„Аз съм човек като всички ваши раи, с тая разлика, че обичам народа си”

Захарий Стоянов пише първата биография на Левски, с което дава началото на легендата за Апостола – все по-необходима на България (откъс)

Васил Левски в бяла униформа - реквизит на фотостудиото на придворния художник и фотограф в Букурещ Карол поп де Сатмари, края на 1868-а или началото на 1869-а. - „Аз съм човек като всички ваши раи, с тая разлика, че обичам народа си”

Васил Левски в бяла униформа - реквизит на фотостудиото на придворния художник и фотограф в Букурещ Карол поп де Сатмари, края на 1868-а или началото на 1869-а.

Апостолът на свободата е легенда днес, недостижима фигура на себеотдаден на народното дело българин. Саможертвата му е титанична, а за българите неговото бесило има същата символна сила, каквато кръстът за християните изобщо. Величието на Апостола не е просто негова лична, персонална характеристика. То е отражение на липсите на нашето съвремие. Колкото по-трудно е да се живее в България, толкова по-високо се издига идеята за Левски, за героизма и свободолюбието му.

Нямаше да знаем много за Дякон Левски, ако през 1883 г. Захарий Стоянов не беше написал неговата биография „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“. Младият писател се отдава на тази задача с устрем и настървение, и обяснява мотивите за това в предговора на книгата:

„Ако нашите велики мъже не са можали да достигнат величието на европейците, то и в тоя случай не те са криви, а обстоятелствата и средата, които са препятствали на първите, а спомагали на вторите. Смело можем да предположим, че ако на Левски на мястото беше който и да е, то неговият кураж и надеждите му щяха да се разбият още в началото на неравната борба“.

Това е едва втората самостоятелна творба на Захарий Стоянов. Преди това той пише един разказ, но и множество статии. Първата от тях, в която споменава Левски, е от 1881 г. и е озаглавена „Имената на българските въстаници, които са посегнали сами на живота си“. В нея той говори за Левски, поп Кръстю и трагичното бесило. Между другото споменава, че Левски се е опитал да отнеме живота си в килията в нощта преди екзекуцията.

„Една нощ, в софийската тъмница, като не намерил друго оръжие, с което да посегне на живота си, ударил си няколко пъти главата о стената; но неизвестно е дали е можал да умре на мястото си, защото на другия ден, рано сутринта, висял вече на бесилницата в гр. София.”

През 1942 г. професор Стефан Каракостов, също изследовател на Левски, пише за книгата на Захарий Стоянов:

„Биографията на Левски, написана от Захарий Стоянов, има такъв успех, какъвто може би до нейното излизане не е имала никоя друга книга. „Под игото“ на Иван Вазов излиза след 1889 г., а Захарий Стояновите „Записки“ – в средата на 1884 г., и то само том първи“.

Писателят Цветан Минков коментира биографичното творчество на Захарий Стоянов така:

„Захарий Стоянов е първият биограф у нас. Неговите животописи обаче, съвсем не са едни фактически изложения за живота и дейността на Ботев или Левски. Това са първите романизирани животописи у нас, написани художествено, увлекателно, във форма на роман“.

В предговора си Стоянов предупреждава читателите да не разчитат на пунктуалност в животоописанието на Левски.

„Задачата е една от най-трудните. За да се напише биографията на Васил Левски, значи да се състави историята на ония български тайни общества, в които участваше цялата българска интелигенция, които се наричаха комитети и на които деятелността се захваща от 1870-75 год. Наистина, че Левски умря по-рано, но независимо от всякакви централни и частни комитети, той е работил предварително на своя глава, докато съедини духовете цели пет години (1865-70). Ни библиотека, ни вестници, ни възпоменания, ни някакви архиви съществуват, към които да може да се обърне бъдещият биограф на Васил Дякона. (…) Читателите да не търсят от мене строго безпристрастна оценка. Колкото и да се предвардях да бъда само прост тълкувател на факти и верни картини, не можах да се стърпя, за да не изпусна на някои места мои съждения и заключения.“

Младият биограф не е познавал Левски лично. Това не му е попречило обаче да пресъздаде духа на Апостола в събраните от много места сведения. Тази емоционална и искрена, макар и не съвсем автентична биография на Васил Левски, е едно от произведенията, подхранващи българския дух вече близо 140 години.

Предлагаме ви откъс от „Васил Левски (Дяконът)“, предоставен от издателство „Хермес“.

Талигите преминали през търновската чаршия, заобиколени от войската. Мало и голямо се трупало из Бяла Бонината улица и по Баждарлък, за да гледа на страдалците. На първа линия стояли малките турчета и кадънчета, които си вадели малките езичета и викали:

– Комита гяурлар!

На втора линия държели място агите, които си плюели брадите да псуват, а после тях идели нашите българи, от търговската класа, които си подавали през дюгенските врата само главите.

– На мястото си замръзнах – говори Христо Иванов, – когато познах, че единът от вързаните беше брат ми, вторият – братовчедът ми, а третият – Васил Левски. На тоя последния впих погледа си, да го изгледам за последен път. Той беше усукан в един ямурлук, а главата му вързана. Щом ме съзря измежду множеството, клюмна полечка с главата си в знак на поздравление и очите му се напълниха със сълзи…

Право отпред конака спрели талигите. Прозорците били почернели от кетипи, ефендета и чибукчии, които решавали съдбата на юнаците още отсега.

В Търново изпитите били много по-строги и подробни, отколкото в Ловеч. Не само нашия герой държали по няколко часа, но и другарите му така също мъчели да се признаят, че те са негови единомисленици. И тук правителството не било уверено наздраво, че същият Левски е хванат. Христо Цонев говорел, че той като ханджия прибира в заведението си всякакви хора; а Николчо се верел и кълнял, че той е еснафлия човек, идел за Търново да си купува бакър и като дошъл в ловчанските лозя, непознатият човек го достигнал на пътя.

Три пъти един подир други водели нашия герой на дълги изпити, той продължавал да отказва, че е Левски. Най-после бил принуден да каже истината.

– Изповядах правото – казал той на своите другари, когато го довели една нощ при тях в затвора. – Пашата притежава такива силни документи за моята личност, щото всяко по-нататъшно отказване ставаше безполезно. Най-много ме мъчи Стефан Карагьозоглу и още един българин.

– Ако не вярваш мене, че съм турчин – говорел пашата, – то тия чорбаджии са ваши, българи, нека те те уверят, че царското правителство няма лошо намерение спрямо тебе.

Карагьозоглу и другарят му направили ниско темане и почнали да се лигавят красноречиво, за да убеждават героя. Разбира се, че той е погледнал с презрение на техните полупотурчени кални физиономии и ако се е признал, то не тяхното красноречие е било главната причина, а документите, както казах.

След признаването си Левски казал следующето на пашата:

– Аз съм Васил Левски, мене казват Дяконът. Не съм хайдутин, както ме вие наричате, но човек като всичките ваши раи, с тая само разлика, че обичам народа си, което не е грях за никого. Времената, теглилата на тоя народ и нахлуването в земята ни на различни европейски спекуланти, които малко по малко завладяха вече Османската империя с железници и фабрики; от тях се предпочитат доктори, инженери и прочее, когато толкова наши българи има достойни, но правителството ги презира – принудиха ме да тръгна измежду народа, за да му отворя очите пред пропастта, която отдавна зее вече. Правителството, наместо да ме подпомогне, захвана да ме преследва като разбойник и хайдутин. Оттам гонен, оттук преследван, малко по малко взеха ме на очи, станах човек, опасен за всекиго, когато всъщност аз не правя никому зло, а само поисках да свестя народа си, докато не са го купили хитрите европейци. От най-напред имах намерение да изляза пред султана, да му кажа болките на народа, но щом ми излезе лошаво име, напуснах се от тая мисъл. Тая е моята цел, така мисли целият български народ, а ако всичко това е престъпление, то вам остава да се разпоредите…

Това казал Левски и клюмнал глава на рамото си.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах