Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Българин да ме обичат

Ние сме като будни и симпатични деца, които мърморят „ще видят те“, докато тихичко си пакостят, скрити в гардероба детската стая

Българите сме всичкоразбирачи с претенции за съдържатели на истината срещу... други всичкоразбирачи. Нация от всичкоразбиращи и всичкознаещи, която е най-активна, когато се мрази вътре в себе си. Снимка: Румен Добрев - Българин да ме обичат

Българите сме всичкоразбирачи с претенции за съдържатели на истината срещу... други всичкоразбирачи. Нация от всичкоразбиращи и всичкознаещи, която е най-активна, когато се мрази вътре в себе си. Снимка: Румен Добрев

От четиридесет и шест години все съм си българка. Такава ще си бъда и в следващите години, които са ми отредени на земята. И колко по-дълъг става този „стаж“ в състоянието ми да съм българка поради годините и опита, който имам, толкова по-трудно ми е да дефинирам и остойностявам българщината като такава. Пък и в крайна сметка аз не съм цялата българщина, аз съм само една миниатюрна част от нея. Въпреки това обаче една изречение от чудесния текст на Манол Глишев „Кой днес не е парижанин“, публикуван в ploshtadslaveikov.com, ми влезе под лъжичката и не ме оставя спокойно да си продължа да съм си българката, която съм си – „Българите са трудни за обичане“.

След първата ми спонтанна реакция на ум: „Ми трудни сме, верно е“, в главата ми се загнезди първо въпросът защо. Много скоро след това дойде и още един въпрос – дали. След като прочетох коментарите под статията обаче, бях на път да спра да си задавам въпроси и директно да мина на „защото“…

Но не, няма да се предам на обичайната хейтърска вълна, която ръси киселинност над всичко, което може да я накара да се замисли. И не, няма да приема това твърдение като неоспорим факт, защото точно в това се състои тесногръдието, заради което най-често хората не се разбират и следователно не се случва да се харесат, камо ли да се заобичат.

Ще подходя към тази тема, обговаряйки я. Само по себе си говоренето на различни теми, особено, когато не се случва декларативно и с готови и неподлежащи на съмнения тези, у нас е проблем. Теоретизирането уморява хората, които нямат познания, но имат мнение. За тях процесът на доказване на смисъла на една идея е излишно и претенциозно интелектуално усилие, което често се бърка с идеологическа немощ. Имаме си и изрази за това – „дървен философ“, „чесане на езиците“… Не обичаме много някой да разглобява на части онова, което огнено защитаваме, да го огледа парче по парче, да видим как функционира и накрая да го сглоби в някакъв нов, може би по-смислен конструкт. Нищо, че иначе имаме модела за това – българите са майстори например в граденето на къщи, в земеделието, в техниката дори и там естеството на работа е именно в рушенето, анализа и съграждането наново. Когато става дума за философско разсъждение обаче, вадим готовите тези, не слушаме, не чуваме и в края на краищата или се изпокарваме с инакомислещите, или нацупено напускаме, обиждайки принципно размяната на мнения, като я наричаме „философстване“.

Ако има нещо, което наистина да ни прави трудни за обичане, то тази липса на смислено говорене ми се струва основна. Човекът у нас винаги има готово, кратко и неоспоримо решение на всеки конфликт, на всеки проблем. То може да е по линия на бежанците: „Бе да ги разкарат, да затворят границите и толкоз!“; по линия на политиката: „Всички са маскари. Да ги съберат на един стадион, да ги разстрелят и толкоз!“; по линия на културата: „Бе, ше ви гледам аз концертите и театрите, като то храна и работа няма за народа! Нема нужда от тях и толкоз!“

Преувеличавам, разбира се. Ама нали и това си е българска черта, която не винаги е лесна за обичане…

На нас, българите, ни е любимо да колективизираме образа си, когато става дума за добродетелност – винаги казваме, че „българите са гостоприемни“, „българите са умни“, „българите имат история“, „българите са спасили евреите си“, „българките са най-красивите жени“. Неприятните страни в националния ни манталитет се изразяват по-често в оня хем колективен, хем в същото време някак индивидуализиран образ, наречен „българинът“. Та Българинът (изреждам на случаен принцип) пие много, краде, завижда, е прост, зъл, страхлив, мързелив, простак, позьор, гледа да те прецака и т.н., и т.н. Чували сте ги тези неща за „българина“, нали? И аз съм ги чувала, пък и съм ги казвала – бидейки българка все пак… Този, трудният за обичане българин, ги прави тия неща, ама някак поединично, извън общата национална маса. Говорейки за липсата ни на познание на собствената ни история в едно свое интервю журналистът Антони Георгиев казва:

„Но възможно ли е добродетелта – другото лице на злината, да бъде колективизирана? Не се ли извършват добрите дела, тъкмо както и престъпленията, от отделни хора – личности, които могат да бъдат назовани по три имена и адрес?“

Смятам тази негова позиция за изключително точна, защото тя улавя нещо много специфично в нашия национален характер – криенето зад общото лице. Когато не познаваме историята и авторитетите си, говорим в множествено число. Ето и другата крайност – приписваме всички заслуги на няколко волно избрани фигури, които обкичваме с добродетели и притчи за мощ, справедливост и неземна сила, сякаш са гръцки богове. Или ще е Дядо Иван, или ще е Европата, или ще е Бате Бойко, или ще е Путин, така заобичан напоследък от свикналата ни на диктатори и „големи братя“ народна маса.

И двата подхода изразяват няколко много важни липси – тази на познание, тази на дебатиране, и тази на трезва самооценка, в която смяната на тезата би била абсолютно възможна. Като следствие от този типичен национален инат идва и често неадекватното българско самочувствие, натрапено на световното всеослушание под формата на „вие знаете ли каква история имаме ние, бе ей?!“, „като сте си строили дворците, тука с ножове сме секли турски глави“, „нашето сирене – сирене номер едно в света“ и други подобни патоси. Цялото това крещене стои изключително жалко – приличаме на някакви иначе будни и симпатични деца, които мърморят „ще видят те“, докато тихичко си пакостят, скрити в гардероба на малката си детска стая.

Ако българите наистина са трудни за обичане, то те са най-трудни за обичане от самите себе си. Наскоро някакъв човек, попаднал незнайно как сред приятелите ми във Фейсбук, с недомлъвки и неясни констативни изречения взе да ми начуква канчето, че съм подронвала и без това спихнатото национално самочувствие. Коства ми поредица от директни въпроси, оформени в прости изречения с въпросителни местоимения като Кой, Кога, Къде и Защо, за да разбера, че човекът ме обвиняваше в национално предателство. Докато се опитвах да го разбера, питайки конкретно какво има предвид, той, разбира се, не влезе в дискусия и остави „разговора“ в простата схема „Ма верно ли не виждаш какво правиш?!“ до „Ти си тъпа.“ Връзката с изказаното по-горе твърдение, че липсата на познание и умения за водене на разговор води до инатливо самочувствие и агресивност, е ясна. Този човек обаче ми показа много ясно и нещо друго – ние един-друг първо предпочитаме да се мразим, пък после евентуално, може би, ама не е сигурно току-виж вземем, че се харесаме. И ехеее, след това, ти да видиш, може и да се заобичаме. А дано, ама надали – нали така казваше циганката в оня виц.

Да не харесваш по принцип и да съдиш априори, също е много нашенска си черта, която в никакъв случай не ни прави симпатични един на друг, камо ли пък на другите. Нехаресването е лесна интелектуална поза – ползвала съм я в зората на журналистическата си кариера, когато установих, че с огнени думи и сипене на жупел се прави много по-бързо име и кариера, отколкото с аргументирани тези, които подлежат на споделяне. Сега съжалявам за този свой тогавашен избор, но… българка съм си, пак е постижение, че съм се научила да се извинявам. И то най-вече от интернационалния си опит, не от българското си битие. И тази „интернационалност“ обаче редовно пада под ударите на българското всезнаене, облечено в някаква изродена форма на патриотизъм, която мигом се преражда във вътренационална омраза. Кой си сложи френското знаме като профилна снимка и защо; кой защитаваше бежанците и кой ги „разкри“ като пионки в ръцете на световната конспирация; кой е Шарли и кой не е; кой страда за Мали, за руския самолет, за жертвите в Африка; кой е напълно наясно, че „евреите“ са виновни за всичко и кой (като мен) счита подобно твърдение за откровен, грозен и вреден антисемитизъм… Толкова много са примерите в това отношение, че ми става страшно да ги споменавам. Изпокараха се хората по стените си, нахокаха се за пореден път за мнението си, нагрубиха се по телевизии и социални мрежи, намразиха се, още повече се намразиха, така се намразиха, че не могат да се гледат. Всичкоразбирачи с претенции за съдържатели на истината срещу… други всичкоразбирачи. Нация от всичкоразбиращи и всичкознаещи, която е най-активна, когато се мрази вътре в себе си.

Е кой може да обича лесно такова нещо?!

Този израз „труден за обичане“ някак много ми напомня един друг, много нашенски жаргон – „труден за рисуване“. Казват така за някого, който е ял толкова бой, че чертите на лицето му са се размили и изчанчили до неузнаваемост и класическите принципи в рисуването за създаване на портрет не могат да се приложат. Сиреч физиономията му е толкова променена, че не можеш да го регистрираш. Ето за това става дума в темата за трудността да заобичаш българин. Не за гостоприемството, ракията и сиренето, красивите жени или подновените старини на софийското Ларго.

Става дума за изкривеното от бой българско лице, чиято идентичност не може да се разпознае. Пък го бият и ще го бият, защото нали си знаете кого бият най-много в училище? Глупака, страхливеца, плямпалото, всичкоразбирача и тоя, дето мрази всички и всички го мразят.

Сигурна съм, че принципно не сме такива. Въпросът е защо нищо не правим.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах