Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Българската cancel култура, или познатият „Народен съд“

Нито една добра кауза не заслужава зли защитници

Георги Петров, главният „народен обвинител“ по т.нар. „Народен съд“, който заявява в отчета си: „Примерът, който даде нашият Народен съд, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ“. - Българската cancel култура, или познатият „Народен съд“

Георги Петров, главният „народен обвинител“ по т.нар. „Народен съд“, който заявява в отчета си: „Примерът, който даде нашият Народен съд, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ“.

Ако сте влизали във Фейсбук в последно време, няма начин да сте пропуснали – до стената за разстрел са изправени хора, чиито имена доскоро бяха символ на високата българска култура. Няма да ги изброявам, защото не искам да ги превръщам в мишени отново.

Но не мога да пропусна видимата аналогия – свидетели сме на мини болшевишка революция, в която пролетариатът нахлува в дворците на културната аристокрация и тъпче, тъпче, тъпче…

Културният болшевизъм вече не може да бъде спрян, изглежда. Той не е изолирано българско явление, но в другите страни (може би) е малко по-различен. Там се изявява в cancel културата*, която не допуска отклонение от идеологическите норми на политкоректността, разбирана в своята абсолютна крайност, както в случая с превода на чернокожата поетеса Аманда Горман.

У нас болшевизмът, макар и на културното поле, е простичък, както е бил винаги. Както се е случило след 9 септември. На мушка са тези, които си позволяват да мислят извън рамките, поставени от масата. Осмелиш ли се да изкажеш мнение, различно от мейнстрийма, значи си вързал сам въжето около врата си. Дори ако мнението ти е аргументирано. Болшевишката маса задава тона, поставя рамките, а после следи внимателно кой не ги спазва. Надуши ли отклонение, започва нашествие и нарушителят е оглозган до кости. От името му, от мисълта му, от аргументите и авторитета му не остава нищо. Той става парий, завинаги получава дамгата на еретика и, ако не изгори на кладата, е трайно осакатен от инквизицията, върлуваща свободно из Фейсбук.

Да нападаш хора злобно, докато защитаваш други хора от нападки, е някакъв комуникационен оксиморон, който отказвам да разбирам. Казвала съм и друг път – да се опиташ да наложиш доброто чрез словесно (и каквото и да е) насилие, е все едно да се опитваш да заченеш Христос чрез изнасилване. Злостта към „еретиците“ на мисълта, особено ако са хора, доказали авторитета си във времето, на пръв поглед не е нищо повече от безсилие и завист към тях. Не успяваш да се издигнеш до висотата на техните успехи, затова намираш начин да ги смъкнеш до себе си. Не можеш да ги обориш с аргументи, затова стреляш с омразна реч. Съсипваш репутацията им, за да не светят твърде силно около теб или „твоите хора“. Сваляш короната и за всеки случай режеш и главата… защото ти никога няма да бъдеш цар.

Нито една добра кауза не заслужава зли защитници. Дори най-светлите идеи потъмняват, ако заради тях са убити, дори само виртуално, инакомислещи хора. Социалните мрежи се превърнаха не в агора, а в бойно поле, където печели този, който е въоръжен с повече злоба и време, който е по-шумен и по-яростен. И първи паднаха онези, които вярваха, че в спора се ражда истината. Дори да не са прави, дори да грешат, те не заслужават да бъдат разкъсани, за да замълчат.

Трудно е да говоря без имена, но не искам да насочвам отново глутницата към хората, които пострадаха от болшевишката революция във Фейсбук. Убедена съм, че ще се сетите кои са, защото сред тях има двама-трима големи, ама наистина големи театрални режисьори, една голяма, ама наистина голяма преводачка, една редакторка, чието име доскоро беше символ на добрата културна журналистика, един изключително ерудиран професор по културология, неколцина кинодейци, писатели… Всички те си позволиха да изкажат – къде обрано, къде по-директно – мнение, което не се харесва на масите. И бяха помляни от същите тези маси, сред които се съзират и лица на техни колеги, понесени от вълната, защитени от разтерзание, защото са усетили повея на времето и са го последвали.

След 9 септември у нас е бил устроен Народен съд. Публичен е бил, „народните съдии“ са се гордеели, че са част от новото време и ще накажат ония, които са си останали в старото. Наказвали са поред – виновни, невинни, съмнителни. Най-страшната им вина – забележете приликите! – е била, че са принадлежали към различен тип обществена култура.

Наказали са ги със смърт, заточение, затвор… Днес няма нужда от толкова крайни мерки. И без това живеем онлайн, много по-лесно и безкръвно е да унищожиш човек с думи. По-трайно е дори, защото думите остават. Някой ден някой от друго поколение ще погледне назад и ще види как са били наказани инакомислещите. Дано има силите да разбере защо и как се е случило това. Но е съмнително, защото революцията на гръмогласния пролетариат заплашва да унищожи еволюцията на мисълта. А това, знаем от 45-годишен опит, оставя последствия завинаги.


* Кенсъл културата (от англ. – cancel culture) е модерна форма на остракизъм, при която публична фигура губи социалния или професионалния си статус заради коментари или възгледи, смятани за противоречиви. В този контекст думата cancel според речника „Мариам уебстър“ означава буквално „да спреш да подкрепяш някого“.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах