Артър Кларк, както го заслужава

Книгите на български на един от големите в научната фантастика, Артър Кларк, често изпадат на символични цени от кашоните за продажба на стари книги. Но често тези томчета са мръсни, окъсани, почти се разпадат от многобройните си прочити. Сега това ще се промени. В общо издание, луксозно и с твърди корици, излизат два от романите на Кларк – „Песните на далечната земя“ и „Градът и звездите“.

В оригинал двете книги излизат с разлика от цели три десетилетия. При първата, „Градът и звездите“, през 1956-а Кларк е на 39 години, преминал е през Кралските военновъздушни сили по време на Втората световна война, наскоро е завършил физика и математика в „Кингс Колидж“. Тогава тъкмо се е преместил в столицата на Шри Ланка Коломбо, където живее и до края на дните си.

А „Песните на далечната земя“ излиза през 1986-а, трийсет години по-късно. Кларк отдавна е световноизвестен, създал е „Една одисея в космоса: 2001“, както и продължението ѝ. Филмът на Станли Кубрик по първата книга вече многократно е бил определян от критици и зрители като едно от най-великите и въздействащи заглавие в жанра си.

И въпреки това самият Кларк нарича „Песните на далечната земя“ любимия си роман – той е базиран на едноименен негов разказ от 1958-а и разказва за утопична човешка колония в далечното бъдеще, която е посетена от пътешественици от обречената Земя.

В сегашното българско издание („Сиела“, 512 стр., 19,90 лв.) ще видим вече познатите преводи у нас на тези текстове. „Песните на далечната земя“, появила се за пръв път тук през 1990-а, е претворена от Румяна Танева, а „Градът и звездите“ от Любомир Николов-Нарви.

Предлагаме ви откъс от „Песните на далечната земя“ на Артър Кларк.

ТАЛАСА

1

На брега на Тарна

Още преди лодката да премине рифа, Мириса разбра, че Брант бе ядосан. Стегнатата стойка на тялото му, изправено пред руля – просто фактът, че не бе поверил последния преход от плаването в опитните ръце на Кумар, – показваше, че нещо го беше раздразнило.

Тя излезе от сянката на палмите и се запъти бавно към морския бряг. Мокрият пясък полепваше по босите ѝ стъпала. Кумар вече събираше платната, когато тя стигна до водата. Малкият ѝ брат, сега висок почти колкото нея и налял здрави мускули, радостно ѝ махна. Колко често бе ѝ се искало Брант да имаше неговия лек, добродушен характер. Него нищо не можеше да го смути…

Брант не дочака лодката да опре в пясъчния бряг, а скочи още в дълбокото и газейки до кръста, зашляпа към нея ядосано. Той носеше разкривено метално парче, обкичено с изпокъсани кабели, като го държеше високо, за да може тя да го види добре.

– Виж! – извика той. – Пак!

Със свободната си ръка махна към север.

– Този път няма да ги оставя да се измъкнат, а кметицата да приказва каквото си ще!

Мириса отстъпи настрани, когато малкият катамаран бавно като някое праисторическо морско животно, атакуващо за пръв път сушата, се заизмъква на брега върху въртящите се външнобордови валци. Едва-що ватерлинията се показа над водата, Кумар спря двигателя и скочи от лодката подир своя все още ядосан капитан.

– Казвам му, че сигурно случайно е станало – обади се той. – Може би влачеща се котва. В края на краищата защо им е на северняците да правят нещо подобно, и то нарочно?

– Ще ти кажа – отвърна Брант. – Защото са прекалено мързеливи, за да си създадат сами техника. Защото ги е страх, че ще хванем много риба. Защото…

Зърнал ухилената му физиономия, Брант запрати към него омотаната телена топка. Кумар я хвана без усилие.

– Както и да е. Дори случайност да е, те нямат право да пускат котва тук. Тази зона много ясно е отбелязана на картата: НЕ ВЛИЗАЙ – ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ОБЕКТ. Така че аз въпреки всичко ще се оплача.

Брант бе възвърнал доброто си настроение. Дори и най-силният му гняв рядко траеше повече от няколко минути. Зарадвана от бързия обрат, Мириса нежно плъзна пръсти по гърба му и ласкаво запита:

– Хванахте ли риба?

– Не, разбира се – изпревари го Кумар. – Той се интересува само от лов на данни… килограми на киловат… от тоя род глупости. Добре, че си взех въдицата. За вечеря ще имаме тон.

Той се наведе над лодката и издърпа почти метър дълга, струйно обагрена мощна красавица – цветовете ѝ бързо повяхващи, невиждащите ѝ очи – забулени вече от покоя на смъртта.

– Не се случва често човек да улови такова чудо – гордо каза Кумар.

Те все още се любуваха на улова му, когато Съдбата отново се намеси в историята на Таласа^[1] и нейният прост, безгрижен свят, който бяха опознали в младия си живот, неочаквано свърши.

Знакът от преминаването ѝ бе изписан там, на небето, сякаш някоя гигантска ръка бе прокарала тебеширена линия по синия небесен свод. Блестящата бяла следа бързо избледня по ръбовете, разкъса се в малки облачета, докато заприлича накрая на мост от пухкав сняг, прехвърлен от единия до другия край на хоризонта.

Далечен гръм се изтъркаля надолу по ръба на пространството. Това бе звук, който Таласа не бе чувала от седемстотин години, но би разпознала веднага.

Въпреки че вечерта бе топла, Мириса потръпна и потърси ръката на Брант. Пръстите му обгърнаха нейните почти несъзнателно – все още се взираше в разцепеното небе.

Дори Кумар стоеше безмълвен; все пак той пръв проговори:

– Някоя от колониите ни е открила…

Брант кимна замислено. Не изглеждаше съвсем убеден.

– Притрябвали сме им. Те сигурно имат старите карти – не може да не знаят, че Таласа почти цялата е океан. Какъв смисъл има да идват тук?

– Научно любопитство? – предложи Мириса. – Да видят какво е станало с нас. Колко пъти съм казвала, че старият комуникационен възел трябва да се поправи.

Това бе стар спор, който се подновяваше на всеки няколко десетилетия. Повечето хора бяха съгласни, че големият локатор на Източния остров, разрушен преди четиристотин години при изригването на Кракан, действително трябва да се построи отново някой ден. Но междувременно имаше толкова много по-важни, по-скоро по-забавни неща.

– Създаването на междупланетен кораб изисква огромен труд – каза замислено Брант. – Не вярвам някоя от колониите да се наеме, освен ако е належащо… Както на Земята…

Гласът му заглъхна. Толкова много векове бяха минали, а все още бе трудно да се произнесе това име.

Те едновременно се обърнаха на изток, откъдето внезапната екваториална нощ се спускаше над океана.

Най-ярките звезди вече се виждаха, а точно над палмите висеше малката компактна група на Триъгълника. Трите му звезди бяха от почти еднаква величина, но някога един много по-ярък самозванец бе блестял сред тях, близо до южния връх на съзвездието, в продължение на няколко седмици. Свитата му сега шушулка все още се забелязваше през мощните телескопи, но никакъв уред не би могъл да улови обикалящия го угаснал въглен, който някога бяха наричали Земя.

2

Невидимата неутрална

Преди повече от хиляда години след двадесетия век велик историк нарекъл периода 1901–2000 „Век на откритията“. Той добавил, че хората от онова време биха се съгласили с него, но по съвсем други причини.

Те биха изтъквали, в много случаи с оправдана гордост, научните постижения на ерата – покоряването на въздуха, освобождаването на атомната енергия, откриването на основните закони на живота, тържеството на електронната и комуникационната революция, създаването на изкуствен интелект и най-грандиозното от тях – овладяването на Слънчевата система и първото кацане на Луната. Но както посочил историкът с точност на ретроспекция 20/20, надали и един на хиляда е чул за откритието, което надминало всички тези постижения, заплашвайки да ги направи напълно несъществени.

То изглеждало толкова безобидно и толкова маловажно за съдбата на хората, колкото онази замъглена фотографска плака в лабораторията на Бекерел, която само петдесет години по-късно довела до избухването на огненото кълбо над Хирошима. Всъщност то било вторичен продукт на същото това откритие и известило за съществуването си със същата невинност.

Природата е много стриктен счетоводител и винаги прави баланс на сметките си. Така че физиците невероятно много се изненадали, когато открили, че при определени ядрени реакции след сумиране на частиците нещо от едната страна на равенството се губело.

Както библиотекар, набързо въвеждащ ред в дневника за дребни приходи и разходи, за да бъде изряден при ревизия, физиците били принудени да измислят нова частица. А за да се обясни несъответствието, тя трябвало да бъде най-невероятната без маса и без заряд, и толкова фантастично проникваща, че можела без особени трудности да преминава през оловна стена с дебелина милиарди километри.

ДӚли на този фантом галеното име „неутрино“ – от „неутрон“ и „бамбино“. Изглеждало, че няма никаква надежда да се отдели една толкова неуловима частица, но през 1956 г. чрез героични подвизи при манипулация с уредите физиците успели да уловят първите няколко. Това било триумф и за теоретиците също – те най-после успели да докажат неправдоподобните си равенства.

Светът нито знаел, нито искал да знае, но отброяването на дните до Страшния съд започнало.

3

Съветът

Местната комуникационна мрежа на Тарна никога не бе работила с натоварване деветдесет и пет процента, не по-малко от осемдесет и пет на сто от нея обаче работеше непрекъснато. Както повечето от техническите съоръжения на Таласа, тя бе създадена от отдавна забравени гении, така че катастрофални аварии бяха практически невъзможни. Дори повечето от съставните ѝ елементи да излезеха от строя, системата щеше да продължава да функционира задоволително, докато някой загуби търпение и направи ремонта.

Инженерите наричат това „елегантна деградация“ – фаза, която, както някои цинично се изразяваха, доста точно характеризираше начина на живот на ласаните.

Според данните от Централния компютър в момента съобщителната мрежа работеше с капацитет около деветдесет и пет на сто, но кметица Уолдрън не се радваше особено на това свръхпостижение. През последния половин час ѝ се бяха обаждали едва ли не всички жители, а в заседателната зала се бяха скупчили около петдесет човека – деца и възрастни, – далеч повече, отколкото тя нормално би побрала, без да говорим за места. Кворумът на едно обикновено заседание бе дванадесет и понякога бяха необходими драконови мерки, за да се събере дори този толкова малък брой присъстващи на едно място.

Два пъти ѝ звъня областният управител, веднъж ѝ се обаждаха от кабинета на президента и веднъж от осведомителната агенция на Северния остров, като всички имаха една и съща, напълно излишна молба и на всички тя даде един и същ кратък отговор: „Разбира се, ще ви известим, ако се случи нещо… Благодаря за загрижеността“.

Кметица Уолдрън не обичаше емоционалните изблици и сравнително успешната ѝ кариера на местен административен ръководител се дължеше на избягването им. Но имаше, разбира се, положения, когато това бе невъзможно. Нейното вето например не би могло да отклони урагана през девета година, който и до днес си оставаше най-забележителното събитие на века.

– Тихо там! – извика тя. – Рина, не пипай раковините – някой е положил много старания, за да ги подреди. Време е да си лягаш, хайде! Били, ставай от масата! Веднага!

Изумителната бързина, с която се въдвори ред в залата, показваше, че поне този път жителите с готовност щяха да слушат това, което кметицата имаше да им каже. Тя изключи настоятелното бибкане на ръчния си радиотелефон, като прехвърли повикването към информационния център.

– Повярвайте ми, аз не зная нищо повече от това, което знаете вие, и никаква вероятност няма да научим повече през следващите няколко часа. Това несъмнено беше някакъв тип космоплан и прелитането му над нас означава, че той вече отново е навлязъл – навярно не би трябвало да казвам „отново“, а само „навлязъл“ – в орбита около планетата. Тъй като няма къде другаде да кацне на Таласа, вероятно по някое време ще се върне на Трите острова. Но ако наистина обикаля планетата – няма да е скоро.

– Опитахте ли радиовръзка? – запита някой.

– Да. Ала все още нищо.

– А нима има смисъл да се правят опити изобщо? – обади се разтревожен глас.

Настъпи тишина. Наруши я съветник Симънс, главният „стършел“ на кметицата, като изсумтя възмутено:

– Невероятно! Каквото и да измислим – ще ни открият за не повече от десет минути. Ала те така или иначе знаят точно къде се намираме.

– Напълно съм съгласна със съветника – отбеляза кметицата, наслаждавайки се на тази необикновена възможност. – На всеки колониален кораб задължително има карти на Таласа. Те може да са и отпреди хиляда години, но и на тях е отбелязана Площадката на първото кацане.

– Защо да не допуснем, само да допуснем, че те са извънземни!

Кметицата въздъхна. Помисли си, че тази теза бе отпаднала още преди векове.

– Никакви извънземни няма! – отсече тя. – Най-малкото няма разумни дотолкова, че да полетят в Космоса. Разбира се, никога не можем да бъдем сто на сто сигурни, но Земята е търсила с всички възможни уреди в продължение на повече от хиляда години.

– Има и друга възможност – обади се Мириса, която заедно с Брант и Кумар стоеше в дъното на залата.

Всички се обърнаха към нея, но не и Брант. Той изглеждаше малко смутен. Въпреки любовта му към Мириса имаше моменти, в които му се искаше тя да не бе толкова начетена и последните пет поколения на рода ѝ да не бяха работили в Информационното хранилище.

– И каква е тя, скъпа?

Този път Мириса се смути, въпреки че успя да скрие раздразнението си. Никак не ѝ бе приятно някой, който не е много умен в действителност, макар че несъмнено „буден“ или може би „остроумен“ бе по-подходяща дума, да се отнася към нея със снизхождение. Фактът, че кметицата Уолдрън винаги гледаше влюбено Брант, ни най-малко не безпокоеше Мириса. Това просто я забавляваше и тя дори изпитваше известна симпатия към тази по-възрастна от нея жена.

– Възможно е това да е друг роботизиран кораб разселник, като този, донесъл на Таласа генните образци на нашите деди.

– Чак сега? Толкова късно?

– Защо не? Първите кораби разселници са развивали само няколко процента от скоростта на светлината. А Земята е продължавала да ги усъвършенства до самата си гибел. Тъй като по-късните модели са били почти десет пъти по-бързи, те са изпреварили с около сто години първите, така че много от тях вероятно все още са на път. Съгласен ли си, Брант?

Мириса винаги се стараеше да го включва в разговора, и то така, че ако е възможно, да го накара да мисли, че той е бил инициаторът. Познаваше чувството му за малоценност и внимаваше да не го подклажда.

Да бъдеш най-умният човек в Тарна, понякога означаваше да се чувстваш много самотен. Въпреки че се свързваше чрез мрежата с петима-шестима от равните ѝ по ерудиция от Трите острова, тя рядко се срещаше с тях очи в очи, което дори след всички тези хилядолетия никаква комуникационна техника не би могла да замени.

– Интересна идея – откликна Брант. – Може би си права.

Не можеше да се каже, че историята бе най-силната му дисциплина, но Брант Фолкънър имаше технически знания относно комплексната последователност от събития, които бяха довели до колонизирането на Таласа.

– И какво ще правим – запита той, – ако се окаже, че това е друг кораб разселник, и ако се опита да ни колонизира? Ще кажем „Благодарим много, но не днес“, така ли?

От няколко места се чу слаб нервен смях. Съветникът Симънс, сериозно умислен, отбеляза:

– Сигурен съм, че ще съумеем да се справим с кораб разселник, ако се наложи. Но… няма ли обслужващите го роботи да са достатъчно интелигентни, за да отменят програмите си, когато видят, че задачата вече е изпълнена?

– Може би. Но възможно е да си помислят, че те ще могат да я изпълнят по-добре. Както и да е, дали е реликва от Земята, или по-късен модел от някоя от колониите, трябва да се командва от робот.

Никакъв смисъл нямаше да усложняват нещата; всички познаваха фантастичните трудности и разходи за междузвездни полети с хора на борда. Даже и осъществимо технически, това бе напълно безсмислено. Роботите могат да свършат същата работа хиляди пъти по-евтино.

---

 

^[1] Thalassa – море, океан (гр.). – Б. пр.