В книгата си „Роби на свободата“ (Рабы свободы) Витали Шенталински, като всеки сериозен документалист, разкрива много тайни, вади истини от „светая светих“ на съветския терор – Лубянка. Писателят е допуснат (сензационно), заедно с още няколко литератори, до архивите на КГБ през 1989-а и следващите години (дори се пошегували с него: „Ти си първият писател, който идва тук доброволно“). И наистина, той е първият външен човек, получил достъп до досиетата с гриф „Строго секретно“ и „Да се съхранява вечно“ по делата на разследвани и съдени писатели от 20-те и 30-те години на този незабравим и не много човеколюбив ХХ век – годините на черните, сталински репресии.
Така се ражда изследване от стотици страници, публикувано в общо три книги, като „Роби на свободата“ е първата от тях. Това е книга, разбулваща море от неизвестни и потресаващи факти от живота и следствения процес на писатели, които са част от цвета и гордостта на руската и съветска литература от първата половина на миналия век. В досиетата са открити както оригинали на известни творби, така и непознати ръкописи. В първата книга са публикувани данни от досиетата на Исак Бабел, Михаил Булгаков, Павел Флоренски, Николай Клюев, Осип Манделщам, Борис Пилняк, Максим Горки.
Разбира се, книгата не може да се разкаже – трябва да се прочете, но това, което мен особено ме впечатли, бе споменаването на няколко места на името на един българин. Българин, който е играл ролята на палач или поне на един от палачите на елита на руската (съветска) литература: Николай Христофорович Шиваров, наричан Христофорич.
Оскъдни са данните за него – роден в Пещера през 1898 г., комунист и деец на Коминтерна, женен, с едно дете, журналист. И горе-долу това е всичко, което се знае за живота му в България. Опитите ми да намеря нещо за него или негови статии в периодичния печат от това време не дадоха резултат. През 1924 г. Шиваров бяга от България след събитията от септември 1923 г. и последвалите репресии и най-вече след приемането на Закона за защита на държавата и забраната на дейността на БКП (т.с.), установява се в СССР, в Москва. Почти веднага е назначен като следовател в структурите на ОГПУ (Обединено държавно политическо управление), което през 1934 г. ще се влее в НКВД, а още по-късно ще стане КГБ. Сещате се – това е всяващата страх и ужас Лубянка.
Шиваров явно е имал литературни наклонности, тъй като става следовател в Четвърти отдел на ОГПУ, който се занимава със следене на дейността на писателите и поетите. През двайсетте години на XX век той е един от отговарящите за досието на Максим Горки. Разбира се, Горки е литературна икона с огромно политическо и литературно влияние и престиж не само в СССР, но и по света, и никой не е смеел да го пипне, което не означава, че не са го следили, дори и когато е живял в Соренто, Италия. Службите са поддържали тайна връзка лично с неговия секретар Петър Крючков, който им е донасял всичко.
Шиваров живеел на „Арбат“, в сърцето на Москва, и е бил приет в литературните и бохемски среди – посещавал е театри, изложби, в кръга му от близки приятели бил самият Александър Фадеев, който след излизането на романа си „Разгром“ е на върха на славата в края на двайсетте и началото на трийсетте години. Надежда Манделщам в своите мемоари години по-късно описва Шиваров като едър на ръст, почти два метра, с голяма физическа сила – можел да счупи орех с два пръста. В Русия се жени за очна лекарка, от която има син.
През 1926 г., когато пиесата на Михаил Булгаков „Дните на Турбини“ е репетирана и готова за премиера в МХАТ, Шиваров е част от цензорната комисия, която гледа спектакъла и се опитва да забрани пиесата. Той се произнася, че в нея има „идеализация на белогвардейщината“, „пределна тенденциозност“ и „враждебност“. Но след известно забавяне пиесата все пак е разрешена „отгоре“ и жъне огромен успех. Следващата пиеса на Булгаков – „Бяг“, също предизвиква обсъждане и дискусии, но в крайна сметка е забранена. „Разработката“ на Булгаков от органите на ОГПУ е засилена и е поверена на двама оперативни работници – единият се нарича Гендин, а другият е Христофорич.
През 1932 г. Шиваров е главен следовател по делото на т.нар. група „Памир“ или „Сибирска бригада“ – група от няколко писатели и поети, критично настроени към новата власт и писали поеми в прослава на Колчак. През 1933 г. следи дейността и лично дава мнение до висшестоящите по творчеството на Андрей Платонов. От 2 февруари 1934 г. Шиваров се заема с поета Николай Клюев, който е сравнително слабо известен не само у нас, но все още и в днешна Русия. Казват, че той е последният епически поет. За Клюев през годините се изказват най-хвалебствено Блок, Гумильов, Манделщам, Есенин. Даже Есенин заявява „Клюев е мой учител“. Но не всички мислят така. Литературната периодика, посредствената литературна маса го нарича „баща на кулашката литература“, „враждебен елемент“ и т.н. Шиваров приключва сравнително бързо с Клюев. Делото се пази в архивите с всички въпроси на следователя и отговорите на поета, с приложени като доказателства много стихотворения, между които „Песен за Гамаюн“ – мрачно пророчество за идните дни, навяващо усещане за апокалипсис, звучащо актуално и спрямо днешната политическа обстановка в Русия. Пресъхването на Аралско море, „подземните кормила“ под секретния град Арзамас-16, известен днес като Саров, с известния манастир „Саровска пустиня“, който по време на Втората световна война е военен завод и в него са създадени легендарните „Катюши“, а после е център на ядрената програма на СССР и на Русия – как е могъл да предскаже всичко това през 30-те години, остава непонятно. След приключване на делото Клюев е заточен в Томск, за да бъде разстрелян три години по-късно, след втори бърз процес, воден от друг следовател.
В тези години Шиваров е във вихъра си. На 16-и срещу 17 май 1934 г. е арестуван Осип Манделщам. Часове преди ареста на гости му идва Ана Ахматова. Нямали с какво да я нахранят. Манделщам отива у съседите да поиска нещо за ядене. Връща се с едно яйце. Но увлечени в разговори, не се сещат дори да го изядат. След многочасов обиск в къщата, когато отвеждат Манделщам, Ахматова се сеща за яйцето и го дава на арестувания. За из път.
Следствието е поверено отново на считания за най-голям спец по литературните въпроси в Четвърти отдел на ОГПУ Христофорич. Той тогава е в разцвета на силите си – 36-годишен, снажен родопчанин. Манделщам е на 43, съкрушен психически, недохранен, състарен. В килията на Лубянка прави опит да си пререже вените с ножче за бръснене, но опитът е осуетен.
Шиваров започва следствието с хъс и почти с удоволствие в ролята си на „силния човек“. Той подмята на поета:
„Казвали сте ми, че за един поет е полезно да изпитва страх. Ето, сега вие ще получите пълна доза от това стимулиращо чувство“.
Манделщам е арестуван за своята остра епиграма срещу „планинеца от Кремъл“, т.е. Сталин, която той е чел пред приятели и поети в тесен кръг. „Мы живём, под собою не чуя страны“… („Живеем, без да усещаме страната под нас“). Когато Борис Пастернак я чува, той възкликва:
„Това, което ми прочетохте, няма никакво отношение към литературата, поезията. Това не е литературен факт, а самоубийствен акт, който аз не одобрявам и в който аз не искам да участвам“.
Манделщам се държи достойно – не отрича нищо, не шикалкави. Когато следователят му показва копие от епиграмата, той собственоръчно я пренаписва с корекции и по нареждане я прочита на глас. Благодарение на Шиваров и на архивите на КГБ, днес разполагаме с ръкописен оригинал на епиграмата, с подпис на автора. На въпроса какво го е подтикнало към написването на такива стихове, Манделщам отвръща: „Фашизмът ми е ненавистен повече от всичко“. Следствието приключва бързо, за десетина дни. Манделщам е осъден на заточение за три години. По време на заточението той ще сподели на жена си, че по време на следствието, въпреки крясъците и заплахите, той усещал някаква двуличност у следователя, някаква дълбоко стаена омраза към Сталин. Някакъв страх.
Шиваров, като вътрешен човек, най-добре е знаел какво може да му погоди системата. Дали е съзнавал целия фарс и фалш на подобни скалъпени дела – много е вероятно. А може и да не е виждал истинските неща и да е бил заслепен от вярата си в новия комунистически ред.
Надежда Манделщам ще сподели след години впечатленията си от него, по време на свиждане, което следователят великодушно разрешава:
„С целия си външен вид, поглед и интонация той показваше, че подсъдимият е нищожество, презряно същество, измет на човешкия род. Той се държеше като човек от висша раса, презиращ физическата слабост и жалките интелектуални предразсъдъци. …И аз, въпреки че не се страхувах, усетих по време на срещата как постепенно се смалявам под погледа му“.
Следователят нарича епиграмата на Манделщам „безпрецедентен контрареволюционен документ“ и обвинява жена му в съучастничество. По време на свиждането я попитал директно:
„Според вас как е длъжен да постъпи съветският човек?“
Според Шенталински, Шиваров е единият от следователите, които водят следствието по делото на Борис Пилняк през октомври 1937 г. и то е последното от „литературните“ му дела.
Междувременно нашият Христофорич с Указ на НКВД от 8.12.1935 г. е повишен в чин старши лейтенант. А щом те повишават, нещата са съмнителни. Общо от 1924 г. до преместването му в Свердловск, той е бил около дванадесет години на служба в Лубянка като един от главните палачи на литературния елит на СССР.
По сведения на приятелка на Шиваров – Галина Катанян, той я посещава четири дни преди да бъде арестуван, като ù казва, че знае, че има издадена заповед за неговия арест и я моли да се грижи за жена му и за сина му Владимир, ако нещо се случи с него. Когато тя го пита защо не се скрие или не избяга, той отвръща:
„Да избягам? А какво ще стане с Люси (жена му)? А и за нищо не съм виновен, защо да бягам…“
Знаел е, че няма как да избягаш от капана на системата. Няколко месеца след ареста – на 4 юни 1938 г., е осъден на пет години заточение в трудово-поправителен лагер във Вандиш, Архангелска област.
Запазени са писма от него от лагера, изпращани по волнонаемни жени, работещи там. До позната, близка до семейството му:
„Купи ми сто хубави цигари, малко сладкиши – о, шоколад, а? – чифт чорапи от всякакво качество (но не от всякакъв цвят, за предпочитане сини или сиви), риза № 42/43, две или три дузини ножчета за бръснене, те са в зоната за безопасност, самобръсначки, сапун на прах, тоалетен сапун и накрая – книги“.
Цигари, шоколад, книги – добър стандарт като за лагерник – все пак е литератор. Но по-нататък в писмото моли да напомнят на жена му Люси да му прати „Луминал“, че често бил ядосан и нервен и страдал от това.
Последното му писмо е пак до приятелката на семейството, Галина Катанян, и е от 3.06.1940 г. Когато писмото стига до адресата, Шиваров вече е мъртъв:
„Последният ми ден е към своя край. И мисля за онези, които бих споменал в последната си молитва, ако имах поне някакъв бог“.
Николай Шиваров се самоубива в лагера, като приема голяма доза „Луминал“, на 42 години.
Реабилитиран е с решение на Военния трибунал на Московския военен окръг от 27 юни 1957 г. поради „липса на данни за престъпление“.
За съжаление в достъпните онлайн документи няма негови снимки, освен една с лошо качество. Негово досие не било открито в архивите на КГБ. Дали е имало и е унищожено, не знаем.
Така приключва живота си Николай Христофорович Шиваров, който е имал честта или участта да познава и да следи активния литературен живот в СССР и да води досиетата и разпитите на част от литературния елит в тази страна през 20-ти и 30-те години на XX век – най-тежките години на сталинския терор.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение