Български особености на свободата на словото

За написването на този текст призовавам всичките си будистки способности, овладявам всичките си бесове, прекръствам се три пъти, плюя през рамото си, потупвам се по главата, правейки кръгови движения върху корема, паля имагинерна свещ пред имагинерния светец на българската добрина, и пълзя накрая, просвайки се по корем пред бай Добри. Просто той е най-яркият и уникален пример за изключителна човечност по нашите земи. Земи на все по-освирепели човешки черупки, изпразнени откъм душа, но пълни с гняв, омраза, завист и нетърпимост към всичко, което не се вписва в микроскопичния им кръгозор, който по някакви непознати, български физически закони, вместо да се разширява, става все по-малък, тесен и в него може да се наблъска само този, който го е измислил сам за себе си.

Вървя по улицата и говоря по телефона, току-що съм слязла от колата, бързам за среща, върша работа в движение. Говоря нормално високо или ниско, според степента на изкукване на околните, на около 5 метра пред мен върви стройна жена на около 60 години, чието лице не съм видяла. Не знам дали е видяла моето. Ако го е видяла, може и да ме мрази, защото съм аз, нямам представа. Облечена е като жена от баш центъра около Витошка. Действието се развива на „Гладстон“. Тъмносиньо палто с качулка, тъмнозелена карирана и плисирана пола малко до под коляното, плътен черен чорапогащник, спортни, но добре изглеждащи обувки, тип маратонки. Във всяка ръка носи плик от Lidl, явно напазарувала от „Раковска“. Свършвам разговора си, вървейки госпожата се обръща към мен на четвърт профил.

„Вече знам всичко за живота Ви…“

Решавам, че се шегува, отговарям й усмихнато все така вървейки.

„Нямам тайни…“

„Такава простащина няма никъде…“

Разбирам, че тя не се шегува, а е раздразнена от това, че говоря по телефона по улицата.

„Моля?!“

„Казах, че такава простащина няма никъде…“

Избухвам в смях, защото това ми се струва невероятно, а всъщност ми се случва.

„Вие не сте добре… Всеки говори по телефона по улицата…“

Тя продължава дълбоко възпитания си, интелектуален ход. Аз я отминавам бързо, профилирайки я. Потомка на стара буржоазия, стар апартамент с високи тавани на „Витошка“ или около нея, израснала е в него, наблюдавайки промените, по-скоро ремонтиран отколкото не, ако се съди по облеклото й, не е бедна, чете много, смята се за високо интелигентна, направо интелектуалка, добре образована, с деца в чужбина или с добра работа във фирма, гледа всички новини, липсва й старата Цветанка Ризова, гледа Кулезич с омерзение, смесено с периодично одобрение, не пропуска словесния линч по повод пластичните операции, Бойко Борисов, простащината по улиците и в цяла България, ненавижда плочките по „Витошка“, тълпата от крайните квартали я вбесява, тайно гледа турски сериали, ходи на църква само на големи празници, симулира вяра в сила, по-голяма от ежедневното й недоволство, гласува твърдо за ДСБ, за Костов вече мълчи на принципа „или добро или нищо“, ежедневно говори по телефона с няколко приятелки, с които громят гадните комунисти, ходи на театър и чете много, което не й помага и на милиметър светът й да стане по-широк, гостоприемен, усмихнат и толерантен. Тя е стара, образована, неинтелигентна кучка, която мрази живота си, смятайки се за толерантна и по-високостояща от хората по улиците, както и за добър човек. Тя е и ШарлИ. Смята, че свободата на словото й дава правото да нахлува с недоказаното си превъзходство в личното пространство на хора, които вървят по улицата и говорят по телефона. Сърцето й е твърдо и тъмносиньо като на вкочанен труп.

Няколко дни по-късно съм на концерт в „Студио 5“ на любимата ми приятелка Михаела Стойкова и група „Оратница“. Михаела разнася светлина и любов по един изключително нестандартен начин и всеки неин концерт действа като терапия, от която излизаш по-светъл, по-лек и по-добър.

Ужасно съм гладна, а и от няколко дни съм се замечтала за Блъди Мери. Влизам една от първите в залата, защото искам да си поръчам коктейла и бадеми с него и да не чакам. Носят ми коктейла бързо, но без бадемите. Закачени на чашата са маслинки и резенче лимон. Изгризвам си лимона и установявам, че няма къде да го хвърля. Няма пепелници, защото не се пуши. Няма и салфетки. Отивам до бара, за да помоля за салфетка. Заставам до бара. Младо момиче налива чай в три чаши и не дава вид да ме вижда. На другия край има друго момиче на касата, но аз съм в ТОЗИ край и се надявам на внимание от наливащата чай млада госпожица, която упорито ме игнорира.

„Извинявайте, може ли да ми дадете салфетка?“

Малката се врътва, без да ме погледне.

„Ще трябва да почакате.“

Добре, ще почакам, но не ми е приятен нито тона, нито виждам причина да почакам. Салфетките са на едно пресягане разстояние. Тя отива до колежката си и нещо й говори. Не виждам никаква причина да чакам и секунда повече, но чакам. Момичето си играе с огъня все повече. Вади салфетки и ми хвърля на бара без „заповядайте“. Взимам една, увивам огризката от лимона.

„Къде да го хвърля, няма пепелници или кошчета за боклук…“

Саркастично.

„Естествено, че няма пепелници, тук не се пуши.“

Грабва боклука, аз си тръгвам бързо, за да не й отхапя главата. Връщайки се на мястото ми, забелязвам, че бадемите все още ги няма. Каква е логиката да ми бъде донесено Блъди Мерито, а бадемите не? Няма такава. Отивам пак на бара, където пиклата пак ме игнорира. В главата ми вече е пикла, и е на опасно разстояние от гнева ми.

„Къде са ми бадемите? Донесохте ми Блъди Мерито без тях.“

„Ще трябва да почакате.“

„Моля?!“

И малката прави вече тотално тъпата грешка вбесена да ми се изсмее в лицето. Не й зашивам шамар, само защото е подсъдимо и ще има свидетели.

„Държите се безобразно, знаете ли, че клиентът ВИНАГИ е прав?“

„Знам“, казва тя хилейки се.

„Искам да говоря с шефа Ви.“

„Не може, няма го, но ще Ви дам телефона му, обадете му се, давайте!“

„Как се казвате?“

„Ххххх Хххххх и съм АКТРИСА!“

Последното е извикано, защото съм се обърнала и съм си тръгнала, за да не й размажа тъпата актьорско-сервитьорска физиономия. Никога нямам проблеми с обслужващ персонал никъде, защото съм любезен и възпитан човек, но това глупаво момиче успя да ме извади от нерви. А бадемите ги няма. След малко пристига колежката й, насметена.

„Искам да се извиня от името на заведението, колежката ми не беше права… И бадемите са свършили.“

„Кажете на колежката Ви, че тук тя е сервитьорка и да забрави, че е актриса. Държанието й беше безобразно!“

„Напълно съм съгласна…“

„Аз съм писателка, работила съм дълги години в магазин и ако само веднъж си бях позволила да кажа „Аз съм едикоя си, и съм писателка“, на следващата минута щях да бъда уволнена. Това е недопустимо поведение!“

Момичето продължава да се извинява, отказвам всичко, което не е бадеми и се опитвам да се съсредоточа върху посланието за любов и светлина на Михаела. Запомних името на тази, която смята, че е актриса. В Лос Анджелис всяка сервитьорка е или актриса, или модел, в което няма нищо срамно, но не мразят живота си заради това, а знаят мястото си на обслужващ персонал. Това момиче е само на двайсетина години, невъзпитана, самозабравена, комплексирана, несъзнаваща правилата на обществото и живота, убедена, че светът й е длъжен за нещо. Нещо, което все още нито е създала, нито свършила, нито доказала, че може. Дори е неспособна да изкарва парите си достойно.

Пишейки това, край прозорците на кафенето, където пиша минава един възпитан и интелигентен човек, Радан Кънев. Облечен е в тъмен костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка. Ходи бавно, хората го задминават, усмихнат е. Говори по телефона. Искам да видя госпожата от „Витошка“ как го нарича „простак“.

Преди няколко дни добра моя позната, към която категорично имам симпатии, въпреки че не сме приятелки, ме отфрендна от фейсбук, защото не съм ШарлИ, както и защото бях права за една латинска поговорка на моята стена, а тя не намери сили да излезе от разговора като умен човек, признавайки си грешката.

Снощи написах статус по повод нещо, което се обсъжда в медиите в Америка – дали обществените тоалетни трябва да продължават да са разделени на мъжки и женски или не. Аз съм категорично за това да си останат същите. Някой попита: „А какво да правят трансджендър хората?“. Отговорих, че трябва да следват пола си. Ако са минали от мъж в жена и пикаят седнали, да заповядат в моята тоалетна, но ще се бия за правото си на отделни тоалетни. Голямото световно мнозинство се идентифицира категорично като мъже или жени, без двоумения спрямо ориентацията си. Под статуса ми мой „приятел“, вероятно гей, борещ се за толерантност, ми пожела смъртта.

Оставям този текст без коментар, изложих пледоарията си. Единственото, което ще кажа на съдебните заседатели, е следното.

„Господа съдебни заседатели, мога да ви разкажа още подобни утежняващи вината обстоятелства, но мисля, че няма смисъл, сами виждате, че българите са НАПЪЛНО ИЗТРЕЩEЛИ. Трудно е да сe живее сред подобни хора, те определено трябва да бъдат осъдени. Присъдата им е, че заслужават живота си. Нямам какво повече да кажа, благодаря за любезното ви внимание.“