Българите са преки потомци на Ной според учебно помагало на „Просвета“

Най-ефективният начин да промениш историята в угодна някому посока, е да я вкараш променена в главите на децата. Това не се прави от днес. Видяхме последиците от историческите манипулации, извършени от социалистическата историография, заради които и днес не знаем точния контекст и значение на много събития от българската история от дълбока древност до днес. Тъжното е, че под предлог, че се „възстановява“ истинското историческо знание, се появяват вече не едно и две издания, в които безспорни факти са заменени с повдигащи самочувствието ни измислици.

Най-новата проява на тази тенденция са две ученически помагала, наречени „Моята България“ и издадени под авторитетния знак на най-голямото издателство за учебници и помагала у нас – „Просвета“. Инициатор на създаването им е Фондация „Българска памет“, ръководена от д-р Милен Врабевски. Авторският колектив включва имена с академична тежест: проф. Пламен Димитров Митев, проф. Пламен Христов Павлов, доц. Лизбет Върбанова Любенова, доц. Веселина Кирилова Вачкова и доц. Даниел Христов Вачков. Колективът е един и същ и за двете помагала – едното предвидено за ученици от трети до седми клас, а другото – като постоянен спътник на учениците от пети до дванайсти клас.

Наред с утвърдените факти от академичната наука, в помагалата се появяват твърдения, заявени категорично, без никаква условност и така легитимират паралелна история, която учениците трябва да попиват покрай утвърдената в учебната програма.

Целите на занятието са кодирани в една увъртяна фраза в самото начало на помагалото от 5. до 12. клас:

„Колкото по-напреднал е процесът на самоидентификация на даден народ, толкова по-малко склонен е той да включва в своята генеалогия лица, които са свързани по някакъв начин с други народи. Българите винаги са схващали част от тракийските предци за свои преки предшественици. Присвояването на чужди предци, обратното, е белег за съвсем начален стадий на процеса на самоидентификация“.

В превод и в контекст това отвежда към идеята за много по-древния произход (и съответно превъзходство) на българите в сравнение с техните балкански съседи, които „присвояват чужди предци“.

А древността на българския народ е подчертана още от самото начало… Авторите (за съжаление в помагалата не е указано кой от тях коя част е писал) са посочили като доказателство за предцивилизационното величие на българите местността „Побитите камъни“ край Варна. Въпреки че учените отдавна са доказали, че това е природно образувание на поне 50 милиона години, според историците в помагалата:

„Без никакво усилие човек, застанал сред тях, вижда не „вкаменена гора“, а колосална древна обсерватория, дори цял град с колони, дворци, храмове и т.н. Вярно е, че природните стихии буквално са размили формите на този град, но той е все още там и чака историята му да бъде съзряна, изучена и описана“.

Ако български историци успеят да открият цивилизация, възникнала някакви си десетина милиона години след динозаврите, сигурно скоро ще докажат и несъмнения ни марсиански произход.

Но авторите не спират до „факта“, че сме първоизточникът на всяка цивилизация. Те претендират, че на траките принадлежи първото хрумване за обединение, подобно на ЕС:

„Всъщност първата идея за Обединена Европа може да се нарече тракийска. Разработва я Котис I (384 – 360 г. пр.Хр.), като разчита на протежето си Филип Македонски да я реализира“.

Всичко това – насред обилен разказ за траките, които населяват почти целия познат дотогава свят и заселват с българи цялото Ойкумене. Стигат и до Библията и поставят въпроса дали българите не са потомци на Ной:

„За т. нар. хора на Писанието – иудеите, християните и мюсюлманите, всички човешки същества са потомци на Адам и Ной. За малко народи обаче първото историческо споменаване е, че са преки потомци на Ной. Засега първият известен писмен документ, който споменава българите, е „Анонимният римски хронограф“. В него българите са посочени не само като европейски народ, живеещ при Кавказ, а и като християнски народ, наследник на избрания Ноев син Сим и внука му Зиези. Освен това според новозаветната генеалогия у евангелистите Матей и Лука потомък на Сим ще е и самият Исус“.

Странно е в такъв случай, че според авторите на този „учебен“ материал в Рим не са чували за това основополагащо племе поне 4 века след създаването на Града на Тибър. Нито пък всемогъщите траки са предполагали за съществуването на Рим.

„Когато царете Котис I и Филип II Македонски чертаят стратегията за обединение на цивилизования свят, те не са чували за Рим. Не са чували за Рим и двамата Платонови ученици, които убиват през 360 г. пр. Хр. тракийския цар Котис I, в чието лице виждат най-голямата заплаха за елините. Най-вероятно по това време и римляните не са чували за траките.“

Историята в приказната си версия минава и през Спартак. Образът му, наложен от киното и литературата, според авторите на помагалото е неверен. Наричат го Спараток и го коронясват:

„Той не е просто римски роб от племето меди, а виден тракийски аристократ от царския род на Спараток, както звучи името му в оригинал. Въстанието не е робско, а е един вид „царско“, понеже е предвождано от двама принцове – тракът Спартак и келтът Крикс. Спартак не е искал да превзема Рим, а да освободи сънародниците си и да ги върне в Тракия. Той не умира във въстанието за разлика от Крикс. По всяка вероятност изпълнява целта си и се завръща в родината“.

Мярка се, разбира се, и онази версия за майката на император Константин – Елена, която била родена в Сердика. Проф. Пламен Павлов не пропуска да я споменава при всеки удобен случай, въпреки че никой освен него в световната историография не я подкрепя. А Константин Велики е наречен „тракийски император“.

Децата от 5. до 12. клас ще изпаднат в противоречие с утвърдената в академичната наука версия за създаването на българската държава, като разберат, че „първият договор с Византия не е през 681 г., а 200 годни по-рано. Трийсет години след Аварайрската битка е първият официален българо-византийски договор (480 г.) между крал (рекс) Бузан (Бузес) и император Зенон. С него българите се ангажират да окажат военна помощ на ромеите срещу гeтите (готите). Двете враждуващи страни са християнски, а историкът Йорданес, уточнява за българите само, че „са станали толкова могъщи поради нашите (на гетите) грехове“.

Тезата за българите като първите покръстени християни ще продължи да се развива в учебника, ще мине през цар Борис І, за когото авторите твърдят, че е роден с името Михаил, а не го е приел впоследствие, ще резонира в споменавания на „християнски“ ханове и ще продължи да стои като основна хипотеза без никакво съмнение. Отново се лансира скандалната и отхвърлена от историците теория, че Свети апостол Павел е покръствал първите християни във водите на Марица край Филипополис.

Според авторите повечето учени „отдавна“ не споделят мнението, че кирилицата е дело на Св. Климент Охридски. Но не това е най-фрапантното твърдение, свързано с писмеността. По-сензационно е онова, което се отнася до Светите братя Кирил и Методий:

„Глаголицата, с която те започват мисията във Великоморавия, е буквално художествен шедьовър. Доколко тя е била напълно оригинална и доколко – усъвършенстван вариант на древната балканска писменост, е академичен въпрос, който едва ли скоро ще се реши“.

170-те страници на помагалото изобилстват от крайни, сензационни и категорични твърдения, разминаващи се с написаното в официалната учебна програма. Някои неща пък липсват изцяло. Не е споменато Съединението на България например, а обявяването на Независимостта е представено като акт, извършен от външни за България сили:

„Доказателство за това е фактът, че короната на бъдещия цар Фердинанд е изработена в Германия близо месец преди провъзгласяването на Манифеста“.

Събитията от 1923 г. са подминати, а атентатът в църквата „Света Неделя“ явно е счетен за незначителна случка и изобщо не присъства в помагалото.

По-новата част от историята ни, която е и доста по-добре документирана и трудно се поддава на манипулиране, е представена точно и обективно. Помагалото за големите ученици приключва със снимка на „Закуската на дисидентите“ с Франсоа Митеран през 1989 г.

По-малките обаче стигат и до по-нова епоха. Тяхното помагало (до 7. клас) включва и финален абзац, свързан с политическата обстановка в наши дни:

„През 2001 г. изборите за Народно събрание са спечелени от „Национално движение Симеон Втори“ (НДСВ), оглавявано от последния български цар, който става министър-председател на републиката. Нова партия е и „Граждани за европейско развитие на България“ (ГЕРБ) с лидер Бойко Борисов, която в периода 2009 – 2017 г. три пъти печели изборите. Българската социалистическа партия (БСП) и Движението за права и свободи (ДПС) запазват стабилно присъствие в политическия живот. Засилва се влиянието на партиите с по-изразен националистически профил. Т.нар. „стара десница“ – Съюз на демократичните сили (СДС) се разпада на няколко по-малки партии“.

Има и разминаване в някои от теориите в двете помагала. Ако в първото сме обявени за наследници на Ноевия син Сим, дал началото на семитите, то в другото сме прикрепени към друг от синовете на Ной:

„На свой ред съвременните учени се стремят да докажат, че траките са народ, споменат в Библията. Те обясняват името с произхода на народа от Тир(ас), син на Яфет и внук на Ной. Според свещената книга на християните (Библията), на евреите (Тората) и на мюсюлманите (Корана), Бог наказал света с унищожение – световно наводнение (потоп). От него оцелели само по една двойка от всички животни, приютени от Ной и семейството му в един огромен кораб (Ноев ковчег). Следователно, ако траките произлизат от Ной, те са сред най-древните народи в света“.

Авторитетите в науката, дори в хуманитарните клонове, имат особена отговорност към бъдещето. Тяхна трябва да е грижата фактите да не бъдат подменяни и променяни своеволно съобразно политическата конюнктура, защото това компрометира и академичните факти. Както сами казват авторите на помагалата – „Засилва се влиянието на партиите с по-изразен националистически профил“. Това е едновременно следствие и причина за историческия разгул в книги, сайтове и учебници в последно време. Тази липса на точност, тази демонстрация на професорско его в желанието да се оставят следи в историографията, всъщност води до разклащане на основите на българското самосъзнание. Това е форма на историографска чалга, която застрашава тъканта на знанието и родолюбието.

ПРАВО НА ОТГОВОР: УПРАЖНЕНИЯ ВЪРХУ НАУЧНИЯ ТРУД НА ЕДНИ ОТ НАЙ-АВТОРИТЕТНИТЕ БЪЛГАРСКИ ИСТОРИЦИ