Бъдни вечер край Лъвов мост, Малкия Бейрут

„Тогава ще каже и на ония, които са от лявата страна: идете си от Мене, проклети, в огън вечен, приготвен за Дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте”.

Идва светлото Рождество Христово и е време за добри дела, изпълнение на евангелските повели, любов към странника, подкрепа за несретника, нахранване на гладния и подражание на примера на добрия самарянин, та затова Негово Високопреосвещенство сливенският митрополит Йоаникий оповести, че България вече е приела достатъчно бежанци. Това си е съвсем в духа на предишното становище на Светия Синод на българската православна Църква, според което държавността ни е заплашена от присъствието на многото чужденци.

Обзети от коледно-соросоиден (а може би толерастки) дух, с колегата Емил Георгиев решихме да идем до Женския пазар и близкия Лъвов мост, за да видим дали наистина мястото е толкова страшно, колкото твърди бдителната родолюбива общественост, според която там всеки ден (и всеки час) стават убийства, изнасилвания и нарушения на мира и добрите български обичаи от всякакъв сорт.

Новината е, че пак не ни убиха. И двамата познаваме квартала от години, живели сме там, пък и освен доста дискредитирания „Триъгълник на властта”, презиран еднакво от всички етнорелигиозни групи, тук всъщност се намира част от многоъгълника на толерантността. Наблизо са не само джамията, синагогата и няколко православни храма (например „Свети свети Кирил и Методий”, „Света Параскева” и софийската катедрала „Света Неделя”, за която писателят Милен Русков скоро ни напомни, че е взривена не от религиозни фанатици, а от най-обикновени атеисти-комунисти). В този район е и храмът на румънската православна църква, има протестантска и католическа църква, без да говорим за банките и винаги освежаващата близост на афродитините жрици. Безопасността се подсигурява от няколко жандармерийски коли около джамията, които вероятно пазят не толкова християните от нов джихад, колкото мюсюлманите – от патрЕотичните момчета в партийната централа на ВМРО наблизо. Да не забравяме, че на тъй страшния Лъвов мост се намира и Народният дом на терора, тоест старата Дирекция на полицията, както и гостоприемно отворената приемна на Пето районно, за която швейковски си мисля с топлота и признателност.

Според почти всички хора от този район, бежанците създават толкова проблеми, колкото и лъвовете на едноименния мост.

Кварталът е невероятно шарен. Там по всяко време има жители на няколко ориенталски страни. Разговаряхме с максимално различни хора, които спирахме случайно на улицата и приемаха да обменят по някоя приказка с нас на български и английски. Срещите бяха естествени и, общо взето, изненадващи. Ето какво чухме.

Афганистанец на 25 години, говорещ добър английски, който се съгласи да бъде заснет и ни се представи, но помоли да скрием името му. Тук ще го наречем Рахим Кадри

Родният език на Рахим език е пущу, но говори още английски, фарси и урду.

Рахим идва от Афганистан, но известно време е живял и в Пакистан. По вероизповедание е мюсюлманин-сунит. Родният му език е пущу, но говори още английски, фарси и урду. Мургав и видимо кривоглед. Намира се в България от седем месеца, тоест от юни 2016 г. Английски е научил още в родината си, където е служил като преводач на американските и британските инструктори на афганистанската армия. Напуснал е страната си (където реално и в момента се води война), след като е получил смъртни заплахи заради контактите си със западняците.

Срещнахме го заедно с група други бежанци, само млади мъже, на една от пресечките на ул. „Цар Симеон”, точно до Женския пазар. Рахим каза, че два-три пъти е бил бит от малки групи български момчета на около 16-годишна възраст в автобус № 79 и трамвай № 12. Много бежанци ползват тези две транспортни средства сутрин и вечер на път към лагера в кв. „Военна рампа“ и към евтините си квартири в „Илиянци“.

Случвало се е няколко пъти българи-християни и мюсюлмани от квартала да му помагат с дребни суми и с храна.

Докато разговаряхме, няколко от другарите на Рахим се качиха в едно такси и го попитах откъде имат пари за такъв транспорт. Отговорът му беше, че много от бежанците получават пари от роднините си в Западна Европа.

Бежанци на Лъвов мост

Никой в тази среда няма работа и не иска да остане в България. Самият Рахим не искаше да иде в Северна Европа – ориентирал се е към Франция или Испания. Според него повечето бежанци се събират на Женския пазар заради интернет-клубовете и телефонните бюра, защото така имат възможност да контактуват с роднините си. Рахим не е имал проблеми с местните мюсюлмани, нито с ромите. Той ни послужи като преводач за следващия разговор.

Шайин, 20-годишен, иранец, родният му език е фарси и не говори английски. Не иска да бъде заснет

Намира се тук от 4 месеца. Родният му град е Табриз. Там Шайин е бил автомонтьор (мога само да предполагам на какви неизвестни у нас местни автомобилни марки). Има роднини в Западна Европа и иска да стигне до Лондон, в страната „Инглистан”. Макар че и той, и Рахим се оплакват от отвратителната хигиена в лагера във Военна рампа (за което по лични спомени мога да потвърдя, че говорят истината),

Шайин се е постарал косата му да е подредена в нещо като прическа на емо. За разлика от импровизирания си преводач, Шайин е подчертано светлокож и може да бъде сбъркан с обикновен българин. Често се усмихва. По религия младият мъж е мюсюлманин-шиит. И двамата с Рахим не посещават софийската джамия. Шайин също е бил нападан и бит от групи български момчета.

Как се пресича границата? На петия път след четири неуспешни опита, правени само нощем. Няколко пъти Шайин е бил залавян от българската полиция. Колегата Емил Георгиев отбелязва, момчето е имало късмет, че го е хващала полицията, а не динковците.

Къде са жените и децата? Шайин потвърждава, че в България влизат и много млади семейства, но че трудно ще видим жени и деца на улицата, защото те главно си стоят в лагерите. В точно тази част от разказа му мога да се усъмня. Познати от кои страни има Шайин в лагера? От Афганистан, Пакистан, Иран, Ирак и Сирия.

Българчета, арабчета, афганчета, ромчета или просто деца?

Близо 40-годишна българка, продавачка в близко магазинче, която пред очите ни нахока няколко бежанци, защото вдигаха шум. Не иска да бъде снимана, но няма против да си разговаряме

Създават ли проблеми бежанците? Следва дословен цитат:

„Т’ва са некви глупави слухове”.

Следващият е още по-интересен:

„Ако се избиват, го правят само помежду си, като българите”.

Всички те си плащат, каквото купят. В магазина непрекъснато има чужденци и това не я притеснява. Полицията редовно ги прибира и им проверява документите (Рахим и Шайин изрично настояваха, че полицията е крайно „досадна” с непрекъснатите си проверки). Общо взето, на Женския пазар насилието е ограничено вътре в етническите групи. Циганите бият цигани, българите – българи, а бежанците – други бежанци. Старите арабски заселници в квартала вече са се превърнали в нещо като буржоазия, повечето магазинчета по „Цар Симеон” са техни.

Магазинче с традиционната в този район арабска стока

Иракчанин, близо 55-годишен, заселил се отдавна тук

Възрастният мъж е с философска нагласа. Говори приемлив български. Собственик на ресторантче, асирийски християнин („чак радикален католик”) и един от хората, които се опитват да помогнат на бездомници, а не само на бежанци – например с храна. Не иска да споменаваме името му и не иска да бъде сниман.

Поддържа контакти със Сестрите на милосърдието, ордена на покойната Майка Тереза, който присъства и в София. Семейството му, в което има и смесени бракове с българи, също участва в подкрепата за бедни.

Припомня си миналото в Ирак, когато там не е имало война. Казва, че тази страна е била родина на неговия народ, асирийския, хиляди години, много преди да се появят арабите. Според него шиитите, сунитите и християните в иракска Ниневия са живеели в мир помежду си, а специално шиитите направо са сядали на по чашка с християнските си съседи. Страната им била по-красива дори от България – с богати, зелени местности и много села, точно около Мосул, където сега се водят сраженията за прогонване на ДАЕШ.

Имал е много възможности да се озове другаде, включително в Скандинавия, но е предпочел нашата страна. Все още има роднини в Ирак, но смята, че родината е там, където е работата ти.

Телефонни бюра от този тип са една от причините мигрантите да посещават района.

Никога не е имал проблеми с българи, нито с роми, турци, араби или нови бежанци от Пакистан и Афганистан, но смята, че има отчетлива разлика между иракчаните и сирийците – от една страна, и афганистанците и пакистанците – от друга. Докато хората от Сирия и Ирак са по-отворени, по-градски хора, то тези от платата във вътрешността на Азия са хора от малки села, изостанали и потиснати планинци. Неволно повтаря думите на Рахим:

„Във всяка страна има и добри, и лоши хора.”

Дали българите се притесняват от чужденци? Да – и това е нормално. Някога в Ирак са се заселили много египтяни – при това са били араби като голяма част от иракското население и обикновени мюсюлмани-сунити по религия, а въпреки това иракчаните са се бояли от тях и из Багдад са ставали редовни сбивания. Това просто е неизбежно. Онези хора също са били затворени, с по-друга култура, съвсем не градски хора. Нещо подобно става и сега в България, затова никой не иска чужденците. Но пък и те не искат да останат у нас. И цитира мисълта на свой познат, християнски проповедник:

„Господ реши, че аз не мога да ида в Афганистан и затова прати тези хора тук, та да видят истината.”

Тези думи можеха да бъдат благочестив завършек на разговора ни, но мъжът допълва, че все пак е гонил по-шумните нови бежанци от заведението си. Те не знаят как да се държат: говорят на висок глас по телефона, плашат другите клиенти. По-добре е да работиш за десет души чисти хора и да допуснеш някоя загуба, вместо да има непрестанни крясъци.

Александър Георгиев, малко над 60-годишен, пазач на храма „Св. св. Кирил и Методий”

Пазачът на храма твърди, че нито той, нито колегите му някога са имали притеснения от бежанците и мигрантите.

Дали има проблеми с бежанците около църквата? Не. Понякога идват тъмнокожи християни, почти изключително мъже, които се молят вътре, дори се случва да останат за служба. Кръстят се отдясно наляво, като обикновените православни (пазачът ги наблюдавал с интерес). Възможно е да са етиопци. Араби-християни поне той не е виждал. Нито той, нито колегите му някога са имали притеснения от бежанците и мигрантите. Само циганите в квартала са по-шумни и понякога прекаляват с пазарските викове до оградата на храма, но никога не реагират агресивно на забележка, а хрисимо се отстраняват.

Мая Манолова, 51-годишна, национален омбудсман

Офисът на омбудсмана Мая Манолова е в т.нар. Малък Бейрут. Тя твърди, че никога не е имала проблеми с бежанци, нито е чувала за такива неща тук.

Докато разговаряхме с пазача, тя излезе от черквата. Никога няма да спра да се учудвам на факта, че хора, идващи от БСП, са способни да влизат в храмове, но фактът си е факт. Случвало се е да се изказвам негативно за нея и ми беше странно да общуваме в двора на светилището – но предполагам, че това може да мине за временно коледно примирие. Манолова бързаше, защото още не беше напазарувала за предстоящия празник, но все пак каза, че офисът й е в Малкия Бейрут и никога не е имала проблеми с бежанци, нито е чувала за такива неща тук. „Малкият Бейрут” е много подходящо име за района около Лъвов мост и Женския пазар. Ще цитирам дословно:

„Безотговорно е да се създават страхове”.

Боя се, че тази мисъл на Мая Манолова наистина ми хареса – но сигурно и това трябва да мине в графата „коледни чудеса”.

В църквата „Свети свети Кирил и Методий“ на Женския пазар понякога идват тъмнокожи християни, почти изключително мъже, които се молят вътре, дори се случва да останат за служба.

Двамата българи, които ни продадоха добри сандвичи със свинско

Знам, че би трябвало да спазвам коледния пост, но не го правя, така че не ми натяквайте. Стига ми това, че според младия мъж и по-възрастната жена с ясно доловим източнобългарски акцент, бежанците на пазара идват редовно да си купуват от забранените вкусотии и си плащат честно. Само че после се крият в съседните преки и, цитирам:

„Падат отгоре ти. Блъскат се, бе, човек!”

Циганите се различават от арабите, защото на арабите огън им гори в очите и гледат така страшно… Опитват се винаги да те оберат. Дебнат пенсионери. Тоест – не, че пенсионерите дебнат, а бежанци дебнат пенсионерите. Питам двамата дали са оттук. Не, не са. Дошли са само да продадат стоката. А тя наистина беше вкусна.

Добре нахранени, приключихме разходката по страшния Женски пазар, където майка ми идва всеки ден без диктофон. Не само не ни убиха, ами дори не ни и ограбиха. Лично аз се чувствам по-скоро обогатен. Тия дни пак ще мина – надявам се пак да не ме убият. Този път няма да рискувам живота на колегата, пък и може да си харесам някоя туршия.

„Страшният“ Женски пазар