Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Българинът изкуствовед

Когато може да отличи какво е нарисувано, той се чувства в свои естетически води

Пабло Пикасо, "Къщи по хълма", 1909 г. Всичко, което не може да влезе в образа на нещо реалистично, е претенция, а претенцията обижда българина. Той иска да му е ясно това сега в картината гърне ли е, лице ли е, пейзаж ли е!  - Българинът изкуствовед

Пабло Пикасо, "Къщи по хълма", 1909 г. Всичко, което не може да влезе в образа на нещо реалистично, е претенция, а претенцията обижда българина. Той иска да му е ясно това сега в картината гърне ли е, лице ли е, пейзаж ли е!

Преди два дни на приятел на мой приятел му обрали колата. Станало по обичайния начин – с разбиване, лесно и бързо, посред бял ден, докато човекът обикалял по задачи. Счупили ключалката на багажника и взели най-ценните неща – крик, резервна гума, малко стари и ръждясали инструменти… Непосредствено до тях, кротко полегнали, стояли няколко оригинални картини на големи български художници, сред които и Дечко Узунов. Оригинали, току-що взети от рамкиране, с все сертификатите си. Крадците не ги докоснали. Не защото ги е трогнал афинитетът на жертвата им към изобразителното изкуство, а защото за тях крикът, резервната гума и купищата стари железа са къде-къде по-смислени от някакви си там платна за хиляди левове.

Е на това му се вика масово опростачване!

И слава Богу в този случай, защото благодарение на него платната са останали при собственика си, който добре знае тяхната ценност. Тази малка история обаче е показателна. Защото кратко и даже карикатурно показва отношението на съвременния българин към изобразителното изкуство. И ако тоталното незнание и простотия е накарало въпросните крадци да пренебрегнат някакви си там „картинки“ за сметка на останалите багажни „ценности“, то съществува едно наистина немалко общество, което има претенцията ако не „да разбира“ от изкуство, то поне със самочувствие да определя кое „става“ и кое – не.

Трудно е да накараш средния българин да отиде на изложба. То е малко като с премиерите – на откриването е сравнително пълно, защото тогава освен цялата рода на автора се изсипват приятели, контингентът на галерията и представители на малкото останали медии, в които бегло става дума за изкуство. След словото и чашите вино обаче всичко приключва. Галерията застива за двете седмици до следващото откриване, кураторът от време на време води по някой и друг потенциален клиент, а служителката в залата пие кафета, наметната с кожено елече без ръкави, клати кръстосаните си крака и виси в социалните мрежи. Гражданите минават триумфално отвън с торбите си домашен пазар и като ужилени отместват погледите си, когато измежду витрините с бельо и дрехи току изникне някое притеснително изкуство. И, хайде, ако са картини с пейзажи, реалистични натюрморти и полуразголени женски тела тип модно списание, иди-дойди – може и да спрат да погледнат. Ако обаче пред очите им се натресе някое и друго модернистично платно, има два варианта – или бързичко да отвърнат поглед и да запрашат към следващата витрина с гащи, или да спрат, да се опулят и шумно да обсъдят „тая тъпотия“.

Масовият българин знае, че изкуството е нещо специално. Точно заради това го подарява за спецални поводи. Преди години на сватбата си получих четири платна. Две с копривщенски къщи, един умилителен пейзаж с море и заснежена планина встрани (беше направен по поръчка, защото, както ми каза стринката, която ни го поднесе тържествено „казАх му на художника, че ти обичаш морето, па мъжът ти – планината“) и една експресионистична картина, отново поръчана от роднина „според цветовете в хола ви“. Да подариш произведение на изобразителното изкуство у нас се счита за наистина елегантен жест, стига обаче платното да е „разбираемо“. По тази причина на българския хоризонт за художествена потребност нещата са спрели някъде до импресионистите. Даже и те с техните „мацанки“ идват малко в повече на изконния български прагматизъм, но когато все пак още може да отличи „какво е нарисувано“, българинът се чувства в свои естетически води. Не му харесват на нашия човек разни драсканици, в които ухото е на мястото на носа, а три куба с точка в средата се наричат „Тържество на реалността“. Защото за него да рисуваш означава „да нарисуваш“ – виждаш нещо, харесваш го и го пресъздаваш на платно такова, каквото е. И колкото по си прилича на оригинала, толкова по-добър майстор си!

В началото на деветдесетте сред летните художници в Несебър имаше един особено известен. Човекът си беше изградил образ на художник – явяваше се на пазара с намацана с бои престилка, имаше брада и чорлава коса, пушеше лула и се разхождаше насам-натам с четка в ръка. Маркетинговият му трик обаче беше забележителен – продаваше „море на метър“. Идваше с един топ изрисувано платно, което разпъваше така, че да се виждат два-три метра от нарисуваното, колкото като клиент да видиш, че винаги става дума за море. След това вече можеш да предявиш претенции. Искаш например гладко сутрешно море с лек изгрев и хоп – авторът разпъва топа и някъде на двайсетия метър се появява точно това, което искаш. Майсторът взима една ножица и чевръсто ти отрязва точно това , което отговаря на твоите изисквания. Искаш бурно море, с две лодки и остров в далечината? Ми няма проблем – още едно разпъване на навития топ и пред очите ти се появява точно това, за което мечтаеш. Даже може да ти прихване малко и от следващия сюжет, защото много ти харесва пясъка на плажа, който изведнъж се появява вдясно. „Тука ли да режа?“, те пита майсторът с оцапаната престилка и разтваря ножиците. „Не, не, дай още мялко вдясно – дай, дай, дай… оп, а така, режи сега така, че да се хване и русалката!“, даваш команди и получаваш личното парче. Пърформанс, както и да го погледнеш. Съвсем естествен при това, защото художникът хич и не беше чувал за такива артистични жестове.

В масовото курортно изкуство има още един феномен, който е на път да се превърне в концептуален артистичен почерк – рисуването на портрети от снимки. И в интерес на истината, това „течение“ е любимо на туриста като цяло, не само на българския такъв. Та идва, значи, семейство Гюнтер и Кунегунде Мюлер на море в петзвезден ол инклузив хотел на „Слънчев бряг“. Ядат, хората, на блок маса като за последно, спят на климатик, пекат се на претъпкания плаж под звуците на дискотечна музика, пият алкохол на корем – изобщо кеф и изобилие. Пък за изкуство човек мисли на сит стомах, нали?! И така след седмица, вече леко отпочинали, семейство Мюлер най-после забелязват, че на главната улица в комплекса има художници. Когато са в добро настроение, си правят по една карикатура, в която Гюнтер е с голям червен нос и бира в ръка, а Кунегунде има завиден бюст и опашка на русалка, изрязват им профилите на черна хартия, снимат се ретро и в сепия и накрая стигат до истинското майсторство – портретите. В деня преди да си заминат обратно в подредения си живот, взимат семейното решение да си направят най-после общ портрет с внуците. Вадят снимките им от портфейлите си и с вълнение ги връчват на художника, спечелил доверието им с най-точното маслено копие на Силвестър Сталоун като Рамбо на пазара. След това отиват на плаж, а майсторът се захваща за работа. Подрежда малките паспортни кадри заедно и събира старите Мюлер с трите им внучета в един общ, щастлив, семеен портрет. На връщане от плажа, леко зачервени и с пясък по стъпалата, Гюнтер и Кунегунде си прибират новата семейна ценност и вече обмислят на коя стена в хола ще я разположат.

Най-любимият сюжет обаче ми е „българин обсъжда модерно изкуство“. Защото, ако за туристите Мюлер портретите от пазара са изкуството, което те разбират, за разлика от концептуалния арт, който им е чужд, за нашия човек няма нищо неразбираемо! Това, което той не разбира, просто не е добро и негова задача е да го заклейми.

Та застава средният български потребител на изкуство пред платно, на чийто голям син фон има малка червена точка, гледа с леко нацупена уста, почесва се по брадата и изрича: „Е това сега какво е?! Че то и аз това мога да го нарисувам – малко червено на голямо синьо!“ За него единственият важен въпрос в онова неразбираемо нещо, наречено арт, е „Какво е искал да каже авторът?“. Сякаш изкуството е някакъв таен код, чрез който странни, плахи да се изразят хора намират начин да казват разни неща, а пък ние, публиката, имаме задачата да разгадаем посланието. За този тип български „разбирачи“ изкуството по принцип е акт на повтаряне на видимото, така че всякакви неразгадаеми неща в рамка ги плашат. Всичко, което не може да влезе в образа на нещо реалистично, е претенция, а претенцията обижда българина. Той иска да му е ясно това сега в картината гърне ли е, лице ли е, пейзаж ли е! И като се определи кое от трите е, той се захваща детективски да търси следите от него. Разкрие ли ги, се чувства спокоен, че се е справил, но и неудовлетворен от самото произведение, което му създава такива неприятности.

У дома, по стечение на фамилни обстоятелства, имаме няколко картини в стил кубизъм. Няма да забравя чистосърдечния коментар на един майстор бояджия, който в свободното си време рисуваше маслени портрети. Стоя, човекът, пред платната, гледа ги, цъка, обръщаше си главата а наляво, а надясно, пък накрая ме попита: „Абе, душа, тия драсканици не те ли дразнят бе?! Па то нито е маса, нито е стол, нито е икона това, бе!“ Приятелски се разсмях, а след седмица, когато си събираше партакешите от дома ми след свършената бояджийска работа, майсторът реши да ми помогне в разбирането на собствените ми картини: „Да ти кажа сега под секрет – рече. – Е тука, като се вгледаш хуубаво, ще видиш глава на бик. На оная пък там, къде е с многото кубчета, може да ти прилича на покривите на блоковете, гледани отгоре. А третата, със сините мацаници на четката, като я гледаш леко настрани, е като балеринка.“ След това си нарами такъмите и с достойнство и чувство на добре изпълнен дълг ни напусна доволен, че е „чатнал“ за какво се разказва в картините ни.

В началото на този текст стана дума за повсеместното опростачване. Всъщност сега си мисля, че ако има една единствена добра последица от него, то тя е, че крадците не разбират от изкуство. Така поне то може и по-често да остава при тези, които го възприемат с дух и знание. За останалите, предлагам, с удоволствие да отстъпим резервните гуми и старите железа.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Още по темата

Да гледаш и да виждаш

Bookshop 728×90