Българската тъга прави България велика

Академиците ходим на много презентации, обръгнали сме, на моменти почти цинични – тоя или тая ли ще ми каже нещо на мене, какво знаят те, не на мен тея, аре холан. Вчера бях на среща с Георги Господинов, презентация на книгата му „Времеубежище“ в библиотеката в Гьотеборг. Бях казал на един колега, той пък казал на декана, и тримцата на първия ред в дясно се кротнахме.

Не очаквах да ме порази толкова презентацията на Господинов. Колегите ми казаха две неща. Първо, колко просто говори Господинов – историята на баба му, която го успокоява да заспи, като му казва да не се страхува от смъртта, защото първо ще умрат всички негови близки и чак накрая той – едва ли точно успокояващо за дете. Второ, колко много знае за света, за науката, и как леко свързва всекидневното с научното и с теорията. Че хората с деменция първо загубват способността си да мислят за бъдещето, а чак после за миналото. Че бъдещето се корени в миналото, създава карта и опори, които ни позволяват да мислим напред. Че музиката е последното, което остава в затихващия ум, че хората не се екзалтират от икономическа мощ и постижения, а от танц и популярна култура. За датите, за прекъснатостите, за навечерията, за очакването.

Другото, което ни впечатли, беше идеята за различните форми на тъга, тази на Турция и Португалия, и тази на България. Тъгата да си бил център и империя, да скърбиш по тази загуба, сравнена с тъгата да бъдеш периферия, тъгата на неслучването и изключването. Обяснението, че „тъга“ няма добър превод – след това погледнах, например заглавието на филма „За какво тъгува Гилбърт Грейп“, а той наистина тъгува, е „What’s Eating Gilbert Grape“, нещо различно от идеята за скръб и натъженост в думата sorrow.

Много хора бяха впечатлени и го питаха: „Добре де, как може една толкова българска книга, тези теми от късния социализъм, една оградена страна, да удари толкова много хора без този опит?“. Хората се разпознават в българската тъга – може би не са разбрали досега, че я носят в себе си.

Беше нещо като терапия, особено за нас, българите в публиката. Да чуеш някой, който буквално говори за „Нивото на река Дунав в сантиметри“ и мухите в 3 следобед, кара хората по света да разбират какво всъщност сме преживяли и преживяваме, е толкова освобождаващо, конвертира срама или неудобството в гордост, в идентичност, докарва те почти до плач.

Да, това сме ние. Това са близките ни, земята ни. Тя е периферия, но периферията може да каже на центъра как изглежда. Нямаме, но в нямането имаме.

Да чуеш аплодисментите след този земен, скромен разказ, в който Шан-з-Елизе и Ямбол седят без никакво усилие заедно, е повече от всеки дзен. Господинов направи повече от когото и да е да примири и обедини личното и националното у мен, да го свърже с битието ми по света. Ирония е, че именно българската тъга прави България велика, а не имиджът на „Велика България на Три Морета“, който трябва да впечатли чужденците, но се проваля с мъртвороден тътен.

По време на срещата се чу някакъв шум, горе играеха в шахклуба разни любители. Един швед спечелил срещу сърбин, а сърбинът му казал, че не очаквал човек, който харесва мъже, да може да играе шах. На шведа му причерняло и загубил спокойствие. Сблъсъкът между периферията и останалия свят се случваше до нас, докато слънцето залязваше, а Господинов щракаше с апарата, и ние временно застанали в мъглата на стъпалата.

* Николай Маринов е доцент в Департамента по политически науки в Университета в Гьотеборг, Швеция. Текстът е от профила му във Фейсбук. Заглавията са на „Площад Славейков“ – бел. ред.