Българи-юнаци?

Украинец, кубинец, дагестанец, иранка и ром спечелиха олимпийски медали за България. Е, и? Това звучи като нещо изключително само у нас. Понеже сме крачка встрани от света по неясни причини, възприемаме факта, че хора от други етноси са победили под българско знаме, като нещо свръхважно, невероятно, изключително. А то не е.

Спортът отдавна е глобален, не национален. Не е война и няма наемници. Разделението на нации и народности в него е условно, не политическо. И отдавна е съвсем нормално спортистите да доказват себе си под знамето на друга държава.

Но у нас това е новина. Това е повод да осъзнаем, че родът и предците не са единствените, които определят родината ти. Това, ако го погледнем по-задълбочено, може дори да ни уплаши, защото внезапно ще разберем, че Джон Атанасов и Кристо всъщност не са българи – под други знамена са побеждавали. И тогава, о, тогава ще се окаже, че имаме да наваксваме. Че легнали върху лаврите на „величава история“, всъщност не успяваме да се докажем в съвремието. Че гените не ни правят наследници на културата на траките например. Че расизмът и етническата омраза са бумеранг, който точно в момента се връща болезнено към нас самите. Ще разберем, че нямаме право да се гордеем с неща, за които нямаме личен принос.

Браво на момчетата и момичетата, които се състезават под знамето на България в Олимпиадата. Браво лично на тях. Това са техни постижения, за които можем да се радваме, но не и да изпитваме гордост, че „сме българи“. България печели, българите – не.

Много важен урок получихме на тази Олимпиада. Урок по единение, от най-трудните. Трябва да разберем, че не ДНК-то на хората прави една държава наистина богата и успешна, а постиженията им днес и сега. Да обичаш родината си не зависи само от това кои са предците ти, а от това кои и какви са съвременниците ти. Какъв си ти самият, как възпитаваш децата си.

И вместо да си го татуираме, по-добре да четем Ботев:

„Защото преди всичко трябва да сме човеци, после българи и патриоти“.