Софийски международен панаир на книгата

„Българите са слепи за всичко извън „вековната злоба на роба“

Чужденците са очаровани от неща, които ни карат да хленчим, казва психиатърът проф. Георги Ончев

В някои страни много хора с психически проблеми не само не се различават от т.нар. „нормални“, а понякога са и по-добри от тях. На снимката: Ръсел Кроу като гениалния математик с шизофрения Джон Наш във филма „Красив ум“ - „Българите са слепи за всичко извън „вековната злоба на роба“

В някои страни много хора с психически проблеми не само не се различават от т.нар. „нормални“, а понякога са и по-добри от тях. На снимката: Ръсел Кроу като гениалния математик с шизофрения Джон Наш във филма „Красив ум“

Преди дни в Германия излезе от печат на английски книгата на българския психиатър проф. д-р Георги Ончев „Култура и психопатология: антропология на психичната болест“. На българския книжен пазар тя бе публикувана в издателство „Рива“ през 2017 г. Тиражът вече е изчерпан, затова в началото на 2020 г. ще бъде отпечатан втори тираж. Германското издание е на Международното академично издателство „Peter Lang“.

Разговаряме с проф. Ончев за страховете, за високите нива на тревожност, за връзката им с лудостта, за травматичната памет на българите, за връзката между творческия импулс и зависимостите, за психичното здраве на мигрантите и за хобито да поставяш диагнози на публичните личности.

– Проф. Ончев,каква е връзката на културата с психопатологията?

– Като лекар никога не съм разглеждал психиатричната патология като биологичен изолат от увредени рецептори и гени. Тя е тясно свързана с неписаните правила, по които живеем, т.е. с културата, както и с онези очарователни и загадъчни страни на човешката природа, които превръщат нашия вид в тайнство. В световен мащаб тази връзка е изследвана, разбира се, но повече чисто академично – докато моето прекосяване на жанрове е малко по-волно, поставяйки обекта на изследване в едно междудисциплинарно и междужанрово пространство с мостове към различни аспекти на духовното наследство и към различни нива на знание и прозрение.

Америка за България

Проф. д-р Георги Ончев. Снимка: Личен архив

– Мнозина изпитват голям страх от хората с психични заболявания, при положение, че повечето от тях са с добра прогноза и не водят до трайна инвалидизация както много други заболявания – какво е вашето обяснение?

– За съжаление, медиите понякога насаждат стигма, враждебност и едно кръвожадно очакване за сензационност. Ако хиляда болни са излекувани, това не е новина, но ако един скочи от моста „Чавдар“, това си е вече заглавие – луд избяга от болницата и скочи от моста! Булевардното писане и говорене за психичните разстройства създава кичозни представи за тях и подхранва предразсъдъците. Страхът у нас се усилва и от високите нива на колективна тревожност, които се вписват в културното измерение „избягване на несигурност“. Самата употреба на думата „нормално“ е израз на несигурност и на неистов стремеж за вкопчване в гаранции за психично здраве. Само у нас и в някои други източноевропейски държави се отговаря „нормално“ на въпроса „Как се чувстваш?“ – все едно казваш „Клинично здрав се чувствам, благодаря“. И на индивидуално ниво по-несигурният, неконсолидиран и незрял „аз“ изпитва по-често страх от лудост и иска застраховка, че е добре (както и такава за другите, особено за тези, които го дразнят). Младите хора обаче вече са много по-освободени от предразсъдъци към психично болните и изобщо към различието.

Същевременно лесно е да се каже, че страхът от психичната болест се дължи само на предразсъдъци; в него има и немалко здрав разум. В корените на стигмата има и биологична целесъобразност, затова тя вероятно никога няма да изчезне напълно. Тя е налице, и то доста перфидна, и в най-развитите страни, които ни учат как да я борим. Стигма ще има, проблемът е да се отнасяме спокойно към странното и неразбираемото и да го приемаме реалистично като част от картината на света, която е шарена и непредвидима. Колективната тревожност иска едноцветност и предвидимост.

– Зависят ли психичните заболявания – проявата им, развитието, резултатът от лечението – от културата – в смисъл на традиционна и модерна от една страна, и от културата на различните нации – примерно на българина и американеца?

КАМЕРЕН ОРКЕСТЪР НА ТЕАТЪР ЛА СКАЛА – МИЛАНО (CAMERISTI DELLA SCALA)

– Разбира се. Книгата е посветена тъкмо на начините, по които честотата, клиничните прояви, ходът и лечението зависят от културата. Ходът на шизофренията например в традиционните общности е по-добър, отколкото в развитите страни, а депресиите и тревожните разстройства са по-редки. Излиза, че психопатологията е нещо като цена, която плаща цивилизацията, ако се развива. Психопатологията е по-динамична в общности, където има развитие, в сравнение със „седираните“ култури с предсказуемост и колективна летаргия.

Българският културен контекст е специален случай, защото е средищен между традиционните и модерните култури с нюанси на преход между тях и с проекции на тези нюанси към психиатричното боледуване.

– Ние, българите, много често обичаме да се оплакваме, да мрънкаме, да се изживяваме като прецакани, като родени на грешното място. Имаме ли обективни основания да се самооценяваме като жертви?

– На това е посветена глава III от книгата – „Културният контекст у нас: българският Одисей“. В нея черногледството, мрънкачеството, преживяването за прецаканост от история, география и „съюзници-разбойници“, или „българската меланхолия“, както я нарича проф. Георги Фотев, са разглеждани като причина за травматичния ни мироглед, т.е. за вечното ни преживяване като жертви. Травматичната памет е избирателно мрачна интерпретация на опита. Ние сме били привилегирована провинция на поне три световни империи, а от Втората световна война единствени в Европа излизаме с увеличена територия, без да се бием изобщо, и то бидейки на страната на победените. Много народи са минали през по-страшни изпитания и са ги надмогвали. Надмогването става с преодоляване на травматичната слепота за всичко, което не е мрачно и не е в унисон с „вековната злоба на роба“. Така например сатанизираната ни география, която твърди, че сме били кръстопът за имперски армии и за варвари, е всъщност източник на уникален и богат културен микс – тъпото е, че той очарова чужденците, докато ние хленчим. Истинската „оптимистична теория“ (по Иван Хаджийски) е постижима само с излизане от унеса на хленченето и унизителното самосъжаление; тогава ще се завърне истински и българският Одисей. Всичко друго е антиутопия. Трябва да си повярваме – на себе си, не на вожда или на еврофондовете.

– Напоследък много се говори за агресията – на пътя, в училище. Търсят се причините в семейството, на улицата. Агресията всъщност не е ли закодирана дълбоко в природата и в биологичния произход на човека и как може да се контролира, да се овладее в приемливи граници?

– Да, разбира се, агресията е част от човешката природа, и то избирателно култивирана в еволюцията. Човекът е най-агресивният животински вид. Цивилизацията обаче е направила така, че трансформира заложената агресия в полезни дейности. Специално агресията на пътя е част от самоубийственото поведение при травматичния светоглед, за който стана дума преди, и на комплексарщината на малките души. Понякога обаче поради колективната тревожност се драматизират прекалено делнични прояви на агресия и се лепят етикети от популярната психология или евтини политически клейма. Това почива на непознаване на човешката природа и на наивната комсомолска илюзия, че нормалното е добро, кротко и стерилно. Пълен контрол над агресията е невъзможен и донякъде е постижим единствено в тоталитарни общности – в Северна Корея учениците не се бият, а в Саудитска Арабия не пушат трева. Деескалирането на колективната несигурност води до по-спокойно приемане на непредсказуемостта и различието, а това само по себе си понижава и нивата на агресия. Естествено, в правовата държава върховенство има законовата санкция. Когато правоприлагането е стимулира безнаказаност, агресията се изражда и варваризира.

– Има ли в последните години повишение в броя на пациентите с депресия и тревожност? И как стоим ние, българите, в това отношение спрямо останалите народи в Европа?

– По-скоро няма промяна в тази бройка. Единственото надеждно епидемиологично проучване у нас, ЕПИБУЛ, отпреди десетина години, установи, че честотата на депресия в общата популация е 5-6%, а на тревожните разстройства – около 12%. Тези данни поставят страната ни по-скоро в ниските за Европа нива. Сензационното говорене като „всеки втори българин е луд“ отново ескалира нагласи на колективна несигурност и отразява тежко патологизиране – повечето от състоянията, етикетирани като чести психични разстройства, не са болестни изобщо, а са психологични кризи и реакции, които наистина зачестяват във времена на кипеж, промяна и преживяване на несигурност.

– Редица гениални произведения на литературата, живописта, музиката са създадени от хора в депресия, тревожност, склонни към самоубийствени мисли, страдащи от алкохолна зависимост – дава ли психиатрията обяснение за това?

– Творчеството предполага преди всичко свобода. Творецът е неординерен, не е средно статистическа единица или послушен поплавък. А психопатологията е отклонение от нормалното, особена, нестандартна свобода. Все пак тежките психични болести по-скоро пречат на голямото творчество; големите творци са по-често ексцентрици и пияници, отколкото психично болни. Талантът им да прозрат човешкия трагизъм ги прави по-склонни към депресия и тревожност, но това не ги прави по-болни, а по човеци. Алкохолът при творческите личности е пряко свързан с тези емоции (понякога и като биологична наследственост) и с вникването в трагизма; той е част от репертоара на вглъбяването и трансцедентното, поне в християнската цивилизация. Културите, толериращи секса и пиенето, са по-креативни: и това не е евроцентристка и ислямофобска перспектива, защото по време на халифатите, особено на Омеядите, се е пиело доста и това съвпада с разцвета на арабската цивилизация, а упадъкът ѝ съвпада с налагането на пълно въздържание.

– А дали хората на изкуството са по-уязвими на психични заболявания?

– Като цяло са по-уязвими. Да си творец, означава да си по-интиутивен, ментален, докосната от Божия дъх глина. А колкото си по-духовен, толкова си по-застрашен; това е цената за развитието, която плащаме. Дремещата в блата цивилизация не ражда големи творци. Всяко развитие носи несигурност и част от нея е творчеството. Сигурността и предвидимостта не раждат творчество.

– Може ли съвременната миграция, особено на хора от една религиозна общност към друга, да окаже след време влияние върху психичния статус на хората – както на местните, така и на мигрантите, да отключи патологични процеси?

– Може, и го оказва. Рискът от психози е по-висок дори у второто поколение мигранти в някои западни страни. Самият преход от една култура към друга е патологично зареден, особено ако е твърде ускорен и води до загуба на автентични културни корени. Културните номади са застрашени от сложни реакции на дезадаптация. Затова интуитивно те запазват груповата си свързаност в гетата и така се съхраняват – онова, в което са обвинявани, че запазвали своя културен стил, всъщност ги предпазва от психопатология. А за местните последиците не са психопатологични, а социални.

– Преди 23 години заминахте за Танзания като лекар и в книгата описвате доста клинични случаи от този престой. Защо избрахте една африканска държава? Днес доста заможни хора тръгват към тази дестинация с цел екзотика, откъсване от цивилизацията…

– Аз не тръгнах с тази цел, тъкмо защото тогава не бях заможен. Лекарската заплата по времето, когато заминах, беше 6 долара на месец. А както обикновено става с намеренията, извън конкретния интерес се появиха и „странични“ ползи: екзотика, друг културен вкус, нахлуване в света на Синдбад, омански гемии, търговията с роби, колониализма, магьосниците, маларията, космополитното усещане…

– Пишете, че остров Пемба, където сте пребивавали, е център на черната магия и шаманството. Оказва ли това влияние върху психичния статус на местното население?

– Той е център на черната магия за цяла Източна Африка (според някои, и за цяла Африка), но и на лечението чрез магия, т.е. чрез обезвреждане на черната. Традиционните лечители чрез магия, watchawi, са донякъде колеги; те са по правило мъдри хора, които преценяват точно кога едно състояние се поддава на внушение и кога изисква сериозни медицински мерки. Местното население си живее бедно, кратко и щастливо, в хармония с домашните духове около колибите и боледуващо психиатрично по-леко от „софистицираните“ си събратя в богатите и развити страни. Много патологии там са по-редки и по-благоприятни, за сметка на инфекциозните болести.

– Анализирате ли поведението на известни публични личности – политици, общественици? Може ли на база изявите им, начина им на говорене, жестове, поведение да се поставя диагноза за психично състояние?

– Това ми е нещо като хоби, но моля ви – не ме питайте кой у нас каква диагноза има. Политиците не са специална категория хора – аз практикувам това хоби към всички, с изключение на безинтересните, скучните и комплексираните, защото там нещата са „безпощадно ясни“ веднага. Любопитството към човешката природа ме е направило психиатър и съм щастлив, че не ме е напуснало. По начина на поведение и жестове може да се съди за менталната им конструкция и евентуално за патология. Германецът Крепелин, патриархът на съвременната психиатрия, е работил в естонска клиника, без да знае естонски – и се е налагало чрез внимателен прочит на езика на тялото да се ориентира. Тук помага и вродената, но и допълнително тренирана интуитивност. Интуитивността е мета-познание, отвъд научните хоризонти – пренебрегвано от тривиалната схоластична ученост, защото е неразбирано.