България да се гордее с теб, а не ти да се гордееш с България

В много детски лексикони присъства онази така забавна закачка при изписването на адреса: „Слънчева система, планета Земя, континент Европа, държава България, град…, улица…”. Като деца смятахме, че това е просто оригинален начин да се надсмеем над унифицираното адресиране и да покажем колко много знаем за света около нас. Но всъщност е било спонтанна, непринудена проява на усещането за принадлежност.

Човек не избира мястото си на раждане. Появява се случайно (или като божествен промисъл за вярващите) в някой град на някоя държава… Случва се да расте другаде – в друг град или държава, а да се реализира на трето място. В такава ситуация в оня дълъг детски адрес ще се сменят само последните графи. Първите две ще останат неизменни.

Всяка част от тази заявка за принадлежност е свързана със самоидентификацията на личността. Когато си малък, твоят свят е твоята улица или квартал, местата, които изследваш предпазливо със собствени усилия. Родителите знаят колко често децата им бъркат името на града с името на държавата – за тях светът е това, което виждат. После порастват, границите на кръгозора им се разширяват и те осъзнават, че принадлежат на още много места – на своята държава, на своя континент… Това ги улеснява в самоопределянето, поставя ги на мястото им и им дава сигурност.

И колкото повече растеш – физически или духовно – толкова по-широки стават границите ти.

Когато общувам с българи, с които живеем на обща територия, обикновено подчертавам, че съм от Пловдив. Така оформям своя контекст в рамките на нашето общо местообитание. Моят личен първичен патриотизъм е изцяло посветен на моя роден град. Ако нарека гордост доволството си, че съм родена в най-стария жив град на Европа, ще сгреша. Мога да се гордея с други неща, с неща, за които съм допринесла. Обратното е – искам да накарам моя град, моя Пловдив, да се гордее с мен. Точно както децата искат родителите им да се гордеят с тях.

Когато изляза извън България в рамките на Европа, при случай отбелязвам, че съм българка – така се самоидентифицирам пред хора, с които също сме родени на обща територия, на един континент. И тогава се опитвам да се държа така, че България, макар и абстрактна, макар и само идея, да се гордее с мен.

Когато общувам с хора от друг континент, съм европейка. И трябва да съм на нивото на Европа и нейните ценности, за да не изложа общия ни съюз.

Принадлежността към град, държава, континент е свързана със самоидентификацията. Човек има нужда да знае чий е. Както осиновените деца понякога искат да научат кои са биологичните им родители, за да могат да определят себе си. Но понякога са им толкова бесни, че не искат да имат нищо общо с тях.

Сега преведете този дребен личностен случай в по-голям. Емигрантите, прогонени по една или друга причина от родината, имат основание да не я обичат, защото ги е прогонила, разбираемо е да се самоидентифицират със страната, която ги е приютила и в която са намерили себе си. Никой не може да им отнеме това право, както не може да изисква от захвърлените деца да обичат тези, които са ги захвърлили. Това е личен избор, избор на аз-а.

Човек може да се гордее не с мястото, от което е излязъл, а с нещата, които е създал или преобразил. Може да се гордее с подредбата на дома си, но не и с темелите му. Тоест – да се гордее, че държавата му е уредена и чиста, а не че е на 1340 години. Той има принос само към първото. Затова, за да има право да се гордее с принадлежността си към България, трябва да направи нещо за нея – нещо голямо, нещо преобразяващо и подобряващо, да остави следа, а не да върви в стъпките на другите и да се тупа в гърдите „булгааааар“.

Държавата и нейната история са изграждани от хора. Те не са абстракция, не са конструкт на мисълта. Трябва да оставиш името си в историята, за да имаш правото да изпиташ гордост. И за да може България да се гордее с теб.