Израелският адвокат Моше Алони, съвместно с професора по право от университета в Хайфа Моше Кешет и бившия израелски министър на здравеопазването и депутат ген. д-р Ефраим Снех, са внесли в Нобеловия комитет в Осло официална номинация на Българската православна църква от периода 1941-1943 за Нобелова награда за мир заради усилията на Църквата и на Светия синод за спасяването на 48 хиляди български евреи.
Нека кажа, че като българска еврейка, като писател, общественик и дипломат, отдавна съм номинирала за себе си БПЦ за тази награда.
Направих го още през 2012 година с книгата си „Ти вярваш“, в която подробно описах действията, процесите, борбите на българските владици от Светия синод за каузата да спасят своите съграждани-евреи.
Изследването на тази борба не можеше да бъде направено без точно да се формулира срещу кого се е борила църквата. Отговорът на този въпрос не е приятен за всички. Защото БПЦ не се е борила срещу някакво мистично зло, а срещу българското правителство и дори срещу българския цар, които заслепени от съюза с нацистка Германия далеч не са споделяли в онзи период хуманистическите принципи на Църквата.
Хората в България отдавна познават благословените имена на владиците Стефан и Кирил, но малцина знаят, че те са успели да обединят целия висш клир на БПЦ, защото са съзнавали, че тя може да упражни влияние единствено като институция. Което се е и случило. Много са благородните спасители на евреи през този труден за България период: между тях има и политици като Димитър Пешев, интелектуалци и напълно обикновени, непознати на обществото благородни българи. Единствената институция обаче, която не само се е застъпила за евреите, но и е предприела конкретни действия, е била БПЦ. И това не трябва да бъде забравено.
Онази църква и онзи синод принадлежат на България и на българската история. Затова тази хипотетична награда би следвало да бъде получена от целия български народ – така, както званието „праведници“ в Дания беше присъдено не на отделни лица, а на „датската съпротива срещу нацистите“.
Текстът, който съм написала през 2012 година, днес по стечение на обстоятелствата е по-актуален отвсякога.
Църквата на спасението
„Пиша, разписвам, прочитам, хвърлям или горя.“
Това е записал на 3 октомври 1940 г. в дневника си митрополит Стефан със светско име Стоян Попгеоргиев Шоков, една от най-колоритните и величествени фигури на Българската православна църква – човекът, признат за праведник от Израелската държава заради героичното му поведение по време на гоненията срещу евреите, първият екзарх на новата българска държава и най-високопоставеният арестант на църквата, прекарал 9 години в принудително изгнание в село Баня, където предава Богу дух на 14 май 1957 г.
Екзарх Стефан и патриарх Кирил, митрополити на София и на Пловдив до 1944 г., са личности от европейски мащаб не само поради значението на техните дела в един необикновено сложен исторически момент, но и поради големия им интелектуален формат, който превръща тези висши служители на БПЦ в истински духовни водачи – такива, каквито църквата е имала в златния век на своето просветителство.
Кирил, първият български патриарх след възстановяване през 1953 г. на патриаршеския статут на БПЦ, е с широко философско образование и е защитил докторат в Берлин през 1928 г. Автор е на редица научни трудове и публикации. Докторска титла има и екзарх Стефан: тя е от университета във Фрибург, Швейцария. И двамата говорят свободно чужди езици и са интелектуално „конвертируеми“ в цяла Европа.
След идването на власт на националсоциалистите Кирил прекъсва всякакви връзки с Германия. Колкото до Стефан, особената роля на посредник на Швейцария, с която митрополитът продължава да поддържа интензивни връзки, участвайки в конференции и симпозиуми в Лозана и Женева, му предоставя възможности, които понякога надхърлят обязаностите на духовния сан. Какво се случва в отношенията между съюзниците, какво е отношението на британците към последните действия на българското правителство: митрополит Стефан често знае повече от пълномощния министър Кьосеиванов в Берн или дори от министър-председателя Богдан Филов в София. Това кара царят да се мръщи и дори да подозира митрополита в шпионаж в полза на британците.
Впрочем отношенията между монарха и неговия духовен пастир са сложни от самото начало и пълни с недоверие. Митрополитът не крие недоволството си от прогерманската политика на династията и на Борис Трети, вътрешно освен това не одобрява странния религиозен дуализъм на царското семейство. Външно отношенията им остават коректни в рамките на протокола. Цар и духовник си разменят благопожелания за религиозни и лични празници. С изключение на онези моменти на остри противоречия, когато между тях прехвърчат искри.
В подобни отношения се намира с Борис Трети и Кирил, но неговата географска отдалеченост от двореца като пловдивски митрополит създава по-малко проблеми на сановника.
Най-острият конфликт между духовници и монарх възниква по време на еврейските гонения. Той надхвърля рамките на обикновено несъгласие и добива характер на антидържавен протест, поради обстоятелството, че Кирил и Стефан успяват да обединят всички представители на висшия клир в единно становище или конкретно действие според обстоятелствата по въпроса за антиеврейските гонения. Това не е нито просто, нито дипломатически лесно. Между митрополитите съществуват личностни проблеми, сложни за разрешаване поради обстоятелството, че Светият синод няма постоянен глава. Чувствайки се водачи, както поради големината на митрополиите, които ръководят, така и поради собствения си личностен формат, Стефан и Кирил не винаги могат да наложат личния си авторитет на останалите, понякога стават прицел и дори жертва на дребни интриги и предателства вътре в самия синод. Това обстоятелство обаче прекрасно устройва българския цар, който избягвайки от избора на патриарх и от възстановяване на патриаршеския статут на българската православна църква, може да държи под наблюдение и в подчинение един послушен синод, готов на отстъпки в името на голямата си цел за самоутвърждаване. Така си мисли монархът.
„Пиша, разписвам, прочитам, късам, хвърлям или горя.“
Митрополит Стефан е написал това, за да излее огорчението си и може би гнева си, след като се е усъмнил в предателство в средата на Синода. Този път то иде от врачанския митрополит Паисий.
Стефан има специални отношения с него. Изпратен на специализация по каноническо право в Мюнхен, след края на войната (първата световна) Паисий е набеден от баварското правителство за комунист-анархист и попада за известно време в затвора. Стефан не спира да прави постъпки пред германското посолство в Берн, пред министър Ерузбергер, пред Лигата за правата на човека и пред Международния червен кръст до освобождението и завръщането на Паисий в България.
С късна дата обаче Стефан е дълбоко разочарован от Паисий, когото дори подозира в заговорничене срещу самия себе си. Подозира в същото и старозагорския Павел, както и се оплаква от „анархията в църковния ни живот, която няма изгледи скоро да приключи“.
Големият духовен и човешки формат и на Стефан, и на Кирил, се състои в това, че те могат да пренебрегнат всички свои лични зависимости, предубеждения и прочие в името на една голяма цел, която изисква съгласие, единство и обединение. Такава цел за двамата духовни водачи става противопоставянето на антиеврейските закони и мерки през периода 1940-1944. Още след внасянето на законопроекта на ЗЗН Светият синод е между първите, които остро реагират на неговата несправедливост и антихуманност.
„Българската православна църква, която провежда сред нашия народ спасителната истина и заповед на нашия спасител, че всички сме синове на един небесен баща, не може да не обърне внимание на отговорните фактори, че тоя законопроект и в някои от останалите си постановления против евреите-израилтяни съдържа някои разпоредби, които не ще могат да се смятат за справедливи и полезни за защита на нацията. Ако някъде съществуват опасности за нацията, мероприятията срещу тези опасности трябва да засягат деяния, а не народностни и верски групи, и по този начин да се създават навред впечатление, че защото проектът има за цел специално третиране на едно народностно малцинство в България.
… Св. Синод в пълен състав реши да помолим вас, господине Министър-председателю и почитаемото правителство, както и народното представителство… да се вземе грижа:
… Да не се предвиждат разпоредби против евреите като народно малцинство…“
Съставянето на този дисидентски текст, който бламира един от основополагащите за политиката на Филов закони, е постигнато след няколко кръга философско-теологически дебати, на каквито архиереите на българската църква посвещават усилени заседания на 12 и 14 ноември 1940 г. С цялата си отговорност към вярата, на която са служители и хранители, десетте мъдреци претеглят доводите си, търсят теологически чисти формули, за да защитят една по същество хуманно-гражданска позиция, която вероятно за тях е най-важна в онзи момент. Четенето на протоколите от тези две паметни заседания, когато позициите на десетимата се приближават като концентрични кръгове към централната цел – спасението на евреите от гонения – дава основание на един истински философски театър на каузата, в който несъмнено основна роля са играли Стефан и Кирил, но в който също и останалите архиереи са съдействали от позицията на един напълно диалектически диспут с вече формулирана от самото начало цел.
Тонът е даден от митрополит Стефан, който директно заявява:
„Строго погледнато, в България не съществува еврейски въпрос. За щастие евреите у нас, с малки изключения, са добри, лоялни, коректни граждани и с гордост и с родолюбие носят и отстояват българското поданство. Пред чуждия свят те са доказателство за българската толерантност, а на фона на държавата се явяват като истински патриоти. Те не са били никога фанатици и мнозина са приемали драговолно покръстването, за да са единни с народа ни и по вяра. Законопроектът е една правна и морална конфузия и трябва да претърпи коренни изменения.“
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение