Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

„Атинската школа“ на Рафаело Санцио

Препоръчвам на всеки, който е отчаян и тъне в неуверено бездействие – да се хвърли и смело да твори! Но не просто да твори, а да твори, разрушавайки правила, норми, забрани и табута. Да влезе в битка със Забранителите

Снимка: Румен Добрев - „Атинската школа“ на Рафаело Санцио

Снимка: Румен Добрев

Като дете живеех в жилищен комплекс „Червена звезда“. Преди това е бил квартал „Дианабад“. После пак стана „Дианабад“. Но докато растях – беше жилищен комплекс „Червена звезда“.

Ако бях страстен психосемантик, щях да опиша внимателно какви асоциации поражда сега у мен това „жилищен-комплекс-червена-звезда“. Знаете – психосемантиката се занимава с представите, образите, асоциациите и чувствата, които поражда думата или изречението в съзнанието на отделния човек – извън прякото им значение. Личните му асоциации и чувства. Примерно у някои хора думата „изба“ предизвиква вълнуващи чревоугоднически чувства и асоциации. За мен – асоциации с мокрици и заровени трупове на глуповати еснафи и снахи.

Че защо да не опиша?

Словосъчетанието „жилищен комплекс червена звезда“ у мен предизвиква асоциации с тия детски констуктори №4 от осемдесетте, с които ни караха да си играем. Нещо ъгловато, дехуманизирано, технологично, масовизирано, автоматизирано, шинесто-железоръбесто. Жилищен комплекс. На всичкото отгоре – с най-мръсния и клокочещ цвят – червено. Като гърло, промушено с отвертка от пиян, полудял електротехник, работещ по поддръжката в „Кремиковци“. Социалистически бит. Комплексна, битова, скотобойна, масова лудост. Жилищен комплекс червена звезда. А аз – дете. Като дете, паднало върху щръкналата арматура на строеж. Промушено, изкълчено и усукано.

А зад блока ми – Мястото, обитавано от дявола. Едно сенчесто място, на което никога не огряваше слънце. Мрачно място, обрасло с ниски, редки храсти, с гола влажна пръст под тях; пръстта все едно беше изградена не от хумус и неорганични песъчинки – а от пластмасови боклучета и некротизиращи сърца на гълъби. Болнава работа. Само в най-благословените следобеди на това място грееше слънце – по време на безумните, апокалиптични, огнени залези! О да.

Влажна глинеста пръст – и само тук-там – болнави отровнозелени тревици; и високи, изкуствено засадени иглолистни дървета – нарядко; площ колкото футболно игрище между два блока. Две малки улички – от двете страни. Стръмно – спускащо се от единия блок – към другия. Усойно и болнаво място. Дори труп на куче там не гниеше. Защото за гниенето трябва слънце някакси. Само тъмнееше и бавно тлееше трупът. А в средата на това длъгнесто, проточило се между двата дълги блока място – трафопост. В който, всички знаехме, крият трупове. Какви трупове, Бога ми, ще кажете. Ами – как така без скрити трупове в детските фантазии?

Тогава бях на 13. После – на 14. От другата страна на блока имаше по-светла площадка, беше слънчево. Там играехме футбол и джитбол. От тая площадка започваше степта. Степта не беше безкрайна – като тази в Скития. Стигаше само до Студентски град. Но беше дива – като всяка степ. Суха, слънчева, красива, златиста, прошарена с мънички цветчета, със златен равнец, с едри като футболни топки трънени кълба, с гущери и невестулки. Понякога даже – дългоноги зайци. И веднъж – малка, жива, ръждива като мокро желязо сърничка. О да.

Да. Там играехме футбол и на фунийки. Но на 14 тия игри вече прекъсват. Идва времето на съмненията, сърдечните гърчове, мрачното порастване.

И на 14 аз си седях вкъщи. Лежах, въргалях се унило в леглото, четях, гледах Робин Худ по телевизията, но даже и той вече не ми беше интересен; макар че беше единственият страхотен детски сериал в единствената двучасова телевизия. Но аз не бях вече дете. И лежах, пораснал и отпуснат, измъчен от мисли. Какво е да не си дете? И има ли смисъл да ставаш нещо?

Още не можех да си представя сладостите на възрастния живот – опияненията му – жените и виното. Но усещах празните простори пред себе си. Вееща тъга и край на детското очарование. Поляната отпред и мрачният усой отзад само ме гнетяха.

И тогава аз получих някакво бунтовно прозрение. По-скоро импулс. Реших да изрисувам стените.

Отчаянието, което ме беше обхванало преди началото на порастването, ми даваше смелост. Затова, може би, казват, че отчаянието е мотор на изкуството. Защото отчаяният е смел. Примерно – не го е страх от това какво ще кажат родителите му, ако издраска стените в стаята си.

Въпреки че много и много пъти учителите бяха молили и предупреждавали майка ми да вземе мерки за моето рисуване, за да не отиде на вятъра дарбата ми – тя въобще не смяташе, че това, което правя, е нещо повече от детско дращене. Ами ако започнех да дращя и по стените? Оха! Потривах ръце.

Препоръчвам на всеки, който е отчаян и тъне в неуверено бездействие – да се хвърли и смело да твори!
Но не просто да твори, а да твори, разрушавайки правила, норми, забрани и табута. Да влезе в битка със Забранителите. Те, тия мили цербери, много помагат. Забранявайки, те дават криле на творците. Защото само пламенният бунт носи радост. Ако тичаш, без да се изморяваш – каква е сладостта от тичането? Ако се биеш, без да ти потече кръв – каква е сладостта от боя?

И първо нарисувах пет съвършени кръгчета. На една от стените в стаята ни. Детската, вече недетска стая. Точно там, където падаше погледът ми при събуждане – до главата ми, над възглавницата.

Оцветих ги в най-красивите, лечебни цветове: жълто, хромовожълто, оранжево, розово, синьо, тъмносиньо…
Майка ми ги видя и се усмихна. Тя – при цялата си привидна безцеремонност към фините изкуства – беше мъдра жена. И усещаше, че за мен рисуването по стените ще бъде спасително. И решаващо за бъдещия ми живот. Бунт чрез лична, собствена красота.

На следващия ден аз рисувах точно, напълно издържано в ренесансов стил копие на Атинска школа на Рафаело Санцио. Не целия стенопис, естествено. Само Платон и Аристотел – от центъра на картината.
И не рисувах сам. Моят прекрасен батко, Светослав, усетил прекрасния устрем, кипежа, щастието от освободеното желание за творене – рисуваше заедно с мене. Той рисуваше по-добре и от мен. А за мен казваха, че… Както и да е, човек не е хубаво да говори за себе си. Усмихвам се иронично тук.

И… И аз рисувах умерения Платон. Той рисуваше дръзкия Аристотел. Не знам дали Рафаел е искал те да са именно такива – умерен и дързък – но за мен от тоя ден те си останаха именно такива.

Рафаел е нарисувал този огромен стенопис в месеците на 1510-11 година. В работния кабинет на папата – Станца дела Сенятура.

Ние нарисувахме нашата Атинска школа – фигурите на двамата – в естествен ръст – за два дни. В нашата малка стая, гледаща към „Място, обитавано от дявола“.

Шест години по-късно – през 1517-та, Мартин Лутер заковава на вратата на катедралата във Витемберг своите прочути 95 тезиса. И с тях слага началото на продължили 131 години – чак до 1648-ма – ужасни религиозни войни. По време на които католиците и протестантите откривали един у друг дяволски черти. Заради което се избивали.

Пък ние с батко ми завършихме картината, а после той ме заведе да изпием по една бира. За да ме въведе в насладите на възрастните. Които бяха забранени за младите, угнетени от детска праведност души.

Почувствах се величествено. Като неофит, като новоприет в лоното на голяма църква. Голям човек.

Шест години тая картина – Атинска школа – красеше, грозеше или просто шаренеше стената в стаята ни. В жилищен комплекс „Червена звезда“. Около нея – по другите стени – с годините се нароиха куп други, най-разнообразни картини и рисунки.

После, малко преди да се прибера от казармата, когато вече жилищния комплекс беше станал отново квартал „Дианабад“ – мама боядиса с латекс стените в стаята ни. Да ни е чистичко.

И животът продължи – хубав.

Рафаело Санцио, „Атинската школа“

Рафаело Санцио, „Атинската школа“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах