Бай, бай… Ганьо!

Като чета реакциите за името на летище София през последните дни, си давам сметка, че някъде дълбоко в съзнанието ни трайно се е вкоренила представата, че летището е изход. Врата, която се отваря навън. Идеята да му дадем име звучи някак непристойно – изходите се гледат от обратната страна, имената им са без значение.

Ще отнеме дълго време, докато научим, че летището всъщност е входът към България, порталът за влизане на света при нас. И тлее в дълбините страхът, че ще ни сварят по бели гащи, затова предпочитаме да си затворим очите и да се правим, че сме в санитарен полуден.

Първото запознанство на всеки външен човек със страната ни е точно аерогарата. Когато потегляте към Рим, там ви чака летище „Леонардо да Винчи“ с огромната статуя на ренесансовия гений (изваяна от българина Асен Пейков, впрочем). Разбирате, че влизате в страната, родила едно от най-великите имена в историята на изкуството. В Ню Йорк кацате на летище „Кенеди“ – истинска почит към човек, останал като безспорна фигура в историята на САЩ.

Всъщност, разсъждавайки върху името на летището, най-после ще трябва да намерим поне един от отговорите на въпроса „Какво сме дали на света?“.

Едва ли механичното привнасяне на американския опит ще ни помогне – Желю Желев не е Кенеди, разбира се. А и светът трудно ще се справи с името на неизвестния български президент, който няма световна слава и все още няма еднозначно мнение за неговата личност – твърде близо сме, за да оценим приноса му към историята.

Шеговито уж, но не съвсем, прозвучаха предложенията летището да бъде кръстено „Алеко“ или дори „Бай Ганьо“. Каламбурът е симпатичен, Румен Павлов дори предлага да се сложи билборд с „Бай, бай… Ганьо“ на изхода. Спонтанната ни автоирония отново доказва, че виждаме еднопосочно, че приемаме терминалите просто като място за телепортация на българите извън неудобната за живеене родина. Бай Ганьо като символ е напълно в духа на националния ни нихилизъм, но – уви! – разбираме си го само ние.

В момента летището ни се нарича всъщност „Враждебна“ и най-много са гласовете за запазване на сегашното име. Не вярвам да съм единичен случай, но аз винаги проверявам с Гугъл Транслейт какво означават непознатите ми думи на чужд език. Не мисля, че е редно да посрещаме гостите на България като „hostile“ – вражески настроени балканци.

Някъде някой подхвърли да наречем летището „Васил Левски“, „напук на турците“, които ще го стопанисват. Игра на шикалки е това, фръцкане с исторически привкус, отново насочено към нашето си дворче, а не към света. Очаквам откъм патриотите да се чуят и други предложения в същия дух като Хан Аспарух, Самуил (заради македонците, другата банда от махалата) и още произволни извадки от именника на българските ханове и царе.

Не е лесна работата с имената. Да назовеш нещо е вдъхване на живот, ежедневна магия. Име не се дава заради моментни страсти и се предполага, че то трябва да надживее мига на избора. А ние, българите, имаме проблем с националната си легенда. Всъщност, нямаме такава. Съседите ни, всичките, упорито изграждат своята. Ние още се възприемаме като Страната на розите и бившите „роби“ на турците – нищо повече. Може би било забавно да кръстим входната врата „Под игото“, но няма да остане загадка за разкриване след това. Ще си извадим всички карти на масата още в началото. А и е някак многозначително, не намеква за стабилност, балансирана икономика и свобода на словото.

Можем да изберем име „Добра среща“ – хем патриотично, народняшко, хем абревиатурата ще е достатъчно близо до реалността. Кацате директно в ДС-София, България. Или бягате от ДС – обикновено завинаги.

Можем да упражняваме остроумие до края на света, но името на летището наистина е ключов момент в осъзнаването на това кои сме и къде искаме да стигнем. Наистина е отговор на въпроса какво сме дали и какво предстои да дадем на света. Личното ми предложение е простичко: светците-покровители на Европа са българи. Те са тези, които олицетворяват нашия най-светъл принос към книжнината на половината Стар свят. Летище „Св. св. Кирил и Методий“ може да бъде прието като поклон и към миналото, и към бъдещето. И към нас самите, и към света.