България – мръсна приказка за стълбата

Преди година Валери Симеонов, тогава вицепремиер, нарече протестиращите майки на деца с увреждания „кресливи майки с уж болни деца“. Простихме му с благосклонността на забравата за тези думи. За известно време се прости с вицепремиерския пост. Сега същият човек е избран за заместник-председател на парламента. Качи се по стълбицата – от втората власт в първата.

Точно една година по-късно. В края на ноември 2018-а подаде оставка от правителството, в края на ноември 2019-а седна на трибуната на Народното събрание. С усмивка, подхранвана от безпардонното отношение на властите към управляваните.

Вижте още: ПЯНАТА НА ТИНЯТА

Но не за политика искам да говоря. Машинациите на задкулисието са симптом на общата ни болест. Туморите, разхождащи се в кулоарите на властта, са възможни и се множат, защото ние всички добре ги подхранваме. Отказваме да се лекуваме. Създаваме среда, в която те се чувстват добре и растат. Така че Валери Симеонов си го отгледахме сами. Заслужаваме си го. Той е еманация на обществото, управлявано от езика на омразата. Ние имаме нужда от него, защото точно по него се мерим – и откъм доброто, и откъм лошото. Иронията е, че новото му изплуване от тинята отново става на фона на проблем с децата и здравеопазването. Ако бяхме в приказка, можеше да си помислим, че става дума за заклинание, че сме си го призовали.

Защото тия дни всички говорим и мислим за мъртвото тригодишно дете. Но то се оказа не толкова повод да си направим градивни изводи, колкото да опънем лъка и да започнем отстрелването на разнообразен дивеч – лекари, родители, журналисти, чиновници. Стреляме надалеч, за да не се налага да събуждаме емпатията си. Преди да мислим, говорим. Преди да съчувстваме, мразим. Поддаваме се на първата си емоция, а тя обикновено идва от страха.

Валери Симеонов е аватарът на този страх. Той е въплъщението на нашата омраза, която няма озаптяване.
Едно дете умира, един груб човек заема важен пост. Привидно двете нямат връзка. Но всъщност връзката сме ние, хората в това общество. Детето е нашето дете. Валери Симеонов е нашият човек. Ние, всички ние, сме централната ос на везната на справедливостта. И тя винаги е крива.

Лекарите са безименни, чиновниците са безлики. Те са ние. Ние позволяваме безадресната обща омраза да се маскира като съчувствие. Ние използваме родителите в мъката им, за да изразим собствения си страх от несигурността. Ние даваме хляб на ситите и скриваме гладните зад пердетата на моралното си превъзходство.

Така и не се научихме, толкова време вече, че лозето не иска молитва, а мотика. След месец ще сме свикнали с факта, че нашият човек, който блъска беззащитни старици, подиграва се със скърбящи майки, презира всички, е на пост, от който може да зарази цялото общество с варварщина. А лечение няма – системата е забатачена. Очакваме да ни излекува някой друг и го мразим, ако не успее. Най-видимо това е в отношението ни към лекарите – а на кого другиго да разчитаме да ни спаси? Всеки има лична отговорност към здравето си. И в пряк, и в метафоричен смисъл. Но личната отговорност е тежка, по-лесно е да я прехвърлиш на някой друг.

Лекарите, учителите, журналистите, полицаите, социалните работници, търговците – лесно ще се намери виновник в тази аморфна маса, в която ги превърнахме. За нас те са без лица, макар да ги познаваме лично. Но стигмата е поставена. Уж не визираме никого конкретно, а обиждаме, мразим, раняваме всички и всекиго поотделно. И себе си, нали ви е ясно.

Ние сме общество-камикадзе. След като се разрушим докрай, ще остане Валери Симеонов, който да се наслади на тишината.