Атанас Атанасов: В Сатирата видях как се краде от театър

За десетилетия на сцената и екрана Атанас Атанасов е раздал хиляди парчета от себе си на образите, в които се е превъплъщавал. Късове от личността си е вградил и във всеки от студентите си. Към момента изкласява деветата реколта младежи в специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър”. С тях проф. Атанасов създаде спектакъла Papas In Motion по едноименната пиеса на Роналд Рудол. Действието започва в един гей бар и се пренася в потайните кътчета на пет семейства, във всяко от които бащата е гей. Премиерата е на 26 и 27 януари на Сцена 47 в НАТФИЗ.

През последните 4 години Атанас Атанасов е предлагал текста няколко пъти на извънстолични театри, но не срещнал съмишленици.

„Изключително интересна трагикомедия, защото в крайна сметка такъв е животът. Ние изследваме човечността – пет семейни двойки, които по различен начин приемат да обсъдят ситуацията и вземат различни решения”, обяснява професорът.

С този спектакъл екипът призовава да бъдем по-свободни в мисленето си и да пристъпваме към хората колкото се може по-откровено.

Откровен и свободен беше актьорът и в разговора пред „Площад Славейков”.

„В Сатиричния театър разбрах, че от театър може да се краде”, сподели той и разкри сблъсъка си със задкулисни схеми.

Няма съмнение, че думите му ще засегнат фигури на различни нива. Дали обаче ще разместят пластове?

– Проф. Атанасов, поставяте със студентите си спектакъл, в който повечето персонажи са прехвърлили 40-те. Героите са объркани, несигурни хора, но всички имат дълъг брачен стаж и скелети в гардероба. Как студентите ви посрещнаха подобен сюжет?

– Много се кефеха, ако мога да използвам тяхното определение. Защото очевидно познават хора, които биха могли да се припознаят в персонажите. Ходеха в гей дискотеки, наблюдателността им беше провокирана и работеха с удоволствие. Спектакълът е театър в театъра и те трябваше да влязат в ролите на зрели хора, с няколко деца, с обременен семеен статус. Тези двойки имат различна биография и мисля, че това запали студентите – че трябваше да влязат точно в тези роли. Нашите деца живеят в среда, която ги възпитава, налага им модели на поведение и те понякога им се противопоставят, друг път изповядват това, което е ценно за родителите им.

– Само преди 20 години тази пиеса щеше да бъде супер скандална, а сега съвпада с ехото от клаузите на Истанбулската конвенция…

– Не съм очаквал, че пиесата толкова бързо ще влезе във всички ония проблеми, които в момента присъстват в живота извън сцената и не бих казал, че само преди 20 години щеше да е скандална. Получих този текст преди 4 години и съм го предлагал на директори на театри. Отговорът винаги е бил, че българската публика е много консервативна, че тази пиеса няма да има успех. А тя е една изключително интересна трагикомедия, защото в крайна сметка такъв е животът ни. Тези отношения и персонажи вече ги срещаме на всеки ъгъл. Мисля, че колкото по-откровено и с човечност пристъпваме към по-различните от нас, толкова по-добре. Иска ми се да бъдем по-свободни в мисленето си. С Papas In Motion ние изследваме човечността – пет семейни двойки, които по различен начин приемат да обсъдят положението, да си кажат всичко. Мисля, че премълчаните думи най-често предизвикват конфликтни ситуации. Пиесата е добра, защото изследва различните обстоятелства, които могат да накарат човека да престъпи нечий праг, да премине някакви граници и да бъде малко по-различен. Или го приемаш, или не. Ако не го приемаш, просто се отдръпни, това е твое право. Искаме да накараме публиката да разбере, че не е страшно, не е вулгарно, не е упадъчно. Никъде в спектакъла не спекулираме с цинизми, с голо тяло, с еротика. Не, тук говорим за друго.

– Какво се случва с човека в наше време? По-различни ли са тревогите му сега, отколкото в предишни епохи?

– Не бих казал, че са по-различни. В последните над 25 години животът доста бързо се промени. Има хора, които са били родени преди тези промени и са с установени стереотипи, мисленето им е бетонирано. Има и други хора, родени на ръба на 90-те години. Те са с различно мислене, с други рефлекси. Съществува много по-осезаем сблъсък на поколенията, от който произтичат проблемите. Като че ли това е основният проблем. Що се отнася до мен лично – аз съм от друго поколение и има неща, с които не бих могъл да се примиря и съглася. Но в крайна сметка това е мой проблем, а не на обществото или на съсловни, етнически или каквито и да е други общности. Струва ми се, че обществото е толкова разделено, защото не сме придобили тази способност българският етнос да бъде общност. Всяка малцинствена група сама за себе си е общност. Етническите групи са общност – ромската, турската, арменската. Малцинствените групи, които се определят по сексуален признак, също са общност, която държи на всичко онова, което изповядва. Докато ние, българите, с единия крак сме в стаята, с другия – навън. Седим на прага, разкрачени. Така ми се струва, че можем да определим времето.

Студенти от класа на Атанас Атанасов в сцена от спектакъла Papas In Motion. Снимка: НАТФИЗ

– Готови ли сме да приемем другия, чуждото мнение?

– Не и не.

– Защо? Опира ли до националните ни черти?

– Струва ми се, че през последните 15-20-25 години в световен план има някакви размествания на пластовете. Ако вземем за пример само мигрантската криза – тя е показателна. Обществата в Западна Европа са толерантни, приемащи, но в същото време има страхотни брожения, демонстрации. Създават се определени политически групировки и има нещо, което тепърва ще се избистри. Първо обаче трябва малко да се забърка. Не мисля, че е до национална черта, макар че ние, българите, сме малко всезнайковци: имаме мнение по всички въпроси, все някой ни е виновен, чуждият успех е наш провал. Народопсихология, която Иван Хаджийски и кой ли не от големите ни автори е обяснявал. Но не е само това. Нещо се обърка глобално.

– Великите сили ли го объркаха?

– Както казват, че България не е София, така и Брюксел не е Европа. Притеснява ме това – като че ли има опит да се влезе в спалнята на човека по чисто административен път, чрез бюрократични хватки, правила. Все повече домогвания до личното пространство. Има нещо неприкосновено, което ти трябва да спазваш и да не се намесваш там. Разбира се, трябва да цениш и да уважаваш другия, да няма насилие, което много трудно се постига в крайна сметка. Но като че ли някакво законотворчество започва да се осъществява и то непрекъснато. Навлиза се в дълбокото, започваш да се ровиш в мечтите, в душата, на това, което е само негово и лично на човека, наистина неприкосновено. А всяка намеса поражда конфликти.

Брюксел не оценява, че Балканите са особен регион и всяка външна намеса, агресивна, законодателна или каквато и да е, би могла да възпламени искрата. Имам предвид демонстрациите, протестите в Солун по повод името на Македония. Изключително деликатно е положението.

Не ми харесват тези намеси – започва се от това какъв ще бъде размерът на краставиците и се стига до душата на човека – до неговите най-тайни помисли, желания, по отношения на религията, на неговата сексуалност. Много пожълтяват нещата в Брюксел, така ми се струва.

„Брюксел не оценява, че Балканите са особен регион и всяка външна намеса, агресивна, законодателна или каквато и да е, би могла да възпламени искрата.“

– Какъв е изходът?

– Не зная. Те говорят за толерантност, но в същото време няма толерантност към личното пространство на другия. Говорят, че трябва да приемем ромите, да бъдат тези хора адаптирани, но има ли подобно нещо в Западна Европа? Ами гетата в Париж? Ами гетата в Берлин?
Попаднах на един документален запис как се отнема детето на една майка, която живее в скандинавска държава. Не зная поради какви причини, но изключително насилствено, брутално, арогантно отделяш детето от неговата майка. Когато размахваш пръст на България, Румъния, Македония или на когото и да е, ти трябва да се съобразиш с неговите национални характеристики.

Сложно е времето.

Песимист съм що се отнася до катастрофата в образователната система, катастрофата в здравеопазването, демографските проблеми, ниския финансов статус.

– Нисък финансов статус е другото име на мизерията, да го кажем направо…

– Мизерията, мизерията, мизерията! И в същото време се появяват някакви организации – правителствени и неправителствени, които говорят, говорят, говорят. И нищо. Не мърдаме. Сред цялата тази информация, бълвана от добре осведомени и недобре осведомени източници, не можеш да разбереш кое е истина и кое – лъжа. Има ли свобода на словото, или не? Защо тази свобода се превърна в слободия? Вероятно нашето поколение е много виновно.

– Заради бездействие ли?

– По-скоро да. Това бездействие е факт. Ние сме емоционален народ и тази емоция, тази еуфория като че ли замъгли разума. Надеждите са попарени, затова е тоталната липса на интерес към това какво се случва в политическия живот. Всеки казва: „Не, това няма да се оправи”. Мрънкаме повече, защото не сме доволни. Не вярваме, че нещо ще се промени и всеки намира свое лично убежище. Но когато опитваш да отвориш вратата на това убежище и да надникнеш там, това би породило катастрофален проблем, защото едно е човек да ти влезе в двора, друго – да ти влезе в къщата, трето – да надникне в банята ти.

– На този фон как изглежда от Вашата камбанария политкоректността на Холивуд и разразилите се разкрития за сексуални посегателства?

– Стана малко като грипа през януари-февруари. Един кихна и се заразиха десет човека и всеки почна да говори това, което му се е случило преди пет, десет, петнайсет, двайсет години. Да, сигурно има такива случаи, вероятно продължават и ще има – и то не само в сферата на изкуството. Но това, което се случи с един прекрасен актьор – Кевин Спейси, как го изрязаха от филм… Това е публичен разстрел, това е линчуване, това е изгаряне на клада! И този линч с толкова голямо озлобление означава, че тези, които го упражняват, вероятно искат да изкупят някакви свои вини. Оттук нататък започнаха какви ли не приказки и кой ли не беше припознат! Четох някаква щуротия за Швеция, където за да се осъществи сексуален акт, трябва да се подпише съгласие.

– Говорите ли за тези неща със студентите?

– Обсъждаме ги, разбира се. И те са на същото мнение.

– Кое е определящото, когато решавате дали да приемете някой кандидат във вашия клас, или не?

– Интуицията ми. Никога не смятал, че в рамките на четири, пет или десет минути можеш да разбереш този човек какво може. Ако кандидат-студент си каже перфектно монолога, никога това не може да бъде гаранция, че аз ще искам да работя с него. Или момче и момиче, което се провали на сцената, да кажа, че не става. Абсурд! Тези, които идват и правят прекрасно материалите си – те са се подготвяли година, две, три. Били са в актьорски студии, там са ги възпитавали, дресирали са ги. На изпита не се интересувам толкова от начина, по който изпълняват монолога си, а искам да разбера какво е чувството за хумор, имат ли въображение, сензитивни ли са. Да видя как ме гледат, как гледат другите, как реагират. Затова вкарвам всички на сцената и наблюдавам зрителите долу, не се интересувам от този на сцената, по интонацията му разбирам дали е верен, или не. Човек може да има много вътре и да не може да го покаже. Има си механизми да накараш този човек да забрави задръжките си, за самонаблюдението, да спре да се притеснява. Да бъде той на сцената. Ей това искам. Не мога да се откажа от нито един от студентите си.

– Т.е. нямате разочарования.

– Не. Имало е разочарования дотолкова, доколкото са се продавали лесно, на дребно. Много съм се карал на Иво Аръков заради ВИП Брадър. Негово право е. Той ми сподели и аз му казах: „Иво, това са глупости”. Знаех мотивите му, говорили сме за това. Той е прекрасен актьор, но…