Атонална опозиция в един мракобесен свят

Макар и променил развитието и насоките в българската класическа музика през изминалия век, днес, повече от десетилетие след смъртта на Лазар Николов – един от най-значимите български и европейски композитори на XX век – името му остава почти напълно непознато за широката българска публика. За тези от нас, които са запознати с житейската и творческата биография на Лазар Николов, той е творец, който никога не изменя на своите човешки и творчески принципи и никога не се поддава на каквито и да е внушения от страна на музикалната и политическата конюнктура. От първата до последната нота в своя дълъг творчески път за него съществува само един съветник: неговият вътрешен инстинкт на безкомпромисен творец.

Бих искал да пропусна биографичните подробности от живота на Лазар Николов, тъй като всеки един от нас може да ги открие (макар и оскъдни) само с едно натискане на мишката, а и поради факта, че по мое мнение големите събития в живота на Лазар Николов са не личностните, а творческите. Затова по-скоро бих искал да наблегна на някои щрихи и акценти (ако мога да си послужа с музикалната терминология) от неговия творчески образ, които биха дали на онези от нас, които не го познават, отправна точка, от която всеки сам за себе си да открие и опознае този голям творец.

В края на 40-те години на миналия век Лазар Николов заедно със своя другар и съратник, композиторът и диригент Константин Илиев, поставят началото на това, което днес е известно в световната музикална историография като „българския следвоенен авангард”. Oxford Music Dictionary посочва, че двамата композитори „са сред първите в Източна Европа, които се обръщат към модернистичната естетика и към използването на атонални техники“ в условията на пълно неприемане на тези идеи от страна на новото тогава комунистическо правителство. В годините на комунистическа диктатура творчеството на Лазар Николов многократно е подлагано на цензуриране и забрани – на композитора не е позволявано да пътува зад граница, за да участва на международни фестивали. През 1956 г., на Международния музикален фестивал „Варшавска есен“, Лазар Николов се запознава със своята бъдеща съпруга Хана, която не вижда след това цели шест години, когато най-сетне отпада наложената му забрана да пътува.

Лазар Николов и Хана

За почти пословичната принципност на Лазар Николов свидетелстват наскоро публикуваните стенограми от заседания на Съюза на българските композитори, провели се през 60-те години, на които той смело и безкомпромисно отстоява своите творчески позиции. На едно от тези събрания от 1968 г. (в която година „Пражката пролет” е варварски потушена от войските на Варшавския договор) Лазар Николов открито заявява:

„Борбата срещу „авангарда” няма да донесе голяма полза на Съюза ни. Всъщност тя има… личностен характер. Някои наши колеги искат да отстранят онези, които им пречат в техния собствен творчески път и това трябва да се разбере от нашите отговорни фактори. С отстраняването на тези талантливи – а за мен те са талантливи – композитори, нашият музикално-творчески живот не ще спечели нищо. Насилието, както вече казах, не ще допринесе никаква полза…”.

Но нека тук кажем нещо много важно, преди да започнем да си изграждаме един бунтарски образ на Лазар Николов, който той самият би отхвърлил. Въпреки своята непримирима натура, истинският героизъм и бунтарство на Лазар Николов се съдържат най-вече в неговата музика. Във всяка една своя творба той по своеобразен начин прекрачва границата на „конвенционалното” и „допустимото”, без това да се превръща в самоцел.

Творбите му често са окачествявани като „трудни” за разбиране, но те са точно толкова трудни за разбиране, колкото и Теорията на относителността на Алберт Айнщайн и Квантовата механика на Макс Планк – теории, колкото сложни, също толкова и необходими и безупречно аргументирани. В своето творчество Лазар Николов си постави за цел да ни разкрие цялата комплексност и вътрешна конфликтност на музикалния феномен в едно време, в което „народностност“, „масовост“ и „леснодостъпност“ бяха официалните критерии за стойностност в изкуството.

През 1969 г. Лазар Николов написва едно от най-оригиналните произведения в европейската музикална култура на XX век – операта-оратория „Прикованият Прометей“, по текст на Есхил. Както знаем, това е историята на един „безразсъден“ герой, който се възправя срещу волята и гнева на боговете в желанието си да дари нас, хората, с безценни знания и прозрения – и който е наказан жестоко за това свое „безразсъдство“. Това, което прави лично за мен историята на Прометей толкова важна и красива, е фактът, че въпреки нечовешкото страдание, на което е подложен, той никога не загубва човешкото в себе си – какъвто според мен е и случаят с Лазар Николов.

„Това, което ми харесва и което е извън ежедневието, е твърдостта, безкомпромисността на Прометей, който не отстъпва пред каквито и да било мъки и заплахи и си остава твърд – споделя Лазар Николов. – Той геройски понася всичко. За мен героят е този, който изтърпява… Това е героизмът – не да се противопоставиш със сила, да не убиваш. Ако може да бъде победено, на злото може се противодейства само с изтърпяване, с неотговаряне. Звучи „толстоистки“ – но аз не го разбирам така. Тази философия си е моя. Това е Прометей – отговаря с изтърпяване, в суровост и аскетичност.“

Ето защо бих препоръчал на всички, които желаят да се запознаят по-отблизо с фигурата на големия български композитор, да започнат с „Прикованият Прометей“: неговата най-точна биография.

Вижте още: ЗАХВЪРЛЕНОТО НАСЛЕДСТВО НА БЪЛГАРСКИТЕ КОМПОЗИТОРИ