Азарян, едно дете на Чехов

„Аз съм дете на Чехов“, каза ми Крикор Азарян в едно от последните ни интервюта в края на септември 2007-а. Беше дни преди премиерата на „Чайка“, първия спектакъл от знаменитата му трилогия по руския класик, която увенча триумфа на режисьора в театъра ни. Тогава Коко добави и извинителното „колкото и нескромно да звучи“ и обяснението:

„Може би си внушавам, но ми се струва, че в нея (в случая „Чайка“) е събрано всичко, което съм усещал, чувствал, подразбирал дотук… поднесено от висотата на гения“.

В рамките на две години между поредни животоспасяващи операции и болезнени вливания на разни отрови срещу рака, тровещи и неговия организъм, Азарян успя да постави още две от най-силните пиеси на Чехов – „Три сестри“ и „Вишнева градина“. Трилогията създаде на различни сцени – в „Армията“, Младежкия и Народния. И дни след последната премиера си отиде, покосен от рака, но победил болестта, страха, слабостта. С „Чайка“ обра „Икарите“ на гилдията през 2008-а, за „Вишнева градина“ не можеха да се намерят билети с месеци напред… Трите сестри Станка Калчева, Койна Русева и Яна Титова, както и Вершинин – Малин Кръстев, получиха най-големите актьорски награди на журито от Първия балкански театрален фестивал в началото на ноември 2011-а.

От смъртта на Азарян в края на 2009-а те дълго не падаха от афишите. А някогашните Азарянови студенти продължават да му посвещават благотворителни спектакли, да се кълнат в любов към своя учител, независимо че вече самите те са емблематични фигури от артистичната ни сцена. Но кахърни почести от тях не чакайте! Азарян бе надарен с неизтребимо чувство за хумор, умееше и в най-тежки моменти да вкара усмивка – един мъдър клоун, който заразяваше и околните със смях.

Всъщност самият той обичаше да оприличава себе си на клоун – начин да се дистанцира от манията за важност, от ролята на пророк.

„То и името ми… На 70 съм, пък продължават да ме наричат Коко“, шегуваше се режисьорът около последния си юбилей.

Но когато беше сериозен, напомняше, че носи голямо „бреме и отговорност“, тъй като името му идва от първия светец, въвел християнството в Армения – св. Крикор Лусарович (ще рече – носещ светлина).

В историите на видни наши личности от литературата и различните изкуства неведнъж съм откривала труден старт, детство в материални и какви ли не още житейски лишения. По тези географски ширини това като че ли е логична зависимост. Малкият Коко живее с родителите и сестра си в скромна, плачеща за ремонт къща под наем в Пловдив. За прехраната на семейството се труди бащата, майката била домакиня. Учел в арменския колеж „Мъхитарян“ на Сахат тепе, където преподавателите били свещеници. Затова и заниманията почвали всеки ден от църквата, за строгостта е излишно да говорим! „Тогава Бог заживя в мен“, признавал е по-късно режисьорът. Когато бил на 11, скоро след 9 септември 1944-та, закрили колежа и трябвало да се прехвърли в Арменското народно училище. От затвореното дете избуял буен тийнейджър – разказваше, че като ученик направил „първата детска стачка“ в България. Оглавил бунт в защита на любимия учител по математика срещу директора, който искал да го уволни. Но след време разбрал от баща си, че нещата не са такива, каквито изглеждат – директорът (завършил Йейлския университет) бил изгонен заради гадни доноси на математика.

„Това беше първото крушение на илюзии за мен“, признава Азарян в анкета, публикувана след смъртта му.

И тогава предприел отчаяна стъпка – изрисувал една нощ лозунги на стените на арменското училище, наричайки комунистите „долни лъжци“. Било 1951-ва. Разпознали го по почерка и бил изключен от гимназията. Така се наложило да продължи образованието си във вечерно училище, военната си служба изкарал в най-тежко поделение – като трудовак, после работил в тухларна, в обувния завод „Петър Ченгелов“…

С театъра Азарян е свързан още в детството. За първи път играл в арменски самодеен спектакъл с баща си, смятан за най-добрия артист сред своите. Дебютната му роля била в „Намус“ (Чест) и оттогава го взимали винаги, когато имало невръстни герои в пиесите. Като работник на шприц в обувния завод след години създал естрадно-сатиричен състав, станали дори лауреати в конкурс на любителски театри в столицата. Азарян разказваше с гордост как поканил да свири с тях свой съсед – големия джазов композитор Асен Овчаров, току-що пуснат от лагера в Белене.

Крикор Азарян и Ива Йолова

Бъдещият професионален режисьор обичал да чете, пишел „несръчни“ стихове… Но покрай тези гмуркания в изкуството ежедневието му минавало край конвейер в цеха за обувки, истински кошмар за всеки фантазьор. Разказваше по-късно, че тогава заобичал Чаплин и филма му „Модерни времена“, защото го е преживял. Самодейността го спасила от убийственото еднообразие – след успеха на любителския състав го направили нормировчик. Само че на тази длъжност съчинил такива норми, че на работниците трябвало да им скочат неколкократно заплатите. Тогава го уволнили дисциплинарно. И решил окончателно – неговото поприще ще бъде театърът.

Наближавал 30-те, отдавна женен и с дете (дъщеря му е Хермина Азарян, артдиректор на „Киномания“), когато поискал да учи за актьор. Кандидатствал в тогавашния ВИТИЗ, но се оказало, че е „минал възрастта“. И „склонил“ да се захване с режисура. Дали актьорската гилдия не е загубила един универсален талант, сега е трудно да гадаем. Негови студенти са признавали, че Коко най-напред разигравал ролите им на репетициите, за да ги зарази – с витална артистичност, която е вродена, не е придобита и заучена. Но пък режисурата ни спечели една от своите емблеми. Вдъхновявали го родните образци, харесвал работата на Леон Даниел, Методи Андонов, Христо Христов…

През 1966-а прясно дипломираният режисьор започва първата си работа в родния Пловдив.

Професионалният му дебют е с „Да се провреш под дъгата“ на Георги Марков – казваше, че е имал шанса да започне с пиеса, в която „се чувства истинският глас на човека“. В следващите години постановките на два мюзикъла – известната „Уестсайдска история“ със собствени импровизации по популярни навремето хитове, и Николай-Хайтовата „Лодка в гората“, разкриват универсалния режисьорски талант на Азарян в този трудно прохождащ по нашите сцени жанр. Публиката пълни салоните, прекъсва с ръкопляскания всяка сцена. В края на 60-те за „Пътеки“, пак драматизация на Хайтов, той получава първата си национална награда за режисура.

Една от най-шумните му постановки е от началото на 70-те по Радичковия „Януари“ в Пазарджишкия театър. Родни и чужди знаменитости се извървяха тогава през малкия градец да видят спектакъла му. Подобно преселение на колеги и театромани в Перник предизвика след това и неговият „Опит за летене“ (1979), друг текст на Радичков. Същата пиеса Азарян пренесе във Варшава, в „Театър на воле“ през 1980-а, с участието на полския ас Тадеуш Ломницки. През 1996-а пък натовари Радичковите герои от Аврамови махали на случайно долетял от бойното поле балон, този път на сцената в „Армията“ – твърдеше, че пиесата всъщност е „опит за самоопознаване“, пророческа в житейски и народопсихологически план.

Сред 100-ината постановки зад гърба му са хитовете: в „Армията“ – „А утрините тук са тихи“ и „Сизве Банзи е мъртъв“, в Народния – „Иван Кондарев“ на Емилиан Станев, Шекспировия „Крал Лир“, „Последната лента на Краб“ по Бекет. С „Последен срок“ пак на първата ни сцена извади от немилост у нас (уви, за кратко) Распутин, забранен по онова време в СССР. На няколко пъти е правил – разхвалени в рецензии – спектакли в Москва по покана на приятеля си Армен Джигарханян. Митологичният актьор с над 100 герои в театъра и киното изигра в негова постановка на „Буре с барут“ най-кратката си роля, с 15-ина реплики – Радо Лудият от пиесата на македонеца Деян Дуковски.

В последното си десетилетие, когато вече се бореше с болестта, Азарян подхвана уникалния си международен проект „Балканите четат“. Първо събра в Смолян петима режисьори от комшийските държави да поставят отделните годишни сезони от „Лазарица“ на Радичков. После пък напъха в една „телефонна кабина“ (такова е заглавието на сърбина Ягош Маркович) други петима. Вкупом те трябваше да режисират един и същ спектакъл, без да си извадят очите, както се полага по тия географски ширини.

През лятото на 2004-та цял месец обучава щатски актьори да играят Чехов в театъра „Степният вълк“ (по заглавие на немския класик Херман Хесе), създаден от Джон Малкович в Чикаго. Един от малкото щатни в тамошната елитна трупа е българинът Ясен Пеянков, бивш негов ученик. Две години по-късно пък американски студенти, водени от Ясен, прелетяха океана, за да участват в „балканска работилница“ на Азарян в „Армията“…

„Театърът най-силно осветява невидимото“, признаваше режисьорът. И непрекъснато търсеше онова, невидимото, което е душата на авторовите послания и внушения…

В „Чайка“ той накара Чеховите герои да изпълнят безмълвен танц под звуците на красиво португалско фадо. В монодрамата на Радичков „Лазарица“ съчини втори жив герой, като накара Малин Кръстев да „изиграе“ кучето. Спектакълът му с Валентин Танев в ролята на качения върху дървото на мъдростта Лазар повече от 10 сезона не слезе от театралния афиш.

„О, Коко, къде си“, озаглавиха в „Армията“ през март 2004-та шоуто, посветено на 70-годишнината на своя топрежисьор – мото, заимствано от любим на юбиляря филм на братя Коен („О, братко, къде си?“). Тогава в купона се включиха 100-ина негови колеги и ученици, а целият март бе обявен за „Месец на Азарян“.

Когато година по-късно го лишиха от правото да преподава в НАТФИЗ, студентите му от няколко поколения излязоха на протест. Чочо Попйорданов заплаши, в присъщия му бунтарски стил, че ще запали Академията, ако изгонят Учителя му. Галин Стоев, сега режисьор в престижния театър „Комеди Франсез“, Париж, изпрати от чужбина гневно писмо до вестника, в който работех. Мариус Куркински, Камен Донев, Стефан Вълдобрев… организираха пламенна защита на Азарян. Но в крайна сметка той си тръгна от НАТФИЗ – едно от най-големите огорчения в живота му, за което по-късно отказваше да говори. Но пък бе поканен в Нов български университет по предложение на Цветана Манева.

„Ние забравихме този белег на аристократизъм в живота“, бе лаконичната му оценка за колегиалния жест тогава.

Потомък на арменски преселници, Азарян се чувстваше пò българин от редица кресливи патриоти.

„Това, че съм арменец, ми е помагало да разбирам българина не по-зле, ако не и по-добре в много случаи от самия българин“, каза ми той в интервю шест месеца преди да срещне смъртта.

Признавал е, че когато говори на арменски, прави двоен сложен превод в главата си. „Асировавилонец“ го наричаше кметът на Стария Пловдив Атанас Кръстев – с намек за зрялост и мъдрост, дошли от древни цивилизации. Друг пловдивски приятел – Димитър Киров, го нарисува ъгловат, издялан, излязъл сякаш от четката на кубист. Режисьорът Димитър Петков пък го накара да изиграе самия дявол в своя филм „Опашката на дявола“ (2001)...

За кратко Азарян се намеси и в политиката. Главно заради доброто отношение към своя съгражданин – президента Петър Стоянов. Дори режисира коледен спектакъл с изпълнители от всякакви жанрове, иницииран навремето от държавния глава. Но май бързо се отказа от показни изяви, свързани с демократичния ни преход.

„Безличности наводниха политическия ни спектакъл“, каза в едно от последните си интервюта той. И коментира, че „политическият елит, извървял се в годините на нашия преход, е развратил обществото ни“. Оприличи жанрово родния политически театър на „гротеска, фарс, а като се вземат предвид и последиците – трагикомедия.“

В драматургията Коко Азарян предпочиташе по-изповедните гласове. Търсеше ги там, където други чуваха крясък. За него съмненията (казваше, че винаги започва нова постановка със страх) бяха част от проумяването, от дълбочината. Затова и често се връщаше към една и съща пиеса с години разлика, преоткриваше нови пластове…

Вярваше, че театърът може да промени хората, да ги направи по-човечни, по-чувствителни към болката на другите. Преди да си отиде, самият той преживя най-голямата човешка болка – погреба сина си Степан, своя „ангел, присмехулник“, преживял отредените му от съдбата 20 години в инвалидна количка. И след това, изтерзан от болестта, потърси пак утеха в работата, в театъра.

Неведнъж е оприличавал живота ни на „ходене по въже, което е разпънато между надеждата и безнадеждността“. На работната си книга за своята лебедова песен на сцената – „Вишнева градина“, бе написал послание, вдъхновено от разказ на Борхес:

„Мен ме интересува не толкова истината, колкото удивителното, и то в най-разнообразните му проявления“.

Това разкри след смъртта му вдовицата – поетесата Валентина Радинска, в книгата си „Ние с Коко“ – вълнуващ разказ за любовта им и последните години на режисьора.

Удивителното! – ето разковничето и за собствения му път в театъра – артистичен ироник и фантазьор, вечно съмняващ се сапьор и оптимист… Като в любимото му мото, взето от Хенри Милър:

„В изкуството всичко трябва да се прави докрай!“