Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Социалистическа България според Ъпдайк – една унизена страна

Разказ на Джон Ъпдайк за Блага Димитрова излиза за първи път в книга у нас (откъс)

В разказа на Джон Ъпдайк Блага Димитрова носи псевдонима Вера Главанакова.  - Социалистическа България според Ъпдайк – една унизена страна

В разказа на Джон Ъпдайк Блага Димитрова носи псевдонима Вера Главанакова.

Джон Ъпдайк има репутацията на един от най-добрите в стилово отношение автори, пишещи на английски език. Речникът му е изключително богат. Романите му са ситуирани в малки градчета в американския Североизток, сред протестантите от средната класа – тоест, обикновени, съвсем типични американци, които имат типични семейни проблеми. Ъпдайк проявява чувствителност към отношенията между мъжете и жените, и към християнската проблематика. Характерно за него – съвсем в стила на реализма на Флобер – е яркото описание на подробностите за обкръжаващия свят. Той вижда призванието си в това да придава на аморфното ежедневие „полагащата му се прекрасна форма“.

Най-сериозният принос на Ъпдайк към световната литература е тетралогията, посветена на Заека – епичен разказ за живота на обикновения американец Хари Ангстром с прякора „Заека“ и за краха на неговите илюзии.

Ъпдайк е по-слабо известен с разказите си, но през 60-те години след пътуване отвъд Желязната завеса, в Русия, Румъния и България, той пише сборника си „Книгата на Бек“, в който събира впечатленията си от това пътешествие.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

България остава като вечно присъствие в творчеството на Ъпдайк чрез образа на Блага Димитрова, запечатан в разказа „Българската поетеса“. С този разказ, публикуван първоначално в списание „Ню Йоркър“, Ъпдайк печели и наградата „О‘Хенри“ за кратък разказ.

Начинът, по който Ъпдайк описва комунистическа София, е интересен и за живелите тогава, и за тези, които не помнят онова време. В тази „унизена страна“ летището е мрачно, хората са с втренчващи се съмнителни погледи, омагьосаното електричество прекъсва, хотелските стаи са подслушвани, случват се безмълвни обаждания посред нощ, а жалки и трошливи са цветните лехи около мавзолея на Георги Димитров. В София от онова време „прогресивен“ и „либерален“ имат противоположен смисъл, пише Ъпдайк.

Американците, които среща в този свят, го дразнят. Българските литератори пък миришат на „тютюн, чесън, сирене и алкохол“, но една родна поетеса привлича вниманието му. Блага Димитрова по това време е неомъжена, млада, красива, посветена на работата си, и според Ъпдайк: „съвършена, уравновесена, задоволена, реализирана“. В разказа тя носи псевдонима Вера Главанакова, и е единственият човек в България, привлякъл вниманието на писателя.

Разказът „Българската поетеса“ присъства в „Книгата на Бек“, издадена наскоро на български от издателство „Кръг“ в превод на Йордан Костурков.

Предлагаме ви един от разказите в сборника.

В Румъния, или румънският шофьор

Когато слезе от самолета в Букурещ с астраганения калпак на главата, който беше купил в Москва, Бек не бе разпознат от служителите на посолството на Съединените щати, изпратени да го посрещнат, но вместо да им се представи, той седна мрачен на една скамейка, гледаше гневно като някой съветски вносител на машини как тези млади хора тичат насам-натам и си говорят разтревожено на английски, като викаха на митническите служители на език, който Бек предположи, че е развален румънски. Най-накрая един от тези млади мъже, най-дребният и най-умният, випуск 1951 година на Принстънския университет, забелязвайки заоблените бомбета на американските обувки на Бек, се осмели да попита подозрително:

– Моля да ме извините, пажалуйста, но не сте ли…?

– Бих могъл да съм – отговори Бек.

След пет седмици на общуване с комунисти той усещаше в себе си нарастващо изкушение да избягва, обърква и да се подиграва на своите американски сънародници. Освен това, след като бе свикнал с досадния ритъм на преводаческия език, бързият английски изговор вече му се струваше уморителен. Така че с известно облекчение се премести през следващите няколко часа от конспиративната компания на своите сънародници в монархическия румънски хотел, където грижата за него бе поета от усмихнатия дребен партиен чиновник на име Атанасе Петреску.

Петреску, чието елипсовидно лице беше украсено постоянно с чифт слънчеви очила и няколко кръгли пластирчета, залепени върху прясно избръснатото до синьо лице, беше превел на румънски „Тайпи“, „Пиер“, „Животът по Мисисипи“, „Сестра Кери“, „Уайнсбърг, Охайо“, „Отвъд реката, сред дърветата“ и „По пътя“. Той добре познаваше творчеството на Бек и му каза: „Въпреки че името ви се прочу с „Пътувай с малко багаж“, дълбоко в душата си аз изпитвам специална слабост към „Братко Прасчо“, от която вашите критици не бяха особено възхитени“.

У Петреску Бек разпозна, зад синкавата му брадичка и зловещите очила, един човек, който просто беше влюбен в книгите; един глупак, свързан с литературата. Когато същия следобед двамата се разходиха из приказния букурещки парк с бронзови бюстове на Гьоте, Пушкин, Виктор Юго, покрай езерото, където зеленикавият залез беше изпъстрен със сребрист блясък, преводачът вълнуващо разказваше за десетина най-различни неща, споделяше мисли, които не е могъл да споделя, когато сам се е спускал в светлите бездни и дълбоките грапавини на американската литература.

– При Хемингуей трудността на превода е – и в известна степен го твърдя и за Андерсън също – да се избегне това неговата простота да изглежда като простоватост. Защото ние тук нямаме такава традиция на белетристична превзетост, срещу която Хемингуей се бунтува със своя стил. Можете ли да забележите тази трудност?

– Да. Как избегнахте това?

Петреску сякаш не разбра въпроса.

– Да избегна ли? Да заобиколя?

– Как преведохте простия език, без да звучи простовато?

– А! Като действах изкусно.

– А! Нека ви кажа, че някои хора и в моята страна смятат, че Хемингуей е бил простоват. Това е предмет на оживени дискусии.

Петреску изслуша думите му, кимна и каза:

– Аз знам със сигурност, че италианският превод не е съвсем точен.

Когато Бек се прибра в хотела си – разположен на един площад, ограден отвсякъде от здания, изградени, както му се стори, от прашни розови бонбони – бяха му оставили съобщение да се обади на някой си господин Филипс от посолството на Съединените щати. Филипс се оказа възпитаник на Принстънския университет, випуск 1951 година. Той го попита:

– Какво са ви предвидили по програма?

Програмата на Бек изобщо не бе обсъждана.

– Петреску спомена за представление на „Страсти под брястовете“ , което бих могъл да гледам. И освен това иска да ме заведе в Брашов. Къде е този Брашов?

– В Трансилвания, ужасно далече. Там е върлувал Дракула. Вижте, можем ли да поговорим откровено?

– Можем да се опитаме.

– Аз знам много добре, че този проклет телефон се подслушва, но ето какво. Тази страна е бунтарски настроена. Навсякъде хората са настроени срещу социализма. Моите подозрения са, че те искат да ви махнат от Букурещ, по-далече от всички онези либерални писатели, които умират да се срещнат с вас.

– Сигурен ли сте, че те не умират да се срещнат с Артър Милър?

– Да оставим майтапите настрана, Бек, в тази страна има голям кипеж и ние искаме да ви включим в действие. А кога ви е срещата с Тару?

– Тару? Кой е той?

– Господи, той е шефът на писателския съюз. Петреску не ви ли е насрочил среща поне с него? Ей-ей, те направо ви пращат за зелен хайвер. Аз дадох на Петреску списък с имена на писатели, с които да се срещнете. Предлагам да му звънна и да му размахам голямата тояга, след което пак ще ви се обадя, а? Разбрахте ли?

– Разбрах, тигре мой – Бек тъжно затвори телефона. Една от причините, заради които бе приел поканата на Държавния департамент, беше, че така ще се отърве от агентите.
Десет минути по-късно телефонът изскрибуца с онзи глух, раздрънкан звук, с който телефоните зад Желязната завеса звънят. Беше Филипс, задъхан, победоносен.

– Можете да ме поздравите – каза той. – Държах се като гангстер и накарах техните гангстери да ви уредят среща с Тару тази вечер.

– Тази вечер, довечера ли?

Гласът на Филипс прозвуча оскърбено.

– Вие сте тук само четири нощи, нали знаете? Петреску ще ви вземе. Той се извини, защото смятал, че може да искате да си починете.

– Той е изключително изкусен.

– Какво имате предвид?

– Нищо, пажалуйста.

Петреску пристигна да вземе Бек с черна лека кола, шофирана от приведен напред силует. Съюзът на писателите се намираше в сграда в другия край на града, в нещо като замък – представителен дом с куличка, с тържествено каменно стълбище и библиотека с дъбова ламперия, чиито лавици бяха високи шест метра и с наредени в тях масивни книги с кожени гръбчета. Стълбището и коридорите бяха пусти. Петреску почука на висока, облицована с ламперия врата от възчерен дъб, с декоративни външни панти в мрачен испански стил. Вратата се отвори безшумно и се откри гледката на тясна стая с висок таван, с окачени гоблени – бледокафяви и сини, чиято тематика представяше оредели и изтощени войнишки маси, влезли в безкрайни бойни действия. Зад огромно полирано бюро, напълно лишено от всякаква украса, седеше безукорен дребничък мъж с розово личице и коса, бяла като главичка на глухарче. Розовите му ръце, съвършено оформени до всеки нокът, бяха скръстени върху лъскавото бюро, отразени в него като водни цветя, а на лицето му беше изписано усмихнато изражение, което също, с всяка своя изящна гънка, не се нуждаеше от никакви корекции. Това беше Тару.

Той започна да говори някак магически, внезапно, като музикална кутия. Петреску превеждаше думите му на Бек, както следва:

– Вие сте литератор. Познавате ли творчеството на нашия Михай Садовяну, на нашия прекрасен Михай Бенюк или на вероятно най-добрия изразител на народните настроения Тудор Аргези?

Бек отговори:

– Не, боя се, че единственият румънски писател, когото изобщо знам, е Йонеско.
Изисканият белокос мъж кимна енергично и изпусна серия звънливи звуци, които бяха преведени на Бек просто като:

– А кой е той?

Петреску, който определено знаеше всичко за Йонеско, погледна втренчено Бек в безизразно очакване. Дори в тази най-затънтена светая светих той продължаваше да е със слънчеви очила. Бек, подразнен, отговори:

– Драматург. Живее в Париж. Театър на абсурда. Написа „Носорозите“ – и той постави извития си показалец върху масивния си еврейски нос, за да изобрази рог .

Тару изпусна изтънчена кихавица от смях. Петреску преведе, заслуша се и предаде на Бек:

– Той много съжалява, но не е чувал за този човек. Тук западните книги са лукс, така че ние не сме в състояние да следим всяко ново нихилистично движение. Другарят Тару пита какво планирате да правите, докато сте в Народна република Румъния.

– Казаха ми – отговори Бек, – че има писатели, които се интересуват да обменят идеи с един американски колега. Мисля, че нашето посолство ви е предложило такъв списък.

Музикалният глас продължи да говори, без да спира. Петреску слушаше с наострени уши и препредаваше:

– Другарят Тару искрено желае това да е така и съжалява, че поради късния час и в бързината за уреждането на тази среща по настояване на вашето посолство, тук не присъстват секретарите, за да се намери този списък. Той също така съжалява, че по това време на годината мнозина от нашите прекрасни писатели са отишли да се къпят на Черно море. Въпреки това той ви обръща внимание, че има отлична постановка на „Страсти под брястовете“ в Букурещ, както и че нашият град в Карпатските планини, Брашов, наистина заслужава да бъде посетен. Самият другар Тару пази много приятни младежки спомени за Брашов.

Тару се изправи – наситен драматичен момент дори в смалените мащаби, които той беше установил около себе си. Той каза нещо, потупа тесния си квадратен гръден кош, така че той заехтя, после добави нещо и се усмихна.

Петреску каза:

– Той би искал вие да знаете, че в младостта си е публикувал много стихосбирки както с епически, така и с лирически стихотворения. И добавя: „Запаленият огън тук – на това място Петреску се потупа по своя гръден кош в бледа имитация – не може никога да бъде угасен“.

Бек се изправи и отвърна:

– В моята страна ние също палим огньове тук. – Той докосна главата си. Неговият коментар не беше преведен и след цветистата демонстрация на любезност от страна на дребния човек с лъскава коса Бек и Петреску пак преминаха през пустата сграда и слязоха долу, където ги чакаше колата, която ги отведе с друсане обратно до хотела.

– Хареса ли ви господин Тару? – попита го по пътя Петреску.

– Той е кукла – каза Бек.

– Искате да кажете… марионетка?

Бек се обърна с любопитство, но не забеляза нищо в лицето на Петреску, което да издаваше нещо повече от недоумение от смисъла на думите му.

– Сигурен съм, че вие можете да забелязвате конците по-добре от мен.

Тъй като никой от тях не беше вечерял, седнаха да се нахранят в хотела – обсъждаха Фокнър и Натаниел Хоторн, докато келнерите им поднасяха супа и телешко – меню, отдалечено на цял континент разстояние от зелевата руска кухня.

Млада жена с гъвкаво тяло крачеше тромаво на високите си токчета между масите и пееше популярни италиански и френски песни. Влачещата се жица на микрофона от време на време се оплиташе в краката ù и Бек се възхити на закачливата ярост, с която тя, без ни на йота да променя лакираната си усмивка, успяваше да се освободи с ритник. Бек от дълго време бе останал без жена. Той с нетърпение щеше да чака да отминат още три вечери, когато щеше пак да седи на тази маса, заобиколен от пътуващи търговски пътници от Източна Германия и Унгария, които се наслаждаваха на гледката на тази гъвкава певица. Въпреки че движенията ù бяха сковани и усмивката застинала, високите ù обли гърди изглеждаха меки като суфле.

На следващия ден обаче, както обясни Петреску, усмихвайки се мило с тъжни очи зад слънчевите очила, двамата щяха да пътуват до Брашов.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах