Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

България в едно паралелно бъдеще

„Резиденцията” на Георги Тенев разказва за битката за умовете на младите (откъс)

Писателят Георги Тенев. Снимка: Георги Тенев/Фейсбук - България в едно паралелно бъдеще

Писателят Георги Тенев. Снимка: Георги Тенев/Фейсбук

Новият дистопичен остросюжетен роман на Георги Тенев „Резиденцията” метафоризира родното минало, за да изгради нова представа за бъдещето, което ни очаква. Приключенската нишка в книгата е съчетана с философски и идеологически елементи, които позволяват на читателя лесно да се идентифицира с героите и да разпознае себе си и своето време във фикционалната реалност на „Резиденцията”.

Това е книга за смяната на поколенията, за битката между прагматизма и вярата. Събитията се развиват след средата на ХХІ век, в неособено далечно бъдеще, в една измислена държава, която много прилича на нашата. Разделена между Планинската република и Свободната зона, тя се опитва да запази статуквото, срещу което се бори мистичното учение Рилски урок. Един върховен прокуратор се изправя срещу умовете и сърцата на младежите, които вярват в новите идеи.

„Резиденцията“ въвлича в сюжет, който е търсене (и намиране) на надеждата, че в обществото ни има нещо повече от хаос, алчност и инстинкт за самосъхранение. Книгата е приключение с голям залог – за или против наивността на човека; за или против вярата в нещо повече от видимото, в нещо по-силно от страха, страстта за власт и подчинението.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Един от първите читатели на новия роман е психиатърът д-р Николай Михайлов, който казва за книгата:

„Роман за вечното и актуалното – за вездесъщите социални патологии. Четиво, което ще възнагради читателя с въображение и склонност към размисъл“.

Предлагаме ви откъс от „Резиденцията”, предоставен от издателство „Колибри”.

На спирка „Преходна“ имаше прашен часовник, голям като лятна луна. Зад стъклото лежаха угаснали светулки, бавно помръдваше минутната стрелка. Имаше още много време до първия влак. Младежите се пръснаха да търсят сянка, щяха да чакат още поне час. Тук вече нямаха придружители, бяха сами.

Луканов седеше встрани от изхода на малката железопътна гара. Слънцето напичаше, стопли първо глезените му. Сянката на гаровата козирка се премести, откри младежа, седнал на пейката. Като пара в затворен съд, като под налягане мислите му се превърнаха в движение и той стана, зави зад ъгъла на сградата и потърси с поглед къде са те – момичетата, които бе видял да отиват нататък. Другите не видя, бяха се отдалечили навярно по улицата, към сградите в далечината. Може би бяха влезли под сенките на прашните ябълкови дървета. Само Малката стоеше там, до празната телефонна кабина с форма на гъба. Дали искаше да се обади на някого? Не, тя просто чакаше там, до зле боядисаната в бяло тенекиена кутия с ръждиви ръбове.

Борислав приближи и заговори момичето. Не помнеше какво точно й каза, след време този миг вече беше се сгъстил, превърнал се бе в топче без звук, в реалност без движение. Изчерпваше се с погледа и с усмивката на лицето ѝ, когато Малката се обърна.

Дъждовете бяха изровили падина под насипа, встрани от железопътната линия. Оголила се беше една тръба, под нея сълзеше вода. Момчето и момичето гледаха надолу към водата във вадичката, рехавият асфалт я попиваше. Изпитваха жажда, но нямаше откъде да пият. Тръгнаха край линията, вървяха, докато намериха удобно място да пресекат, насипът слизаше ниско. Скриха се от слънцето в една запустяла градина с прашни тополи, по средата й стърчаха изкривени огради на детска площадка.

Някога „Преходна“ е била оживено градче. Сега коритото на пързалката беше пълно с нападали листа и клони. Също като пресъхналата чешма с форма на половин слънце, разположена ниско, за да е удобна и за децата, излята от груба мозайка, изгладена по ръбовете от многото докосвания. Беше суха и напукана, по дъното ѝ бе се стопила дори зеленясалата утайка. Мръсна перушина от гнездещи гълъби и сухи клечки запушваха решетката на канала.

– Защо никога няма вода? – каза момичето. И това не беше точно въпрос.

Борислав можеше да ѝ разкаже сега за своето родно място, за строежа на язовирите. Усещаше, че с нея може да го направи. Остро падащата светлина взривяваше сенките от листата на тополите, разклатени от лекия вятър. По линията премина влак, спря със съскане на гарата и продължи след това нататък. Те не можеха да видят как Серкелиев слезе на спирката и огледа разписанието.

***

Всяко нещо има своето естествено предназначение, авариите също. Те спохождат хората и лятно, и зимно време, в най-прекрасните мигове на пролетта или посред меката, топло позлатена есен. Не е въпрос на късмет, случва се. Никой не е виновен, никой не избира да се падне на него. Серкелиев сви устни. Той вярваше в системата, затова се опитваше да не се ядосва на закъснението. Аварията при язовира беше объркала и неговото пътуване. Заради прекъснатите пътища комендантът не можеше да продължи направо към къщи, наложи се да чака електричка по обходен маршрут. Но и в това няма нищо случайно, каза си. Сега можеше да провери как се развива планът му за прибирането на групата, извадена от изолация. Нарочно беше допуснал това, нарочно бе раздал четен брой сини жетони и на младежите, и на момичетата, разпратени по домовете си. Нарочно беше командировал придружителя само до междинната гара, така децата щяха да останат без наблюдение, преди още да са се разделили. Това искаше комендантът и беше сигурен, че странното момиче, Малката, която досега не търсеше контакт с момчетата, най-лесно би се поправила с някой по-близък. Някой в положение като нейното. Иначе кой знае какво щеше да се случи след месеците изолация. Според предписанията срещата на плаца беше единственият кратък момент на струпване. След това администрацията ги пускаше на малки групи, без да смесва момчета и момичета. Този път обаче Серкелиев лично се постара да стане точно обратното. Комендантът организира нещата, нареди графика на пътуванията, а прекъсването на транспорта и забавянето на влаковете след аварията само щяха да помогнат.

През последните години се появяваха по-често такива странни младежи като Малката и Серкелиев не можеше докрай да свикне с това. На пръв поглед не беше нарушение, нямаше формално предписание, според което момичетата да търсят задължително момчешката компания и обратно. Но беше странно, комендантът не помнеше да се е случвало преди, не и когато той беше млад. Серкелиев много се чудеше на особеното поведение на някои хлапета. Малолетни още, без външна намеса те сами решаваха да не ядат месо и да не пият алкохол. Спазваха това дори до двайсет и петата си година, а и нататък. Организираха се в нещо като групи. Странно изглеждаше и неприемливо почти. Комендантът не схващаше мотивите им. Наричаха се „правоъгълни“, неизвестно откъде им беше дошла на ума тази дума. Носеха татуирани три точки като ъгли на правоъгълен триъгълник. Имаше и други момчета и момичета, съвсем нормални на вид, здрави и красиви, които си обещаваха да не правят любов, да останат девствени. Защо беше това? Какво искаха да постигнат? Какво искаха да кажат? Беше ли мълчалив протест? Серкелиев усещаше, че ако продължава, скоро и това ще се добави към официалния списък с нарушения, към сектите. Ще влезе в точката и алинеята за „бягство от града“.

Тук обаче Серкелиев допускаше, че може да има и друго решение, затова се зае сам да направи каквото може. Просто пусна Малката заедно с групата на момчетата.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах