Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Аз няма да празнувам Трети март

Имахме нещастието да бъдем „освобождавани” не от цивилизована Европа, а от безпросветни мужици и крепостници, които бяха несравнимо по-нецивилизовани и по-несвободни от нас, освобождаваните

Българите въстават не срещу турчина-поробител, а срещу нашите чорбаджии-изедници. Снимка: Емил Георгиев - Аз няма да празнувам Трети март

Българите въстават не срещу турчина-поробител, а срещу нашите чорбаджии-изедници. Снимка: Емил Георгиев

„Свободата не я дават – тя се взема.”
Мариано Хосе де Лара, „Костумбристки очерки”

Единствената убедителна свобода е свободата, извоювана със собствени усилия. В родната ни история това не се е случвало ни веднъж. Дори последното и според мен единственото действително освобождение – 10. 11. 1989 г. – стана не толкова чрез саможертвата на някаква вътрешнопартийна опозиция, не и чрез антикомунистически акции вътре в страната и не дори чрез приноса на българоезичните западни радиостанции, пред чиито микрофони премина и младостта, и зрелостта ми. Доколкото беше резултат от стечението на обективни външнополитически обстоятелства и фактори, свободата ни бе по-скоро подарена – тя просто ни се случи. Така, както се случва дъждът, денят и нощта както се случват.

Десети ноември

Спомням си, разбира се, многохилядните митинги (особено в столицата) около ноемврийските събития. Тези народни протести обаче чукаха на отворена врата – и с тях, и без тях политическата съдба на страната ни бе предрешена. Предрешена не от нас, а със стартиралата перестройка на Горбачов – от една страна, а от друга – с едно щастливо съвпадение, което изправи рамо до рамо в похода срещу комунизма три емблематични личности: Роналд Рейгън, Маргарет Тачър и папа Йоан Павел ІІ. Оставям привържениците на конспиративните теории да търсят в това съчетание скрити закономерности или фаталистични предопределености. Аз си оставам на мнение, че историята е не желязна хегелианска последователност от каузални връзки и закономерности, че случайността също има роля в нейния ход. Така или иначе за мен няма съмнение, че ако в онези паметни времена генерален секретар на КПСС бе станал, което бе напълно възможно, не реформаторът Горбачов, а неговият съперник от Политбюро, неосталинистът Гришин, ако начело на САЩ беше един безхарактерен президент като Картър, а начело на Великобритания и на Светия престол – предшествениците съответно на г-жа Тачър и на папа Йоан Павел ІІ, комунизмът можеше и да векува, а ние и днес да си честваме Девети септември като ден не на робството, а на свободата.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Подаръците се обезценяват – дори само от обстоятелството, че са подаръци. И личност, и общност, и цял един народ ценят онези блага и добродетели, в които са вложили себе си: собствена енергия, собствени усилия, собствен хъс. Сметката е проста и ясна: с колкото повече болки и лишения заплатиш една кауза, толкова по-висока е нейната цена, колкото повече са вложените екзистенциални инвестиции, толкова по-високи са и дивидентите, с които те ти се отплащат. И обратно: ако не вложиш нищо в едно дело, то нищо не струва. Така е с всички духовни и дори с всички материални блага – така е и със свободата.

След разгрома на горянското движение на родна земя настъпи солидно гражданско затишие, което продължи цели две поколения. Нарушавано десетилетия наред съвсем, съвсем изрядко – само от шепа доблестни интелектуалци от хуманитарната сфера. Свободата не бе на дневен ред през тези тихи и кротки десетилетия – на дневен ред бе конформизмът. Това лакейско поведение след 10 ноември си отмъсти подобаващо. На първите свободни (леко фалшифицирани, но все пак достоверни) избори народът ни гласува не за демократите, а за неокомунистите. Оттогава насам, дегизирани от кумова срама, старите комунистически практики шетат неуморно из гражданското пространство – дори мутрите са ехо от тяхното безсмъртно присъствие.

Ако Тодор Живков, наричан с умиление от цял един народ Тато, изневиделица възкръсне и се яви на следващите избори, ще ги спечели еднолично, еднолично ще тръшне всичките си конкуренти в земята родна. Която под господството на еднопартийната диктатура не издигна паметник на най-малограмотния и безскрупулен тиранин в цялата ни национална история, но под егидата на демокрацията го стори. Няма що: следите остават, като физическата, и обществената природа не търпи празно пространство – всичко, неизживяно своевременно, се доизживява компенсаторно във времето.

Трети март

Лично аз обаче нямам тестаменти за доизживяване – изживял съм всичко овреме. Затова няма да празнувам не само Девети септември, а и Трети март. Вярно е, че на път към Трети март направихме национално вложение от цяло Априлско въстание; онова, което недовиждаме обаче, е, че тогава българите въстанаха не толкова срещу турския поробител, който и поробител не бе, не срещу бея и агата, а преди всичко срещу родния чорбаджия-изедник. След което пък имахме нещастието да бъдем „освобождавани” не от цивилизована Европа, а от безпросветни мужици и крепостници, които бяха несравнимо по-нецивилизовани и по-несвободни от нас, освобождаваните. Вследствие на което мнимите освободители се превърнаха в действителни поробители – пренаселиха със свои хора и де факто окупираха цялата ни държава, превръщайки я в придатък на Кремъл.

Така и този ни опит за свобода завърши злополучно. Ако бяхме освободени не от Руската, а от Британската империя, националната ни съдба щеше да бъде по-различна. Но какво да се прави – човек не избира нито поробителите, нито освободителите си. Добре че имахме един Стамболов да ни измие кое-що очите пред света.

Девети септември

Най-жестока бе драмата с единственото робство, под което ние, българите, сме робували – съветското. Бързам да уточня, че и монархическа България не бе образец на демократичност. Сравнена обаче с настъпилия повсеместен следдевотосептемврийски терор, превърнал страната ни в истинска касапница, монархията бе рай ненагледен. Никога в хилядолетната си история българинът не е бил така тотално, така всестранно обезправен; никога насилието не е било така фаворизирано, а свободата – така потъпкана; никога обществените отношения не са били така дехуманизирани, никога от тях не е била така настървено прогонвана човечността; никога доктрината не е властвала така неумолимо над духа. Бъдещето, което Оруел предрече за света – солдатски ботуш, стъпил, при това завинаги, върху човешко лице – за нас изневиделица се оказа настояще: случи ни се преждевременно, при това не без наше съучастие. Само като си помисля, че високопоставени български политици и днес честват Девети септември не като ден на една национална трагедия, а като символ на победа срещу един несъществувал на родна земя фашизъм, ботушът, стъпил върху човешко лице, начаса придобива физическа реалност.

От всичко споделено и от всичко премълчано, от всички исторически и актуални обрати, абсурди и небивалици, в които ние, българите, битуваме отвеки веков довеки веков, можем да си извадим един фундаментален извод: потребността от робство е не по-малко свойствена на човешката природа от потребността от свобода. Тогава? Не обезсмисля ли тази констатация цялото битие?

Доколкото се себеразбирам като православен християнин и вярвам, че цивилизацията ни е християнска не само по име, а и по духовно съдържание, за мен отговорът е отрицателен. Защото като връх и корона на Творението ние сме надарени свише с едно безценно благо: свободният съзнателен избор. Намерим ли сили да понесем неговата тежка отговорност, ще станем, ще се себесъздадем като свободни хора – ни Девети септември, ни Трети март ще ни спрат. Защото те са конюнктура, а свободата е вън от конюнктурата – дори когато е извоювана по християнски, по Христово на цената на кръвта. И особено когато е извоювана на цената на кръвта. Само тогава тя е себесъща и истинска: свобода не от безсилие, а от сила; не като участ, а като себебиография; не като подхвърлен от чужди сили дар, а като собствен път от людското към Божието.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах