Български автори? Не, благодаря

Точно 24 май не е денят, в който трябва да се пускат такива текстове. Това е задължителното първо изречение, което човек трябва да си помисли, след като зърне заглавието на текста. И автоматично да влезе в традиционния български капан, според който не бива да си признаваме никакви грехове, а „всичко българско и родно любя, тача и милея”.

Но кога, ако не на 24 май, денят на българската писменост, е по-подходящо да си поговорим за българска съвременна литература? И има ли тя почва у нас?

Както правят по-опитните учители, лекари и психолози, нека започнем с добрите новини.

Първо – българска литература има, пациентът ще живее. Това може да се види и на панаира в НДК тия дни. Все повече българи пишат, а четенето е излязло на мода. Групите в социалните мрежи, в които хиляди потребители се записват, за да споделят и препоръчват за прочетени автори, се множат като гъби след дъжд. Имаме дори и публични фигури като Христо Блажев, който направи четенето толкова модерно, колкото Ким Кардашиян селфито. 17 000 последователи има само в неговата група във фейсбук „Какво четеш”, но тя роди поне дузина още подобни групи също с немалко членове в тях. Българските автори също се увеличават правопропорционално на публиката си. Така че откъм количество съвременната ни литература не може да се оплаче.

Въпросът е в качеството. Там преценката, разбира се, може да бъде доста субективна, но остава все пак въпросът колко съвременна е българската литература? Съвременен български автор далеч не означава човек, който пише и издава сега. Да си все още жив, така да се каже, не е никаква литературна заслуга. Смея да твърдя, че с малки изключения българската литература все още не може да вземе завоя и да излезе от късния соц, маскиран като късен 19-ти век. Тя прелива от елинпелиновски описания на асмата, нивата, воловете, пазвата, халищата и красотата българска. Всяка главна героиня се характеризира с „пустата й хубост”, всеки лирически герой е поне Караджата. Независимо в коя епоха и в каква среда е ситуиран романът или разказът.

Учудващо е това възраждане на Възраждането, което се прави от хора, които де факто са израсли по-скоро в панелни блокове, играли са на асфалтови площадки и по-скоро биха поправили москвич, отколкото да издоят крава. Аз си го обяснявам със старомодното изучаване на литература в българските училища, в което българщината е издигната в култ и останалият свят се пренебрегва тотално. Така наречената съвременна българска литература е точно отражение на този проблем. Писането в такъв стил обаче в повечето случаи е дълбоко неискрено, силно провинциално и изтъкано от комплекса на „малкия човек от малката държава”.

Българската литература за съжаление все още не е изживяла своята индустриална революция, камо ли да стъпи редом до съвременния български постмодерен човек.

Тук трябва да отворя една скоба и за наградения с европейски приз роман на Милен Русков „Възвишение”, който бе обявен от критици и читатели за явлението на литературна България. Творбата му безспорно е с изключително високо качество, но дали е съвременното явление? Какво по-различно ни показва Русков от Захари Стоянов? В този смисъл той може и да е талантлив, но не е съвременен.

През последните години българските автори се поотърсиха от дългия си постсоциалистически сън и започнаха да излизат все повече романи за близкото ни минало и събитията през 20-ти век. И именно там се появяват творби на автори, които не се разпъват между позата на доморасъл Буковски и прероден Ботев.

Примери за това има доста, но ще дам „Соцгурме” на Албена Шкодрова и „Сестри Палавееви” на Алек Попов като два коренно различни начина да се преработи близката история. „Сестри Палавееви” е първият засега опит да се хвърли съвсем различен, изпълнен със сарказъм и пропит с човещина, а не с фалшив героизъм поглед върху времето около 9 септември. А Албена Шкодрова си е поставила амбициозната задача да опише социалистическата епоха в България чрез импровизациите в кухнята и я е постигнала успешно. „Соцгурме” е един задълбочен труд, изпълнен с много свидетелства и рецепти – истински документ на времето.

И „Физика на тъгата”. Единственият роман, който може да се нарече съвременен и с право Георги Господинов е най-превежданият днешен български автор. В чужбина той е посрещан с много по-положителни критики, отколкото в България, но никой не е пророк в родината. Романът на Господинов обаче отговаря на повече задачи от това просто да разкаже за съмненията и въпросите на човек, израсъл и социализиран в противоречивия 20-ти век. „Физика на тъгата” е единственият български постмодерен роман, който е на една височина с Маркес и Калвино. Той дава нова линия на развитие на съвременния роман, което е заслуга, надхвърляща амбициите на българските колеги на Господинов.

Има и други интересни нови автори, чиито творби определено си заслужават вниманието. Такива са Станислава Чуринскиене с романа си Second Life, разказите на Георги Томов „Не беше тук и си отиде”, веселите „Петъчни истории” на Елка Стоянова, прекрасните рими на Мария Донева, „Дневният живот на нощните пеперуди” на Деница Дилова, истинската постмодерна поезия „Колекция от стъпки, меки минерали и души” на Райчо Ангелов, която като литературно постижение е поетичният еквивалент на „Физика на тъгата”.

Защо обаче освен Георги Господинов България не успява да даде на световната литературна сцена друг писател, който да е значим и интересен и за хора извън пределите на родината ни и недокоснати от уроците по българщина от часовете по литература?

Един от основните проблеми е финансирането и участието на българската държава в него или по-точно липсата на видимо участие на българската държава. В страните около нас има държавни стратегии за популяризиране навън чрез изкуство. Хърватия, Румъния, Сърбия инвестират сериозно в своите творци, превеждат ги и подкрепят рекламаат и разпространението им извън пределите на страната. Липсата на подобни програми у нас си личи отдавна. Просто трябва да опитате да отговорите на някой чужденец кой автор или режисьор е преведен и известен навън.

Дали само парите играят роля за развитието на съвременната литература? Дали българският Милан Кундера би бил забелязан от Съюза на писателите? Въпросите са много, а отговорите комплексни и не компенсират тъжният извод, че съвременната българска литература все още е дълбоко провинциална, изпълнена с комплекси и взряна в пъпа си.