Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Атанас Атанасов: Комплимент е да ме наричат „министърчето“

Моето предимство е, че не познавам никого, казва новият министър на културата. Първа част

„Няма човек, който да ми вдигне телефона и да поиска да му върна услуга“, казва Атанас Атанасов. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков  - Атанас Атанасов: Комплимент е да ме наричат „министърчето“

„Няма човек, който да ми вдигне телефона и да поиска да му върна услуга“, казва Атанас Атанасов. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

Той е може би най-обсъжданият човек в правителстото след министър-председателя Кирил Петков и вицепремиера Асен Василев. Това е новият министър на културата, когото всички наричат „министърчето“ и за него може да чуете вече доста вицове. Защото е абсолютна енигма.

Актьор, неизвестен на българската публика, 31-годишният Атанас Атанасов дебютира първо на политическата сцена, преди да влезе в професионален български театър. Завършил е актьорско майсторство в Америка, играл е тенис с Григор Димитров, пял в училищния хор „Лира“, в който е бил и Асен Василев, организирал фестивал в селото на баба си Татарево.

След около месец във властта, Атанас Атанасов предизвика буря от коментари след първата си поява пред медиите на 17 януари и думите си, че ще разчита на „заразното добро“. Обсъждат се неговата младост, липса на опит, това, че твърде много разчита на своите трима заместници.

Въоръжени с всички критики, които намерихме за него в социалните мрежи, се срещнахме с Атанас Атанасов на сакрално за столичната култура място – Народния театър. Напук на вицовете, новият министър беше намерил мястото и дошъл преди нас.

– Червеното или синьото хапче изпихте, когато се съгласихте да поемете този пост, г-н Атанасов?

– Не си спомням кое точно хапче водеше към Матрицата…

– Синьото продължава съществуването на човек във въображаемия свят на Матрицата, а с червеното излизаш от Матрицата.

– Изпих хапчето, което ме закара в Матрицата на Нео, където виждаш кода отвътре, ключовете на програмите и че не всичко е такова, каквото изглежда отвън. Вие преценете кое хапче е това.

„Изпих хапчето, което ме закара в Матрицата на Нео, където виждаш кода отвътре, ключовете на програмите и че не всичко е такова, каквото изглежда отвън.“ Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

– Не помните… Кога гледахте този филм?

– Когато излезе – 1999 г., значи съм бил 9-годишен, бяхме в Тунис и може там съм го гледал. Баща ми работи общо 5 години там. Замина заради това, което тогава много хора трудно преживяха – инфлацията от 1996-1997 г. По негови думи моментът на пречупване е дошъл, когато е трябвало да избере с месечната си заплата дали да купи яке на дъщеря си или обувки на сина си.

– Цялото семейство ли заминахте?

– Първо той, през 1996 г. Спомням си как ме събуди да ми каже „Хайде, Насе, чао“. Аз моментално заспах и после тати го нямаше. Ние тогава мисля, че бяхме загубили апартамента си. Той държеше да се преместим, защото живеехме в най-крайния квартал на Хасково – „Бадема“, в най-крайния блок. Той държеше да се преместим по-навътре в града, по-близо до училището на сестра ми, аз все още бях в детска градина. Точно в периода на местеното парите на нашите са се обезценили буквално за дни, и ние не сме можели да си позволим новото жилище. На нашите не им е било лесно в онзи момент. Жилището, в което сме се преместили тогава през 1996 г., все още е същото, в което моите родители живеят и до днес и където е моята адресна регистрация.

– От там ли сте приятели с Асен Василев?

– Не, тогава не сме се познавали. Запознахме се около училищния ни хор.

– Този хор е дал много министри на българската държава…

– Опитът ми с документалното кино е бил по неволя, защото е имало истории, които много съм искал да се запечатат и не е имало кой да го направи. Така беше с театъра в Татарево. Преди началото на „Продължаваме промяната“ снимах документален филм за Хасковския джаз фестивал и за човека, който го организира – Димитър Русев, поздрави. Той е моят ментор.

– Ментор? В каква област?

– В отношението към живота и изкуството, в това да организираш един фестивал съвсем сам на моменти и че има смисъл да направиш нещо красиво за твоето място, дори да е само за един ден в годината. Аз отидох при него за помощ преди да започна фестивала в Татарево и той ми каза много силни думи, беше нещо в смисъла на „Виж сега, Хасково може да е малък провинциален град, но си е моят град и си го обичам и понеже нямам средата тук, която искам да имам, правя всичко възможно поне един път в годината да се чувствам така, както искам да се чувствам през цялата година“. В Татарево успявам да го направя само за един ден, все още.

„Няма нито една сфера, в която да ми кажат: „Тук законът е ок, не го пипай“. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

Отплеснах се, извинявайте. Третият документален филм, който съм си намислил да правя в бъдеще, е тъкмо за този хор „Лира“, той е гимназиален хор. Основан е от нашата диригентка Стефка Младенова, много хора е докоснала тя през кариерата си…

– „Докоснала“… В превод на български е „развълнувала“. Мнозина се чудят кой е човекът, успял да вдъхнови децата в този хор, за да се реализират като вас, Асен Василев, Делян Добрев…

– Въпреки че е диригент и обожава класическата музика, помня, че в нейния час по музика в осми клас съм правил презентация за рап музика, тогава това ме вълнуваше. Важното за този хор беше, че той беше повече социален, отколкото музикален. Не трябваше да си много добър певец, за да влезеш в него и да опиташ да се впишеш в колектива. Някои деца по желание идваха с нас на лагери, помагаха с организацията и тези лагери, заедно с концертите, бяха място, на което ни събираха музиката, приятелството и общата кауза. Имахме репетиции всеки ден, спортувахме.

– Григор Димитров пееше ли в хор „Лира“?

– Не. Ако Григор Димитров беше пял в хора, най-вероятно нямаше да го гледаме на най-големите световни кортове, за тениса той е направил големи жертви – включително саможертвата да не пее в нашия училищен хор. Другото много хубаво нещо на тази общност бе, че тя остана много силна и след завършването ни, когато отидохме да учим в чужбина. Асен Василев съвсем не е единственият, завършил хора, с когото поддържам близки отношения и сме добри приятели. И така се стекоха нещата, че сега работим заедно.

„За Григор Димитров беше саможертва, че не е пял в нашия училищен хор.“ Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

– От Хасково директно в Щатите ли отидохте?

– Заминах за щата Вашингтон, моят колеж се намира в града със звучното име Уала Уала, буквално в превод „Падаща вода“, защото наблизо има едни водопади. Територията е индиански резерват, колежът е основан от мисионери. Това е колежански град, като оазис е сред пустинята, има три или четири висши учебни заведения. Това е пример как едно малко градче, което няма никаква видима предпоставка за туризъм, разцъфтява, защото има млади интелигентни хора, които поне за четири години се задържат там и много от тях решават да останат. Там е много добре развит виненият туризъм, има добри ресторанти.

– Може би културният шок за вас не е бил в Щатите, а по-скоро след това, когато сте се върнали в Европа?

– Може би. Аз избрах Уала Уала пред Ню Йорк, защото ми изглеждаше по-близко до Татарево и до Дебър, където ми е селото. Исках да се фокусирам върху това, за което съм отишъл.

– Не избрахте Ню Йорк, където можехте да сте по-близо до „Метрополитън опера“, „Смитсониън“, някои от най-големите културни центрове в света…

– Не. Защото аз отидох в САЩ с идеята, че ще уча икономика и политология. А не театър. Казах си: „България е бедна и политиката е лоша, ако стана умен в тези области, ще стане по-малко бедна и политиката ще е по-малко лоша“. И ще играя още тенис. Много хора ме питат дали съм отишъл със спортна стипендия – не. Моят колеж е в дивизия, която не позволява спортни стипендии, там академично са по-силни училищата. Спортната стипендия е голям ангажимент и отговорност, аз имам приятели, които влязоха така в колеж, но ако не дай си боже се контузят или нещо се случи с тях, стипендията свършва и край с колежа. Тенисът всъщност много ми помогна, защото треньорът ми отиде в офиса, където приемаха студенти и се бори аз да вляза, защото бройката на студентите с пълна стипендия бе много ограничена, особено за международни ученици. Така че аз не бях със спортна стипендия – и слава богу, защото като си избрах да уча театър, беше голяма битка за времето ми – тренировки срещу репетиции. Все още съм единственият студент на моя треньор за около 20 години, който е учил театър.

– Кога се сблъскахте с голямата култура?

– Голямата култура? След завършването си живях една година в Лос Анджелис и после минах през Германия за малко. В Лос Анджелис първата година отидохме с тенис отбора на мач на „Лейкърс“ и гледахме Кобе Брайънт. Казвам го, защото всички бяха много въодушевени, че гледат Брайънт и всички големи играчи по това време в „Лейкърс“. Аз обаче бях вперил поглед в Джак Никълсън, който беше на първия ред и не можех да повярвам, че го виждам на живо, дори и като точка в далечината.

– В кой филм го бяхте гледали, за да се впечатлите толкова?

– От малък го помня като Жокера в „Батман“ на Тим Бъртън.

– Очаквах да кажете „Полет над кукувиче гнездо“…

– Наскоро разбрах за един филм, който много искам да гледам.

– „Сиянието“?

– Не. Но пак е свързан със спорт – в една от кратките си истории Иво Иванов беше написал за Джак Никълсън, как е откупил правата за един филм на Антониони, мисля, от 1975 г. – „Професия: репортер“. Има един кадър, който само Иво Иванов може да опише – 7 минути дълъг, без никакво прекъсване, в този кадър камерата минава през едни решетки, през един прозорец и после пак се връща в стаята, откъдето е тръгнала. Единайсет дни заснемат този 7-минутен кадър.

Та, първата ми среща с голямата култура беше през 2012 г., когато учих в Лондон по една програма за актьорско майсторство за американски студенти, тогава гледах артисти на световно ниво, каквито съм виждал преди това на големия екран. Но тогава ги виждаш от третия ред и не можеш да повярваш – Жулиет Бинош. Даже не бях сигурен, че е тя, питах се през цялото време. Имаше и такива, които не знаех, но впоследствие ми станаха любимци. Фиона Шоу дойде да ни изнася мастърклас. Тези постановки бяха част от програмата, всяка седмица по два пъти ходихме на театър.

„Първата ми среща с голямата култура беше през 2012 г., когато учех в Лондон.“ Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

– Гледали ли сте Кевин Спейси? Той по това време вероятно е бил в „Олд Вик“?

– Не съм. Но в „Олд Вик“ гледах пиеса на Ибсен, не си спомням точно заглавието. В публиката имаше популярни лица, например Дерек Джакоби. Може би най-запомнящият се човек от всички, за когото тогава не знаех колко е велик, е Марк Райлънс. Той ми е любимият актьор, тогава все още нямаше „Оскар“, но не се изненадах, когато го спечели. Гледах го през 2012 г. в две различни пиеси, едната – „Дванайсетата нощ“, я гледах два пъти. Той беше в образа на Оливия, идеята беше да се пресъздаде елизабетинския театър, във всички роли са мъже. Трябва да го проверя това, но той спечели „Тони“ с тази роля (за тази роля Райлънс получава награда „Тони“ през 2014 г. – бел. ред.).

– В кой театър го гледахте?

– „Глобус“. Задължително си вземете билетите за правостоящи, които са покрай сцената, те са и най-евтините, аз там гледах, пет паунда бяха тогава. Дори и да стоиш прав, цената си струва, защото буквално може да се заиграеш с актьорите. Те влизат в публиката, говорят ти, точно това направи и Марк Райлънс. После го гледах в „Ричард Трети“. Тогава валеше, а „Глоуб“ е отворен отгоре и всички правостоящи се бяхме залепили до ръба на сцената, за да се предпазим от дъжда. В един момент от спектакъла той дойде до моя ъгъл, гледаше ме в очите, аз го гледах и след това започнах да се шегувам пред приятели, че съм играл с Марк Райлънс. По-късно се оказа, че дори сме съседи в квартала. Видях го в парка, разхождаше си кучето и приличаше много на моя ментор от Хасково Митко Русев, носеше същата риза и шапка. Спрях го и му казах, че той е причината, поради която съм се върнал да живея в Лондон и си мечтаех, че някой ден ще го срещна и ще му го кажа. Виждал съм го още веднъж – два пъти в парка.

1 2Следваща страница

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg