Този текст е публикуван преди повече от 2 години

България в спомените на Георги Томалевски – от Освобождението до Дънов

За първи път излизат записките му в книгата „Чуто, видяно и преживяно“ (откъс)

Ванче Михайлов (четвъртият от ляво надясно) е един героите в спомените на Георги Томалевски. На снимката от ляво надясно: Стоян Филипов, племенникът на Стоян Филипов, Йонко Вапцаров, Иван Михайлов и Панчо Михайлов. Снимка: Уикипедия - България в спомените на Георги Томалевски – от Освобождението до Дънов

Ванче Михайлов (четвъртият от ляво надясно) е един героите в спомените на Георги Томалевски. На снимката от ляво надясно: Стоян Филипов, племенникът на Стоян Филипов, Йонко Вапцаров, Иван Михайлов и Панчо Михайлов. Снимка: Уикипедия

Картина на следосвобожденска България през войните до възникването на дъновисткото движение рисува Георги Томалевски в мемоарната си книга „Чуто, видяно и преживяно“. Писателят, белетрист и есеист познава отлично събитията, за които пише – той е брат на революционерите Наум и Димитър Томалевски. През 1922 г. авторът се запознава с Петър Дънов и пред него се разкрива мистиката на Бялото братство. Записките му излизат за първи път. 

Трудът на Томалевски е внушителен, над 700 страници. Авторът запознава читателя със следосвобожденска България, Берлин по време на Първата световна война, Септемврийското въстание и деветоюнския преврат, братоубийствените борби за присъединяване Македония (Томалевски е деец на Македонската младежка тайна революционна организация), както и с дейността на дъновисткото движение у нас. За първи път публично са представени автентични свидетелства за събития и личности, сред които Александър Протогеров, брата на писателя Наум Томалевски, Петър Дънов, Ванче Михайлов…

Редактор на записките на Томалевски е издателят и поет Георги Борисов. Предговорът е на проф. Михаил Неделчев. В изданието е поместен богат биографичен материал, послеслов и редки фотографии от семейния архив, предоставени от Румена Томалевска, дъщеря на писателя.

Представянето на „Чуто, видяно и преживяно“ (изд. „Факел експрес“) ще се състои на 5 декември от 18 ч. в Съюза на архитектите.

Предлагаме ви откъс от част пета, озаглавена „Търгаши с името на родината“.

Никога няма да забравя един ден, в който получих пълно, почти пророческо прозрение за това, което е, и това, което ще стане между тези хора. Случи се пак у дома. Вратата тихо се отваря. Майка ми донася и оставя на масата кана с вода. В стаята се сте­лят тънки ивици тютюнев дим. През прозореца се промъкват залезни здрачини. Те осветляват на стената една картина, коя­то изобразява нашето планинско градче със зажълтялата шума на корията. На горния край на изображението се вижда бялата стена на църквата.

Долу на улицата прошумя мотор на автомобил. После спря и след минутка-две отново се чу моторният грохот. На вратата се потропа. Влезе Ванчето Михайлов. Очите му, както винаги, бързо обхващат стаята от ъгъл до ъгъл. Той поздравява и шего­вито се усмихва. Тъй като е малко хладно, взема стол и сяда до зиданата печка. На лицето му има самодоволна усмивка. След като изпива кафето, което майка ми донася, той изважда от чантата си дебела връзка вестници, сяда удобно и почва да чете. Аз също разгръщам книга и се унасям в четене. Книгата е едно хубаво издание на Надсон. Наум е оставил по страниците ù леки следи от молив на местата, които са му направили впечатле­ние. Между страниците има и сухи цветчета – малки спомени от отминали сърдечни мигове.

Късната следобедна светлина бавно се процежда през ореде­лите листа на дърветата в градината. Увлечен в прекрасните стихове, в тяхната печална мелодичност, забравих къде съм и кой е в стаята. Тогава видях, че още мога да съзерцавам нежния полъх на човешките чувства, и всичко останало ми се стори ня­как грубо, жестоко и кощунствено.

По едно време възвих глава и видях, че Ванчо чете някакъв го­лям вестник. Останах изненадан от съсредоточеността и жад­ното му внимание, с което той поглъщаше редовете. Погледнах едрите заглавия на вестника и разбрах, че това е сръбски вест­ник. Страниците му бяха оградени с траурни ивици. Светлина­та от прозореца ми позволи да прочета дори и заглавието на една голяма статия, която той четеше, и което заглавие сега бе обърнато към мен. В Сърбия е бил убит генерал Ковачевич. Оче­видно покушението е станало от хора на ВМРО, които се надя­ват с подобни акции да напомнят на света, че има една поробена земя, която чака свободата си.

Дали този сръбски военачалник е паднал от ръката на някой отчаян човек, който не може да понася униженията на робията, или е набелязана жертва на организацията? Така или иначе, но ав­торите на тази статия, която по-късно аз прочитам подробно, описват тържественото погребение на генерала и се нахвърлят със страшно ожесточение срещу Протогеров, Баждаров и някои от другите първенци на ВМРО.

Изведнъж в тишината на стаята, бавно потъваща в настъп­ващия вечерен мрак, сред спокойните удари на стенния часов­ник, става нещо неочаквано. То е дори страшно в своето предзнаменование. Ванчето шумно скача от стола, сякаш ужилен от скорпион. Той смачква вестника, който до тоя момент четеше внимателно, и го захвърля яростно към ъгъла на стаята, като изкрясква отвратителна псувня.

Аз се сепвам, повдигам глава и го поглеждам. В тоя момент той представлява необикновена гледка. Бледен, с опулени очи, с една мъртвешка хладина в лицето си, той хапе устните си, а тънките си треперещи пръсти ту изправя заканително, ту сви­ва в конвулсии.

– Мръсни гадове! – изсъсква той яростно с нечовешки глас. – Не знаят кой ги убива!

– Какво? – запитвам аз сепнат от всичко това.

– Дявол ще ги вземе! – щипе неговият глас. – Ще научат те скоро кой ги удря по главата.

Ванчето е малко изненадан от присъствието ми, което в ув­лечението при четенето е забравил. Той обаче не е в състояние да спре потока от своето възмущение.

– Протогеров, тази гнила хралупа! Баждаров и не зная още кой! Те спят и си пият конячето, а тия, които вършат нещо за делото и нямат сън денонощно, остават в забрава!

Като гръм от ведро небе дойдоха тия изтървани думи. Ко­рата се пропука и в арената на съзнанието дойдоха истинските намерения, истинската скрита помисъл.

Ето, това е той – Ванчето! – рекох в себе си и почувствах нещо грозно, опасно и нечисто, което неминуемо трябваше да дойде. Дори ми се искаше да кажа за това на своя брат, но знаех, че моите думи щяха да бъдат посрещнати с насмешливо недове­рие. Как можеше да се предяви съмнение и лошо предсказване за този, който по-енергично от всички върши своята работа? Не го ли посочи VІ конгрес като единствен от младите, на когото трябва да се даде път?

– Тези свине заслужават да им избие човек цялата интели­генция, като се почне от редакторите на тия мръсни парцали. Време е най-после да разберат с кого водят борба – съска той.

Отведнъж аз ставам съобразителен. Пожелавам да бъда по-ловък сега в този момент от тоя субект. Искам да проникна в дълбините на тоя нечист кратер, из който извират зловонията, псувните и непоносимата мъка, че не за него, а за Протоге­ров пишат сръбските вестници. Редакторите на тия вестници и обществото в Сърбия, доколкото е осведомено, знае Протогеров за водач на ВМРО. Знае, че след убийството на Тодор Алексан­дров няма друга фигура в нелегалната борба. Отде ще знаят те за това смразено в злоба човече с гамашите, което на всяка цена иска да бъде фактор и за поробителите на Македония?

– Ти трябва да се радваш – казвам аз хитро и деликатно, – че сърбите не знаят за твоята дейност. Колкото тя е по-скри­та, толкова по-добре за тебе.

Аз изпитвам наслада от моята тактика и от това, че с тия думи наливам още повече гориво във възбунтуваната му душа. Това ми помага да го видя по-добре.

– Тогава, когато е ставала подготовката и убийството на сръбския генерал, Протогеров си е киснал краката в топла вода, а Баждаров е бил в аперитива „Червена рибка“ – съска Ванчето. – По-скоро ще видят кой държи камшика, с който се шибат поро­бителите на Македония.

Нещо зловещо ми предсказва този истеричен припадък. Раз­бирам мъката на Ванчето. Сърбите трябва да напълнят вестни­ка с неговото име, име на ужасен конспиратор, човека, който по­сяга на генерали, на жупаните на сръбската сигурност. Те трябва да го нарекат дори страшилище за тяхното съществование, да му поставят портрета и да поискат главата му срещу голяма награда. В това време обаче той трябва да седи на сигурно мяс­то в къщата на някой от маститите представители на маке­донската емиграция – професори, доктори, депутати или дори при някоя важна персона от българската Дирекция на полиция­та. Най-после това ще бъде документ и оправдание пред гузната истина, че този виден член на ВМРО не е стъпил в Македония. Може, следователно, и без да се ходи с чета в поробената страна, да се превърне на страшилище за враговете.

Тоя късен час на деня ми показа как изригва като гейзер човеш­кото самолюбие. Този ден и тая минута са като бленда, която се отваря случайно и погледът ми отведнъж зърва един малък ад.

Усещам нужда да разпаля още повече този синкаво-зеленикав пламък на злобата и затова спокойно казвам:

– Тях познават, с тях се занимават. Хубаво е, че тяхната осведоменост не е пълна.

– Не ми трябват на мен техните реклами! – избухва наново Ванчето, като посочва с тънкия си пръст смачкания вестник. – Не ми е потрябвала и славата, която ще получа от тия свини. Питам се само защо се занимават още с тия стари ленивци?

Маската окончателно пада. Нещо силно ме отдръпва окон­чателно от тази нечиста игра на революция. Родината е разпъ­ната на кръст от търгаши. Същевременно и едно чувство на освобождение се поражда в мен. Това, че работите стоят така, ме освобождава от скрупулите, че гледам индиферентно на тая борба. Ясно ми е, че тя е борба за първенство, борба, която ще на­храни зверчето на Ванчовата гордост, и че аз нямам нищо общо с нея. Родината е избрана за трамплин към едничката цел

Става ми мъчно за Наум, за Васил Пундев, за още много други чисти идеалисти. Още повече ми става жал за Васката, който даде живота си. Това, което изграждат честните люде, за миг могат да го катурнат търгашите с родината. Разбрах, че ВМРО тук, в България, почива на една лъжа.

Много е жалко, че едно такова моментно просветление, кое­то говори повече от всичко, което предупреждава и насочва, не може да стане отведнъж път и освобождение. Натрупани са много предубеждения, много заблуди, много грехове. Изглежда, че на този свят има съдба. Едно зло пристига, а то не може да дойде само през пустото пространство. Все някой ще трябва да го донесе. Неговата безогледна амбиция ще стане запалката на пожара.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах