е пред очите, с всичките му подробности.

[11]         Предполага се, че Аристотел има предвид недостигналото до нас съчинение в три книги „За поетите“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах