Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Артистичните и политически доноси на Недко Солаков

Истинското съдържание на „Строго секретно“-то шкафче (или каквото е останало от него) на един прославен художник

Недко Солаков е убеден, че от дейността му като агент на ДС никой не пострадал - но четейки сведенията му, това вероятно не е точно така. Снимка: БГНЕС - Артистичните и политически доноси на Недко Солаков

Недко Солаков е убеден, че от дейността му като агент на ДС никой не пострадал - но четейки сведенията му, това вероятно не е точно така. Снимка: БГНЕС

Всеки, който се интересува от съвременно изкуство, е виждал (или поне чувал за) „Строго секретно“ на Недко Солаков. Тази арт инсталация от април 1990 г. има уникално място в историята на съвременното българско изкуство и в историята на разкриването на досиетата на Държавна сигурност. Днес, 27 години след представянето на „Строго секретно“, дойде време да погледнем и към грозната истина зад нашумялото у нас и по света произведение на изкуството.  

Уникалността (колкото и да се злоупотребява с тази дума) в този случай е съвсем истинска и идва от няколко посоки: Недко Солаков е първият и един от (без)крайно малкото агенти на ДС (със сигурност единствен от художниците), който призна сам и доброволно за тайното си сътрудничество с репресивната комунистическа структура. Само той намери начин да превърне „срамната си тайна“ в произведение на изкуството, с което се гордее (за разлика от сътрудничеството), а и да изкара пари* от греха си. Солаков е най-талантливият и най-влиятелен по света съвременен български художник (не броим Кристо, който e американски художник от български произод).

Работата „Строго секретно“, показвана на много места по света, понастоящем е собственост на музея „Ван Абе“ в Айндховен, който я откупува (а тя струва доста, по думите на Солаков) след показването ѝ на „Документа“ в Касел през 2007 г.

Произведението „Строго секретно“ при представянето му в „Документа“ в Касел, 2007. Снимка: Вернер Машман

За широката публика тази история започва през април 1990 г., само няколко месеца след свалянето на Тодор Живков. Тогава художникът показва инсталацията „Строго секретно“ – шкафче с чекмедже, която съдържа писмени признания за „срамното ми сътрудничество с ДС“. Художникът твърди, че през 1978 г., когато е вербуван за сътрудник, е бил много млад (на 20), наивен, вярвал е абсолютно в социализма и дори бил горд, че са го поканили да дава тайни сведения за колегите си.

Америка за България

„Може да съм бил глупав, но истината е това. При тези разговори се чувствах като Емил Боев и Авакум Захов“, разказа Недко Солаков в студиото на „Денят започва с култура“ по БНТ1 в края на миналия месец.

Солаков твърди, че близо пет години по-късно, през лятото на 1983 г. вече се чувствал некомфортно от връзката си с ДС, престанал да се смята за българския Джеймс Бонд и помолил да не го използват повече. Но все още вярвал в социализма. Разочарованието от социализма и чувството за вина започват да се събуждат у художника още в средата на 80-те години, заедно с появата на гласността и перестройката.

Още през 1988-а прави две картини, които могат да се възприемат като опит за признание и критика към режима – „Покаяние“ и „Гризящата ме съвест“, и инсталацията от октомври 1989-а „Поглед на Запад“. Инсталацията представлява далекоглед, инсталиран на покрива на „Шипка“ 6 като част от изложбата „Земя и небе“, с табелка „Поглед на Запад“. През него се вижда червената петолъчка на Партийния дом. На 23 октомври в Дневника на изложбата е отбелязано, че табелката е изчезнала, а зрител е добавил ръкописно:

„А ако се погледне на Изток, се вижда само и само смог над града!”.

Първата работа, която започва да прави Недко Солаков след промените, по собствените му думи е „Строго секретно“. През април 1990 г. тя е изложена в новото крило на СУ в изложбата „Край на цитата“. Ето част от текст за работата, излязъл 1990 г. в „Култура“:

Недко Солаков се разголва и показва пред публиката своята издължена вина, при това с ексхибиционистична страст, защото може би е по-голяма от тази на много други – пише Георги Лозанов. – Факти от живота му, включително и сексуалния, подредени на фишове по азбучен ред в една картотека с две чекмедженца. […] Показването не е циничен, а артистичен жест, защото авторът е живял в утопичен свят и всяко негово действие (включително и „сътрудничество“ в името на „бъдещия светъл строй“) престава да бъде глупост, мерзост или абсурд, когато се превърне в художествен факт. Утопичният свят загива, едва когато неговите мутанти най-после се приберат в изкуството, концептуалното, разбира се“.

Два месеца по-късно, на конгреса на СБХ, справедливо или не, но вече с усещането за изкупена вина, покаялият се Солаков се кандидатира за председател на СБХ, но го избират за зам.-председател и започва скандалът с агентурното му минало, заради който подава оставка… и се отдава изцяло на кариерата си, разчистил сметките си със социализма веднъж завинаги. В момента Недко Солаков подготвя за участието си в „Арт Базел“ огромна работа, която се нарича (изглежда иронично) „I Miss Socialism, maybe“ (Социализмът ми липсва).

Това беше видимата и досега част от  тази „строго секретна“ история, а сега да надникнем и в досието на агент Чавдар (Недко Солаков), който е убеден, че от дейността му никой не пострадал, но това не е съвсем сигурно.

Сведенията на агент „Чавдар“

Според картоните в Дело № 49721 на агент „Чавдар“, Недко Солаков е вербуван на 13 януари 1978 г. от ОР (оперативен работник) Друмев (чието име повече почти не се среща в делото) и втори път – месец по-късно (15 февруари 1978 г.) от Мисайлов, който е основният ръководител на агента чак до последния документ в досието – сведение от 30 март 1981-а.

Вторият интересен документ в папката е от 16 февруари 1990 г., когато експертна комисия, назначена от началника на ОУ на МВР-Габрово, предлага да бъдат унижожени над 60 дела на секретни сътрудници (СС) с аргументацията, че нямат „научно-историческа, справочна или оперативна стойност“, която придава някакъв законообразен вид на престъпното унищожение. Предложението е прието, има и протокол, че решението е изпълнено. В протокола сред унищожените дела е описано и това на Чавдар – със 74 листа. Само че досието с този номер не е унищожено и съдържа по-малко от 74 листа. Служителите от читалнята на Комисията по досиетата не дадоха пред „Площад Славейков“ друго обяснение за тези противоречия, освен „объркани номера“.

В списъка на лицата, „протичащи по делото“ (за които Солаков дава сведения) са предимно студенти (и малко преподаватели) в Художествената академия. Агент „Чавдар“ може да е бил вербуван през януари или февруари 1978 г., започва да праща писмените си донесения два месеца по-рано.

Първото му сведение (от 14 ноември) представлява нещо като характеристика от онези, които навремето пишеха в ОФ по различни поводи. Обектът е описан като „общителен, уважава колегите си, има чувство за хумор. Притежава богат житейски опит, интересува се от политически събития, предимно в чужбина“. И тук положителните страни свършват и идва това, от което се интеруват опреративните работници:

Понякога показва явно недоверие относно лоялността на нашите и съветски информационни агенцции. Конкретен пример е случаят с дисидентите, осъдени за груби нарушения на социалистическия ред. Изрази съмнения, че те са извършили в действителност тези неща, специално надписите по паметниците на архитектурата. Завърши с „И тебе да те пъхнат в милицията, и ти ще си признаеш какво ли не“.

Следващият абзац е подчертан от служител на ДС:

„Струва ми се, че вижда много неща по-черни, отколкото са всъщност. Не може да се каже дали го прави съзнателно или несъзнателно. Говореше за три българчета от Пиринския край,  където бил преди няколко години и които сравняваше с концлагеристите от Бухенвалд. И трите били „кожа и кости“, с продути кореми и големи очи. Отговорих му, че не мога да си представя такова нещо сега, а той ми отговори, че трябва да гледам и такива неща и всичко далеч не е такова, каквото го пише в книгите“.

Още един подчертан абзац:

Около 4-5 ноември в час по цветен етюд Ц. Х. каза, че ненавижда всичко съветско, особено в изкуството. Конкретен повод за това изказване бе един съветски филм „Не тъгувай“ или „Соната над езерото“ (не си спомням с точност). Разговорът, на който присъстваха А. Б., А. З. и Д. Л. и всички от курса (ателието е малко и не можеш да останеш безучастен към това, което се говори в него), се водеше около качествата и недостатъците на филма. С. продължи мисълта си, като заяви, че мрази съветското изкуство и това негово качество, че показва прекалено добри нещата от живота – такива, каквито трябва да бъдат, а не каквито са“.

ОР Мисайлов е озаглавил това сведение „Относно прояви на антисъветизъм от студент“. Благодарение на него, в полезрението на ДС влизат трима студенти, които в най-лекия случай ще бъдат следени и проучвани поне докато завършат, а и след това могат да се сблъскат с незнайни проблеми и неприятности, без изобщо да разберат откъде им е дошло. Но Недко Солаков предполага, че никой не пострадал от неговата дейност, защото вече 28 години никой не дошъл да му се оплаче.

Отново през ноември 1977-а агент „Чавдар“ праща сведение от по-различен тип, каквито често се появяват в неговите донесения по искане на ДС. То е озаглавено „Относно Обща художествена изложба“ и се състои от мнения на негови състуденти за представянето на различни художници в ОХИ, както и за общите им впечатления от събитието.

На някой по-млад читател вероятно ще му е трудно да си представи защо държавните служби за сигурност са проявявали толкова задълбочен и траен интерес към художествените вкусове и предпочитания на студенската младеж в тесните рамки на българското изобразитнелно изкуство от края на 70-те. С какво ли би допринесло за сигурността на България примерно сведението, че „болшинството от студентите в ХА не са харесали пейзажите на Н. Петков“? Ето още малко „строго секретна“ иформация от агент  „Чавдар“ с мнения на негови колеги:

„От повечето студенти изложбата се възприема положително. Харесват се работите на Галин Малакчиев, Валентин Старчев (легналата фигура), Кънчо Аврамов, Борис Гондов, Юри Буков, Емил Стойчев, Теофан Сокеров, Георги Трифонов, Светлин Русев („Завръщане)“, Надежда Кутева, Генко Генков. Особено добре се приема работата на Ванко Урумов. От графичния отдел се предпочитат работите на Атанас Нейков, Петър Чуклев, Скорчев, Цанев. Повечето изразяват мнение, че наличието на подобна тематика сковава художниците. Темата не пречи само на онези творци, които са достатъчно умни и успяват да проникнат в същността на събитието, а не да се плъзгат по повърхността му“.

Тук вече виждаме как агентът не само донася какво мислят колегите му, но съобщава на органите и личната си художествена оценка за изложбата.

„За някои работи болшинството дава отрицателни оценки – „Гладиатор“ на Минеков, „Ленин“ на Старчев, „Голямата крачка“ на Ленин от Ив. Фунев, пейзажите на Н. Петков и др.“

Тук читателят може отново да се запита каква е оперативната полза за ДС от тази информация? Да не би по времето, когато председател на СБХ е Светлин Русев, Партията да е ръководела (тайно) с бойния си меч художествения живот? Дали това са донесения срещу творческите неуспехи на отделни творци, или срещу организаторите от СБХ? „Чавдар“ завършва с (раз)лично мнение, доста по-критично (от това, с което започна), но вероятно справедливо (пък макар и с неясната му агентурна стойност):

„По общо мнение повече от две трети от работите навлизат в границите на безличното, повърхностно третиране на тази значителна тема“ (Бел. ред. – темата така и не успяхме да установим, но ако съдим по някои от споменатите произведения и датата, Общата художествена изложба през октомври 1977-а трябва да е била свързана с 60-годишнината от Октомврийската революция. Всичко друго би било кощунство.)

АРТИСТИЧНИТЕ И ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ДОНОСИ НА НЕДКО СОЛАКОВ – II ЧАСТ

Bookshop 728×90