Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Ататюрк, който сваля фесовете на турците

140 години от рождението на Бащата на турската нация

Мустафа Кемал Ататюрк (1881 - 1938). Снимка: Уикипедия - Ататюрк, който сваля фесовете на турците

Мустафа Кемал Ататюрк (1881 - 1938). Снимка: Уикипедия

Наричан „баща на турската нация“, Мустафа Кемал Ататюрк е от личностите, променили картата на Европа, въвели Турция в съвременния свят, но и един от диктаторите на ХХ век, наложил единството на нацията си с кръв и терор. Пряко свързан с България, срещу която е воювал, но и в която е обичал, интересно е да си припомним историята на Кемал Ататюрк днес, когато се навършват 140 години от рождението му.

Преди Ататюрк Турция не е съществувала на картата. Името на държавата е било Османска империя, а гордите османлийци от елита наричали „турци“ необразованите хора от низините. Семейството на митническия служител Али Ръза от Солун било някъде по средата между двете крайности. Той и съпругата му Зюбейде по произход били турци, но сред предците им имало славяни, гърци и дори евреи – нещо нормално в многоетническата империя.

Бащата на Мустафа едва успявал да изхрани семейството си. Заради влошено здраве той напуснал работата си в митницата и започнал търговия с дървесина, но това било още по-трудно. Оцелявали с помощ от роднини. Вероятно затова от шестте деца в семейството оцеляват само Мустафа и по-малката му сестра Макбюле.

Всъщност датата на рождението на Мустафа Кемал Ататюрк е неизвестна. 19 май 1881 г. е дата, която той самият се избрал за рожден ден, защото след години именно на 19 май той започва борбата за независимост на Турция.
В края на ХІХ век Османската империя е наричана „болният човек на Европа“. Затова младите чиновници и офицери, наричащи себе си „младотурци“, решават да поемат съдбата на страната в ръцете си и да проведат реформи, с които да ограничат властта на султана и да обединят разпадащата се на национални малцинства държава.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Али Ръза, който симпатизирал на младотурците, искал синът му да учи в светско училище, но Зюбейде се възпротивила, настояла синът им да расте като истински мюсюлманин. Няколкото години зубрене на Корана в медресето обаче завинаги отказали Мустафа от религията. Той жадно поглъщал исторически книги, особено трудове за Наполеон, на когото искал да прилича.

На 12-годишна възраст Мустафа постъпва във военно училище в Солун и скоро става пръв в класа. Учителят му по математика му дава второ име Кемал – „съвършен“. По-късно той продължава образованието си в Битоля, където седемнайсетгодишен се влюбва за пръв път. Гъркинята Елена Каринти обаче била от много по-заможно семейство и баща ѝ побързал да я омъжи за друг. Мустафа заминава за Истанбул, притаил обида в сърцето си. Учи в Османския военен колеж в столицата, но скоро е арестуван заради връзките му с младотурците.

Като наказание го изпращат в отдалечен сирийски гарнизон, където той отново се отличава и скоро се връща в Битоля. Наред с поредица от военни победи, Мустафа Кемал си извоювал също почетното звание „паша“ и уважението на цялата армия. Докато той се бие на фронта, неговите съратници младотурци устройват геноцид над малцинствата. Именно по тяхно време арменците са подложени на изтребление. Кемал паша не одобрявал това, както и не харесвал факта, че турската армия се подчинява изцяло на немските съветници. Заради изказани гласно неодобрения, го изпращат на далечна фронтова линия. Влиза в спорове със султана и е издадена заповед за ареста му. Кемал бяга и през ноември 1919 г. се самообявява за командващ на нова национална армия. На негова страна застават много генерали. Рамо до рамо с него се бие и жена – далечната му роднина Фикрие ханъм, която му е слабост още от Солун. Тя напуснала богатия си мъж и се изправила на фронта до Кемал.

Ататюрк създава нов парламент в Анкара и обявява малкото забутано градче в далечната провинция за нова столица на Турция – това било и новото име на бившата обширна империя. За да укрепи позициите си, Ататюрк разчита и на Съветска Русия, която охотно му помага срещу Антантата. Болшевиките му изпращат кораби с оръжие и злато. Москва сключва с Анкара договор за сътрудничество, а Кемал използва полученото оръжие срещу гръцките войски, които напредвали на изток от Егейското крайбрежие.

През 1921 г. гърците са разбити, а Кемал получава маршалски чин. Покорява Смирна, днешен Измир. Богатият търговски град, населен с гърци и арменци, е разграбен и опожарен, загиват десетки хиляди цивилни. В горящата Смирна лесно влюбчивият Кемал среща нова любов – дъщерята на местен богаташ Латифе. Тя била с европейско образование и изпитвала възхищение пред спасителя на родината ѝ. Това събужда ревността на Фикрие. Кемал я изпраща във Франция, а там тя, научавайки за сватбата му с Латифе, се хвърля под влака.

Латифе също придружава мъжа си навсякъде, призовавайки жените да свалят хиджабите и да работят редом с мъжете за благото на нова Турция. Въпреки напредничавите си разбирания, Кемал не одобрявал тази нейна активност. Неведнъж настоява Латифе да се държи по-скромно, но тя проявявала независимост и веднъж дори му устройва публичен скандал.

Бракът им се разпада само за две години. Латифе се връща в Измир и живее там до смъртта си, без да се жени повторно и никога не споменава нищо за брака си с Ататюрк. Това е разбираемо – дълги години тези, които проявяват интерес към личния живот на „бащата на нацията“, рискуват да попаднат задълго в затвора.

След като изгонва гърците, Кемал, вече приеман от всички като безспорен лидер на страната, изгонва и султана и обявил Турция за република, а себе си – за неин президент. Подписва в Лозана договор с Антантата, в който се фиксират границите на новата държава. След което се заема с реформи.

На първо място отменя османските закони, като ги заменя с нови, изработени по европейски образец. Страната вече се управлява от парламент, избиран от народа, макар и първоначално представителство в него да има само партията на Кемал – Народната партия.

Освен това става задължително всички турци да получат фамилни имена. Мустафа избира за себе си името Ататюрк, „баща на турците“. Премахват всички титли като „паша“, „бей“, „ага“…

На мъжете е разпоредено да свалят фесовете, а жените трябвало да се простят със забрадките. Въведена е европейската метрична система, европейският календар, а арабската азбука е заменена с латиница.
Най-трудна била религиозната реформа. В Османската империя религията определяла всички аспекти на държавния и обществения живот. Ататюрк решава да отдели религията от държавата и се обръща към гражданите с думите:

„В джамията сте мюсюлмани, а навсякъде другаде – граждани“.

Той конфискува обширните владения на духовенството, затваря медресетата и манастирите на дервишите. Това предизвиква сериозни недоволства дори сред най-приближените му. Разкриват заговори в армията срещу Ататюрк. Министър-председателят Фетхи Окияр, който по заповед на президента създава умерено опозиционна партия, е принуден да подаде оставка, защото защитава предишните порядки.

През 1925 г. избухва въстание в защита на старите обичаи. Най-активни участници в него са кюрдите. Въстанието е потушено с кървав погром. Кюрдите били заклеймени на държавно ниво. Един от висшите военни дейци, полковник Али Рухи, е задържан в затвора за 7 години само заради думите „Храбро воюват тези кюрди!”.

Официалната идеология на кемализма е „Една страна, един народ“. Езиците на националните малцинства са обявени извън закона, забранено е да се издават вестници и да се пишат книги на тях. Новите учени, подкрепяни от властта, доказват, че кюрдите, арменците и всички други малцинства са турци, забравили за произхода си.

Поръчано било да се намерят доказателства или просто да се твърди „аргументирано“, че турците са най-древният народ в света, кръвно свързан с шумерите и хетите. Поощрявали се народните традиции, организирали се специални състезания по класически турски борби, в които често победителят бил обявяван от самия Ататюрк.

Подобно на младотурците, той поддържа идеите за Велика Турция, и обявява държавата за „по-голям брат“ на всички тюркски народи – от гагаузите до якутите. Неговите идеи лягат и в основата на терористичната идеология на националистическата групировка „Сивите вълци”, която планирала да обедини всички тюрки в единна империя.

След развода си и след като се изпокарва със съратниците си, Ататюрк остава съвсем сам, наричат го „самотният вълк”. Но той осиновява седем момичета и едно момче, които отглежда като свои деца. Някои от приемните му дъщери били вече доста големи, което довежда до недоволни коментари, но те бързо са прекратени. Родителите на повечето от осиновените деца били загинали във войната за независимост и президентът осигурява на децата им образование и добра кариера.

Ататюрк обичал общуването с децата си, но успявал да им отдели само по един час на ден. Графикът му бил толкова плътен, че той никога не спял повече от шест часа. В първата половина на деня работел или приемал посетители в двореца Чанкая, а следобяд посещавал предприятия, училища, изнасял речи и лекции. В почивните дни заминавал за обширното си имение близо до Анкара, което било построено като точно копие на дома му в Солун. В големия парк имало дори зоопарк с десетки животни и птици – местни и екзотични.

Подобно на мнозина източни владетели, Ататюрк често обичал да се разхожда без охрана и анонимно. Веднъж в ранно утро той отишъл в бившия султански дворец Топкапъ в Истанбул, който по негова заповед бил превърнат в музей. Пазачът, който не разпознал президента, отказал да го пусне и му наредил да чака до 9 ч., когато музеят отварял за всички. Ататюрк се подчинил.

Историите за неговата справедливост и човещина се разнасяли навсякъде, а официалната пропаганда помагала за това. Не се споменавало, че всяка публична критика срещу Ататюрк е забранена, че в някаква степен е налице култ към личността. Затвор грозял тези, които разкъсат негова фотография или дори банкнота с неговия портрет.

Ататюрк поддържал топли отношения с всички западни държави. Бил в добри връзки както с Англия и Франция, така и с Хитлер, който твърдял, че се учи от турския президент в областта на „националната мобилизация“.
„Бащата на турците“ наистина бил „човек от народа“, който избягвал лукса и церемониите, както правели немалко диктатори от ХХ век. Много години носил един и същи костюм, спял на твърдо легло, предпочитал простата местна кухня.

Пиел доста, първоначално само на приеми, а после и в самотните вечери. Той самият признавал, че е пристрастен към алкохола, но с уговорката, че това никога не е пречило на работата му. Любовта му към алкохола води и до смъртта му. През последните си години Ататюрк страда от цироза, която го убива през ноември 1938 г. По негово желание е погребан до Етнографския музей в Анкара – искал да бъде част от турския народ и след смъртта си. Наследниците му обаче решават, че това е твърде скромно за „баща на нацията“ и тялото му било пренесено в грандиозния мавзолей „Анъткабир“ в парковата зона на турската столица.

Известна е връзката на Ататюрк с България, която минава през една от неговите любовни връзки. През 1913 г. трийсет и две годишният Мустафа е военен аташе в София. В казиното се запознава с красива девойка – Димитрина Ковачева, дъщеря на бившия военен министър на България ген. Стилиян Ковачев. Димитрина е само на 21 години, току-що се е върнала от Швейцария, където е учила литература и музика. Тя също се влюбва в красивия и строен Мустафа.

Романтичната им връзка е публична, двамата са заедно навсякъде – на разходки в парка, на ледена пързалка, най-много обичали Боянския водопад. Стига се дотам, че младият офицер отива при бащата на любимата си и моли за ръката ѝ. Само година преди това, по време на Балканската война, българският генерал и турският военен аташе са воювали един срещу друг на фронта, но в неформална обстановка намират общ език. И все пак генерал Ковачев отказва да изпрати дъщеря си в страна с други обичаи и религия. Връзката им продължава, но тайно. Година по-късно, вече назначен в Истанбул, Мустафа се връща и повтаря предложението си, но получава още един отказ. Димитрина е отчаяна, отказва годежа с инженер от Русе, избран от баща ѝ, но все пак се разделя с Кемал.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах