България между националния идеал, националната катастрофа и Македония

Политическа криза у нас разкри един от ключовите ни проблеми – липсата на национален идеал. Тази привидно абстрактна идея има потенциала да обедини българите около нещо голямо. Но идеята я няма.

Това е така отскоро. Когато се създава като свободна държава през 1878 г., България има национален идеал – обединението на всички българи на една територия, превръщането в реалност на Санстефанска България. Социалистическият период е характерен с подчинението на чужд национален идеал. След началото на Прехода – през 90-те години – България формира нова обединителна национална идея – влизането в Европейския съюз. Практически това е и до голяма степен реализиране на първия ни национален идеал, защото именно в ЕС българите, живеещи в Европа, се обединяват на една обща територия.

В преследване на мечтата за обединение на териториите, преди социализма България влиза в три национални катастрофи. Това се случва след Балканската война, след Първата световна война, след Втората световна война. Националната катастрофа – един неясен за мнозина термин – е именно провалът в осъществяване на националния идеал. Това рядко се обяснява в училище, в учебниците по история просто се регистрира, а мътните течения, грешките, провалите просто се замитат под общи фрази.

Ето какво как обобщава тази теза доц. Петко Ст. Петков, историк от Великотърновски университет:

„Ако трябва да бъдем прецизни (а в конкретния случай това се налага), българският национален идеал се формира през 1878 г. и не е продукт на руско-турски договорености. В териториален аспект той включва земите, населени преобладаващо с българи – Добруджа, Мизия, Тракия и Македония, – или както най-често се обозначава в програмните документи от третата четвърт на XIX в. – „България, Тракия и Македония“. Да се твърди, че българският национален идеал е един нелегитимен и неокончателен руско-турски договор, с който се откъсват и предават на други държави български земи и населения и с който се въвежда чужда окупация в страната, означава да се отрече най-същественото в духа на българския XIX век – стремежът към самостоятелно развитие на целокупния български народ, ориентирано към модерните постижения на европейската и световната цивилизация“.

В края на ХХ век, през 1997 г., екип от български общественици, историци и политици в Центъра за национална доктрина оформя документ, наречен „Българска национална доктрина. България през ХХІ век“. Макар да не е широко огласен, той обобщава идеалите на новото време:

„Идеалът на българите е да видят България:

а) като първостепенна сила в политически и духовен план на Балканите и в Югоизточна Европа – център на стабилност;
б) с респектираща икономическа мощ, определяща висок стандарт на живот и общонационално благоденствие;
в) с престижно духовно присъствие;
г) с естествена гравитация към европейската интеграция;
д) с авторитетни държавници и политически елит;
е) с тачени в света учени и творци;
ж) с граждани, достойни да бъдат уважавани навсякъде по света заради своите добродетели, талант и труд“.

Някъде в този период се оформя като национална цел нещо, постигнато 10 години по-късно – присъединяването ни към Европейския съюз като нация, равноправна на останалите.

После идеалът изчезва. Сякаш няма за какво повече да се борим. Сякаш обединителният фокус е размит и завинаги изгубен.
Днес, в разгара на световна и вътрешнополитическа криза, някои политици се опитват да върнат България към националния идеал отпреди век и половина. Но не си дават сметка (или просто премълчават), че Македония, която е била болното място на българските национални въжделения, за която е проливана кръв, отдавна не съществува. На нейно място има нова държава, нова нация, формирана дълго, почти век, включително и чрез предателството на България по времето на Георги Димитров и Коминтерна. И това е необратим процес.

Македония не е и не може да бъде част от българския национален идеал. Това е безпощадно, разрушително връщане назад, към една несъществуваща световна парадигма, към една вече несъществуваща България. Отказ да осъзнаем историческите уроци, да приемем развитието си и странният ни стремеж да се закотвим в миналото. Вече виждаме пагубното въздействие на този регресивен процес. Но по-страшното е, че има голяма част от българското общество, готова да се откаже от вече сбъднатия идеал, от членството ни в обединена Европа. Това е някаква колективна деменция, обществен Алцхаймер – да забравим онова, за което мечтахме вкупом преди трийсетина години. Да се отречем от сбъднатата си мечта, същата, която ни обединяваше.

Няма да се впускам в анализи на причините за случващото се. Но задължително трябва да помислим как да го преодолеем и най-вече – как да формираме нов национален идеал. Защото без него няма как да дефинираме националните си интереси. В същия оня документ за национална доктрина се казва:

„26. Осъществяването на българските национални интереси изисква:

а) освобождаване от комплекса на „малката страна“ и „патернализма на освободители и покровители“;
б) издигане на националните интереси над вътрешнопартийните пристрастия;
в) приемственост и последователност при осъществяване на националните интереси;
г) реализъм и прагматизъм“.

Нищо от добрите пожелания не е осъществено. По-лошото е, че няма и изглед да се осъществи. Комплексът на „малката страна“ е изкуствено подхранван не без помощта на едно чуждо посолство, което държи да ни третира като „малкия братушка“.

Вътрешнопартийните пристрастия са единственото, което движи политиката у нас (макар вече да не са точно „пристрастия“, а по-скоро банкови сметки). Приемствеността и последователността в политиката липсват, дори повече – по някаква причина се смятат за негатив. За реализъм и прагматизъм можем само да си мечтаем…

Историкът Мартин Иванов, бивш министър на културата, каза в разговор по темата пред „Площад Славейков”:

„Обединението около национален идеал зависи от факторите, които формират общественото мнение, от хората, които се явяват по медиите. Само допреди 3-4 години 80% от българите смятаха, че Македония трябва да влезе в ЕС. Сега дискурсът се промени – настана предизборно, горещо лято с протести. Тази тема се „харчи“ в публичното пространство и обществената гледна точка се промени радикално. Не виждам начин за обединение на българите около нов идеал на този етап. Едва ли е възможно във времето на социалните мрежи, когато всеки общува в своя „балон“ само със своите. Това е голям проблем не само за България, но и за света“.

Формирането на национален идеал в общественото съзнание зависи от хората, които могат да го дефинират и имат трибуна за това. Но тези хора са различни, говорят на различни езици, обръщат се към крайно разединени аудитории. България вече не е едно цяло, а се е разпаднала на поне две, ако не и повече Българии, населени с еднакво гласовити хора, които не се разбират. И ехото на тази разнородна реч отеква сред народа като крясък, а не като песен.