Българският будител Кирил Пейчинович канонизиран като македонски светец

Като македонски светец бе канонизиран вчера българският възрожденец и будител Кирил Пейчинович, което стана повод за ново изостряне в споровете между България и Македония, коментират медии от РС Македония.

На 15 октомври бе проведена празнична вечерня в Лешочкия манастир, първи етап от канонизацията на Пейчинович, която продължи със Света божествена литургия в тетовския катедрален храм „Свети Кирил и Методий“ на следващия ден, уточнява агенция МИА. По време на служението са били използвани мощи на Кирил Пейчинович-Лешочки и първата икона с новопровъзгласения светец, дело на зографа Кирил Златанов.

Решението за канонизация на възрожденеца е взето на извънредно заседание на Светия Архиерейски Синод на МПЦ на 10 май 2022 г., въз основа на Устава на МПЦ. Като дата на честването му е утвърден 25 март. Вече са написани житие, акатист, утренна и вечерня литургия, посветени на новия светец. В житието на св. Кирил Лешочки е написано, че започва земния си живот в Теарце през 1771 г.

„В Лешочкия манастир той написва произведението „Утешение за грешните“, имайки предвид Света Богородица, която смяташе за утешение на грешниците, и затова нарече произведението така. Неговото учение беше за духовно прераждане, той учеше вярващия народ как да се покае, как да пости, как да празнува празници, как да се изповядва, как да се причестява със светите Христови тайни. Той предупреди за духовната опасност, причинена от езическия обичай да се принасят в жертва телата на животни. Той помагаше да се случват различни изцеления“, се казва още в житието, съставено от протойерей Александър Стояновски от Тетовско-Гостиварската епархия.

Днес македонските медии твърдят, че в същия ден, когато Кирил Пейчинович е бил провъзгласен за светец от МПЦ, „български хакери са атакували Уикипедия в акт на безпощадна българизация“ и са обявили Пейчинович за български религиозен деец.
Проверка в панела на Уикипедия показва, че последната редакция в англоезичната статия за Пейчинович е от 2018 г. и всички приложени източници защитават твърдението, че той е български възрожденец.

В деня на канонизацията проф. Пламен Павлов от Великотърновския университет заяви пред БГНЕС:

„Канонизирането на Пейчинович днес е чиста кражба на история. Става дума за нещо, което е изключително неприятно: то е кражба на история, то е кощунствено отношение към самите личности, които са обект на канонизация“.

Тук огромна вина има и Българската Православна Църква, смята историкът.

„Вината на нашата Църква е огромна. БПЦ е призовавана и от мен, и от други хора, да канонизира подобни личности. За съжаление, братя Миладинови също ще бъдат канонизирани от Македонската църква – дано да съм лош пророк, но няма да се изненадам, ако в Северна Македония се пристъпи към канонизация и на двамата братя – мъченици. Очевидно няма никакви пречки в това кощунствено, безобразно отношение към историята ни“.

Предполага се, че Кирил Пейчинович е роден около 1771 г. в с. Теарце, Тетовско. Не е известно светското му име. Образованието си започва в килийното училище на с. Лешок. Вероятно е бил ученик на Йоаким Кърчовски в Дебърския манастир „Св. Йоан“. Баща му решава да продаде имота си и да се покалугери в Хилендарския манастир. Този пример следва и Кирил Пейчинович. Не е известно колко време прекарва в Света гора. През 1801 г. става игумен на манастира „Св. Димитър“, където остава до 1818 г. В манастира написва своята книга „Книга сия зовомая огледало“. След това се връща в Хилендарския манастир, а по-късно се заселва в манастира „Св. Атанасий“, където остава до края на живота си. В манастира развива широка просвещенска дейност. Замисля дори да отвори печатница, но плановете му не се осъществяват. Написва втора книга – „Утешение за грешните“ през 1831 г., но успява да я издаде едва през 1840 г. в печатницата на архимандрит Теодосий в Солун. Оставя и един неиздаден ръкопис – „ Житие и служба на Цар Лазар“. Умира на 12 март 1845 г.

През 1816 г. той публикува в гр. Буда една от първите книги на новобългарски език – „Книга сия зовомая Огледало“. В предговора ѝ ясно се казва:

„Книга сия зовомая огледало / описася ради потребы и ползованія препростейшим и некнижним язиком Болгарским долния Миссии, многогрешним во Йеромонасях и недостойнейшим Игуменом Крал Марковаго монастиря, иже во Скопие у Маркоа река храма светаго великомученика Димитрия КИРИЛ ТЕТОЕЦ ПЕЙЧИНОВИЧ; и издася на тип иждивением и потщанием благоговейнаго во Свещеницях господина Косте Стошича попа от Призрена града“.

„Книга сия зовомая огледало“ е един от най-добрите източници за живота на българите в началото на XIX в. В книгата са отразени редица суеверия, които отдалечават миряните от идеите на християнството. Целта на книгата е да поучи читателите и да ги отдалечи от разпространяваните тогава суеверия. Тъй като книгата трябва да бъде предназначена за широката публика, авторът пише книгата на достъпен говорим език, неговият диалект в областта Долни полог. В лексиката могат да се срещнат редица сърбизми и турски думи, а в граматиката – черковнославянски особености, но въпреки това запазва българския си характер. Това е първата книга в българската литература, в която е използвана диалогичната форма – наставленията са написани като диалози със селяните.

Пейчинович следва примера на Софроний Врачански и неговия „Кириакодромион, сиреч Неделник“, като пише на разбираем разговорен език за широк кръг от бъдещи читатели. Предполага се, че съчинението на врачанския епископ е било налично в манастира „Св. Атанасий“, където служи Пейчинович.

За втората си книга „Утешение за грешните“ Пейчинович вероятно използва друг източник – поученията на Илия Миниат. Съчинението отново съдържа поучителни слова за християнския читател. В предговора Теодосий Синаитски (също обявен за „изконен македонец“ в РСМ) характеризира езика на книгата така:

„Прости язик болгарский Долния Миссии, Скопский и Тетовский да я чатат и простию народ да ублажает на таков православний учител“.

Като един от ранните възрожденци творчеството на Кирил Пейчинович е малко – едва две отпечатани книги, една оставанала в ръкопис („Житие и правило на княз Лазар“). Той се отличава като продължител на делото на епископ Софроний Врачански и като следовник на традицията на българските дамаскинари.

Вижте още: КИРИЛ ПЕЙЧИНОВИЧ – БЪЛГАРСКИ, МАКЕДОНСКИ ИЛИ ОБЩ ВЪЗРОЖДЕНЕЦ?