– Къде е границата, как да прецениш?
– Понякога човек прави компромиси и когато си изпаднал в такава ситуация – дали да живееш в мизерия, или да имаш възможност да задоволиш нормални житейски нужди.
– Значи пак опираме до бита?
– Ами, да. Какъвто и да е бил Маркс, може би наистина битието определя съзнанието. Та в такива случаи не мога да кажа, че съм бил разочарован, но някак си… Казвам му: „Иво, това за какво ти е?”. Не бива, не бива! Но… ние сме егоцентрици, искаме да ни ръкопляскат, да сме видими, да ни забелязват. Това е суета човешка, а пък при нас, актьорите, тя е още по-голяма. То е заразно. Знаете ли как филмовите продуценти се отнасят към актьорите? Казват: „Ела сега, ще заснемеш една-две сцени. Няма да ти платим, но ще станеш много известен”. Е? Каква е тая известност? Ми то е от ден до пладне! Една седмица след раздаването на „Икарите” и „Аскеерите” никой не си спомня кой е взел награда. Това е някаква известност за никакви пари. Никой не го интересува, че тия деца половината са от провинцията, че плащат квартири, че живеят МИ-ЗЕР-НО. Мизерно. Мизерно!
– Ще позволите ли да включа в интервюто този пример с Аръков?
– Няма никакъв проблем. Аз много вярвам в това момче и продължавам да вярвам. След това с моя асистент в Академията Тони Угринов той направи един спектакъл в „Сфумато”, поканих го в „Пет жени в еднакви рокли” в Пловдивския театър. После Иво имаше ангажименти за филмови роли. Замина момчето да снима, но това е друго. Нека да ходи, да снима, да работи. Но тази ниска топка – „София ден и нощ”, „Фермата”, ВИП Брадър – не бива! Не бива. Досаден ставам понякога, но винаги казвам на студентите: „Ако ще снимате в реклама, не се снимайте в реклама на лютеница. Или на салам”. Нищо не искам да кажа за тези марки, но ти утре започваш своя професионален път и не искам зрителят да каже: „О, тоя дето рекламира салам”. Кайма, салам, майонеза – не! Много е трудно. Много! Но ако можеш, не го прави! Просто не бива.
– Днес по-трудно ли е за младите в сравнение с времето, когато вие завършвахте?
– Сега е по-трудно, доколкото пазарът е малък и нямат разпределение. Но и условията в провинциалните театри – с едно-две изключения – са толкова лоши, че те спят по гримьорните, заплатите извън столицата са просто смешни. Трагично е положението на колегите извън столицата. Това е трудното днес. Но пък забелязвам, че доста от завършващите вече не искат да са в щатните групи, а да са на гастрол. Инициират сами свои проекти и ги реализират. Не искат да попадат в тази бюрократична среда, която не е мръднала една крачка напред.

„Знаете ли как филмовите продуценти се отнасят към актьорите? Казват: „Ела сега, ще заснемеш една-две сцени. Няма да ти платим, но ще станеш много известен”.
– Вие бяхте директор на Сатиричния театър, горчив ли беше опитът, който натрупахте?
– Бих казал само „Натрупах опит”. Толкова години бях в театъра, но не вярвах и не знаех, че в театъра може да се краде. В Сатиричния театър разбрах, че може да се краде. В Сатиричния театър разбрах, че можеш да донесеш една фактура, а всъщност стойността ѝ да е друга. Разбрах, че стари билети биха могли да се крият в някаква каса и да се продават на други цени. Това си е кражба.
– Това е абсурдно. Няма ли механизъм за контрол?
– Опитах се да направя такъв механизъм, но установих, че системата в театъра е друга. Ти отиваш в Министерството на културата и подписваш договор за 3-годишен мандат. Повечето от хората в екипа в театъра са назначени до пенсия. Трудовият кодекс, за съжаление, не позволява да правиш кой знае какво, а от друга страна – има някаква фамилност. Не зная дали още продължава това, но не само в този театър беше така. Особено извън столицата – домакинката е снаха на общински съветник. Шофьорът е брат на не-знам-си-кой-си.
В театъра може да се краде! Например когато използваш служебния си автомобил – както беше в Сатиричния театър. Заместник-директорът използва служебния автомобил в лятната ваканция на театъра. И когато се опитах да предотвратя това, стигнах дотам дори да взема ключовете и документите на колата. Знаете ли какъв вой настъпи? И всичко започна да ми се връща наопаки: това не може да стане, другото не може да стане. Започна и изнудване! Снежина Петрова ме помоли нейните студенти в Нов Български университет да изнесат представление в камерна зала. Казвам: „Супер, чудесно е студентите да дойдат тук, на театралната улица”. При г-н Васев бяха подписали договори, че когато има извънредно представление, на техническите служби се дават допълнителни пари – и така е редно. Тези пари се бяха изплатили, но се оказа, че после пак искат пари. Такъв беше и случаят със спектакъла на Таня Соколова. Тя дойде и ми каза: „Атанасе, той каза, че няма да стане, ако не му дадем още 100 лева”. Горчив опит!
– През целия Ви мандат отнесохте много сериозни критики от подчинените си в Сатирата актьори. Говореше се, че сте били принуден да подадете оставка.
– Сам дадох оставката си. За какво да стоя? Имам достатъчно работа. Че тогава Поппандов, който е много близък до Вежди Рашидов, ходил да казва някакви неща в Министерството. Филип Трифонов правеше каквото си иска, режисьорът не може да се справи с него. И си казвам: „Защо?”.
Но опитът е много важно нещо, защото мога да го споделям с моите студенти и да им казвам за какво да внимават, от какво да се пазят. Въпреки че това е заразно! Директорите идват и казват: „Абе как ги подготвяте тия! Идват тука и на втората година стават други!” Не, ние ги подготвяме добре. Но попадайки един или двама в тази среда, която наистина е заразна, изведнъж виждат, че може и по друг начин. Че може да не ходиш на работа, да снимаш някъде и да получаваш заплата и докато се репетира твоя пиеса, да те замества помощник-режисьорът или твой колега да ти маркира. Системата е такава. И когато кажеш: „Не бива така”, настава вой: „Как не бива така!”.
– Какво може да се направи в такъв момент?
– Нищо. Трудовият кодекс казва така – за да връчиш заповед за мъмрене, трябва да намериш този човек и пред свидетели да му я връчиш. А ти не можеш да го намериш, той се крие, бяга и ако ти му я връчиш, няма доказателства. Трябва да осигуриш двама свидетели и в тяхно присъствие да му я връчиш и той да приеме! Следва писмено обяснение, което пак да ми бъде връчено. Какви усилия ми е коствало да открия Филип Трифонов да дойде да си получи заповедта за наказание пред човешките ресурси и главната счетоводителка! Директорът се занимава с хигиенистките! И да каже: „Извинявайте, я да видим фактурата за тая тоалетна хартия. Ами вие сякаш сте купували лек автомобил, бе!”. Защо?
Използване на стари материали. Вадиш фактура, даваш на този, който издава фактурата 30 лева… И театърът не е изключение. Макар да сме бедно съсловие, и театърът може да разполага със средства оттук-оттам, печели се по втория начин. И аз да имам служебна кола и да я използвам през лятото, ми ще навъртя няколко хиляди километра и стотинка няма да дам за бензин. А в същото време хвърчат парите от субсидията и няма за постановъчни, няма за костюми, няма за прах за пране и не могат да изперат дрехите на актьорите. Ей такива неща.
Тъжна работа! Но това си е опит.
– В началото на годината някои хора си правят списъци с цели за постигане. Вие имате ли такъв списък?
– Не, никога не правя планове. Нямам мечти. Аз съм човек, който импровизира.
– Децата ви пораснаха, изпитвате ли облекчение от това, че сте си свършили работата като баща?
– Задачата да си баща остава. Никога не съм си поставял за цел: „Аз трябва да науча детето си така”… Не ги затварям, държа се с тях изключително либерално. Не им се бъркам в живота, нито ги наставлявам. Ако трябваше да действам по патриархален начин, никога нямаше да им позволя да станат актьори. Още повече, че преди да дойде тук, дъщеря ми беше приета „Социология“ в Университета. Синът ми преди да реши да кандидатства, беше приет в Холандия и Шотландия event management. Но той каза „Искам да опитам”. Опита. Казал съм им: „Вие знаете, и двамата с майка ви сме актьори, аз работя активно, тя има други неща, от време навреме се снима. Знаете какво е. Но сте млади, опитвайте”.

„Единственото нещо, което мога да понеса колективно, е театърът.“
– Личната ви битка сега каква е?
– Като че ли преди петнайсетина години приключих своите лични битки. Сега съм спокоен за живота си и това, което правя. Никога не съм бил прекалено амбициозен, никога не съм бил във вихъра на суетата. Знам какво ми трябва, кое ми е излишно.
То не е битка, просто вече нямам време да се занимавам с несъществени неща и с хора, с които нямам възможност да живея в някаква хармония. Винаги съм живял доста затворено. Казвал съм, че единственото нещо, което мога да понеса колективно, е театърът. Така че съм наясно със себе си, няма битки, няма борби. Просто искам още, още, още, ако имам време и възможност да разкажа чрез постановките и ролите си какво ме вълнува. Да разкажа още нещо за себе си. Има хора, които са облагодетелствани с това, че чрез ролите си могат да разкажат за себе си и никой да не ги идентифицира с персонажа. Защото има неща, които не са за разказване.
– Кои три книги бихте препоръчали на студентите си да прочетат непременно?
– При всички случаи „Записки по българските въстания”. Веротно „Анатомия на човешката деструктивност” на Ерих Фром, изключително ценна книга. От нея биха могли да разберат много за света, за деструктивните хора, но и за себе си. Мисля, че тази литература е изключително полезна за нашата професия. И третата – „Алиса в Страната на чудесата”, или „Малкият принц”, или „Мечо Пух“. Накратко, една хубава детска книга.
1 2
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение