Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

България, страната на живите легенди и нищо по-дребно от икони

Най-рядкото дарование у нас е скромността

Георги Калоянчев бе коронован за крал на комедията на  своя бенефис за 50 години на сцената. - България, страната на живите легенди и нищо по-дребно от икони

Георги Калоянчев бе коронован за крал на комедията на своя бенефис за 50 години на сцената.

България става все по-гъсто населена с живи легенди, крале, кралици, звезди и нищо по-незначително от икони. На 22 ноември наградите „Златна бленда“ произведоха Крал и Кралица на комедията. Уж само отличия, но звучат като истински титли. Как ли ще живеят с тежестта на короната от тук нататък Кръстю Лафазанов и Татяна Лолова…? Ами онези, които едва-що са отворили уста да пеят и пиарите вече са ги нарекли звезди, къде ще търсят небе да блестят? Но няма за какво да се тревожим – сиянието на българските знаменитости е вселенско, стига космосът да се простира от ул. „Раковски“, през Би Ти Ви, Нова телевизия, БНТ и обратно. 

Сигурно е приятно да те наричат звезда. Стига наистина да си такава. Иначе е нещо като психотерапия. Всички силно обичаме грандамата на театъра и киното Татяна Лолова, ценим и Кръстю Лафазанов, особено от периода на големите му роли в Народния театър и в шоуто на Теди Москов „Улицата“. Но и двамата ще се съгласят, че приживе е неприлично да получаваш кралски титли, дори символично, като почит за цялостното ти творчество. А и в България, знаем, имаме си само един цар, когото не приемаме съвсем като монарх и го наричаме Царя – нарочно, за да звучи иронично. Колкото до лордовете, бароните и графовете – у нас те са от твърде съмнително естество.

Малцина от онези, добрали се до сцената, са без претенции. Повечето държат да ги считат за необикновени. Сред толкова надарени най-рядкото дарование в България се оказва скромността. Ако пък все пак я видим някъде, тя често е плод на актьорско майсторство с цел да предизвика аплодисменти. Затова нерядко се случва публиката да преминава бързо от ръкопляскания към… пляскания. Така стана след мача на Кубрат Пулев с Владимир Кличко. Българинът като че ли не успя да разбере, че неговите критици не коментираха загубата му от световния шампион в тежка категория, а липсата на респект към един голям спортист, какъвто без съмнение е Кличко. С приказките си преди и след мача Пулев за съжаление ни изложи, защото той се появи на онзи ринг не само да представи себе си, а и нас, българите. Иначе – евала на Пулев, всички му се радваме, че излезе да премери сили със спортист, който притежава шампионската титла по заслуги, а не за самочувствие.

Именно реална представа и адекватно отношение ни липсва към по-надарените от нас особи. Ако ги хвалим, ще ги въздигнем до небесата, ако ги хулим – ще ги хвърлим в калта. На умереност още не сме се научили. Това донякъде може би е наследство от годините на социализма у нас, когато се намирахме в перманентно състезание със Запада и във всичко трябваше да го надминем. Когато Желязната завеса падна, реалността ни удари по себеуважението и започнахме да си просим похвали от всеки чужд гост. И така свикнахме да ни успиват със словесни подаяния, че изпаднахме в другата крайност, повярвахме си, че сме велики, та чак великани.

Щетите от живота между горе и долу са най-вече за децата ни. Българското общество прие за нормално да мери дарбите им в състезания и риалити шоута. Стремежът към победа поболява не само неукрепналото им съзнание, а и родителите им. Тази фикс-идея е в състояние да погуби едно дете, за което му се внушава, че неуспехът не е белег за липса на качества, той е нещо временно, след което то е в състояние да повтаря до безкрай: „Борбата продължава…“.

Преди 6 години на една кръгла годишнина Любомир Нейков изрази своята обич към Георги Калоянчев като го короняса на сцената и го нарече Крал на комедията. Това бе красив жест, емоционален. По онова време Калоянчев бе на ръба на физическите си сили, вече не можеше не само да играе, а и да ходи. Не след дълго той си отиде. С биографията си в театъра и киното Калата и тогава, и сега е достоен за тази титла, макар да е хипербола. И той, и Стоянка Мутафова, и Татяна Лолова са абсолютни владетели на българската сцена много повече, ако не им бъдат присъждани публично подобни титли – те смъкват повече, отколкото въздигат. Величаенето на най-обичаните ни актьори и певци е пиар, необходим на онези, които създават тези отличия. На големите не са им нужни феноменални характеристики и експертизи. Би ли бил по-велик Борис Христов, ако бе преживял не само признанието на публиката в най-престижните оперни театри в света, а бе зачетен и с някоя лордска титла? Щяхме ли да ценим повече барон Иван Вазов, граф Димитър Талев, херцог Константин Щъркелов? По-велики ли щяха да са Гена Димитрова, Николай Гяуров, Васко Абаджиев, Емил Чакъров, Владимир Димитров-Майстора, Златю Бояджиев, Васил Стоилов…, ако бяха аристократи? Би ли бил по-благороден Георги Парцалев като Крал на комедията – приживе той е бил приеман като божество, защото любовта на публиката към него бе истинска и безмерна, но на никого не му е хрумвало да го титулува някак.

Наградите Крал и Кралица за съжаление съвсем скоро ще стават повод за смях. Защото колко у нас са достойните като Лолова и Лафазанов да носят това звание? Не творците, останалите искат да си играят на крале и кралици. И тъй като не могат да бъдат като тях, произвеждат ги. Бизнес.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах