Българският писател – в коша за намалени стоки

Къде е българският писател? Зад вратата на българския ни живот. И не, че го няма. Той е сметен там – зад вратата. Той няма обществен глас, дори да има силни книги. Той е никой в българското общество. Той е единственият трудещ се, чийто труд нито се цени, нито се оценя, нито се заплаща. Малкото изключения не подменят правилото.

Той няма никаква защита и никаква позиция. Дори се иска писателят да заплаща труда си, което е абсурдично, като зад това условие няма литературни критерии. Още по-абсурдното е, че в най-старата от европейките литератури, създавана на собствения си език – старата българска литература на първата в Европа държава на духа – България – първата ренесансова държава след упадъка на античния свят, държащ в клещите на догмата на триезичието цяла Европа – тая България на небесните съпокровители на Европа – св. св. Кирил и Методий – днес няма в собствената си държава ни защита на езика си – първия и единственият осветен и канонизиран като свещен и равноправен с трите свещени езика на древния християнски свят и не случайно приет за трета писменост в ЕС, нито критерий за собствената си литература.

Днес добрата и силна стара и нова българска литература, наред с всякаквата писмовна самодейност – поетична, белетристична и писунгерска – са в един кош като стоките с намалени цени в европейските и наши магазини за втора употреба. Малотиражна, неоценена, подценена и нерекламирана, българската книга не стига до читателя и не изпълнява предназначението си, предоставена на абсолютната случайност, а и безотговорност. Художественият литературно-философски анализ и диалог липсва, подменен от рецензенство, което се свежда до информация и реклама, което блокира погледа към произведенията, тяхното разбиране и оценка. Литературните издания са несъпоставимо по-малко от тия в годините преди и след Освобождението от 1887 г. , при това малотиражни и затворени в себе си (както и да се тълкува това). Необходимият широк професионален литературен диалог, който изявява и движи литературния и обществения живот, не съществува. Премиерите на книги, събрали кръг приятели, са личен или „семеен” празник, но не и обществен факт, освен ако авторът не е в чалгата на шоуто или конюнктурното политическо и обслужващо пространство, което да привлече медиите.

Електронните медии са много далече въобще от литературата и литературния живот, и компетентността им в това отношение е сведена до случайността, а вестникарските страници с информация за нови книги са купени от определени издателства и се изчерпват с напомпана реклама за „световни бестселъри”, с които тия издателства си правят бизнеса, без всякакво отношение и ангажимент към българската книга, и още по-малко към стойностите на българската литература.

Няма диалог за българската литература! А това не е просто недостатък, а показател и страна на задънената улица, в която попадна България и четвърт век не може да излезе от нея. И не, че в България няма и не се създава стойностна литература. В България не съществува национален литературен дебат с широтата и авторитета на обществен дебат, надпартиен, надидеологически, надполитически и надконюнктурен – като никое от правителствата в тия 25 години не е и помисляло и напълно е изключило фактора българска литература.

Икономиката и политиката – проблемите, които четвърт век тресат България – са важни, но за да бъдат градивни, а не безплодни и дори разрушителни за българския ни народ и българската ни държава, трябва да знаем, че всяка стабилност и развитие се градят на високо национално съзнание, отворен разум и тонус, а първи фактор за формиране на националното съзнание е културата и нейния преден пост – националната литература с висотата и върховете си, в които е не вкусовщината и модните литературни течения от вчерашния и днешния ден, а духът на народа ни и зарядът на енергията на творческите му съхранителни и съзидателни сили. Че националната литература е оня фактор, на който се гради настоящето и бъдещето. Че тя е факторът на Възраждането и бързия просперитет на България след Освобождението, а не в дърдоренето и наддърдорването на опошленото, стеснено и политически манипулирано слово.

И когато икономиката и политиката не са базирани на мъдростта, енергията и коректива на националната литература, когато националната литература не е в обществения диалог и бива пренебрегната и подменена със сурогати, чуждокултурие и празнословия, а българският писател низгвернат от общественото пространство, пътят и на икономиката, и на политиката, се изражда. И фактите са налице.

А България има силни писатели, на които да се опре, да вдигне глава и да се съвземе. Има ги по целия й път и звучат актуално. Ботев звучи актуално. Вазов звучи актуално. Стоян Михайловски звучи актуално. Смирненски и Вапцаров звучат актуално. Талев звучи актуално. Паисий с неговата „История Славьнобългарска“, а не „Славянобългарска” звучи актуално. И далече не само те. Но къде са днес? Защо са забравени и дори отречени? В това ли е голямата ни и достойна политика? И къде е днес писателското слово? В какво е силата му? В градеж, или в оплаквачечество и разруха? В борбеността и мъдростта, насочени към съзидание и достойнство, в които винаги е била българщината, или в насъскване на омраза и отцеотрицателство? В разбиране и дълбоко уважение на народа ни, на забележителността на историята му, на изключителността на духовните му и творчески сили и на сложните му съвременни проблеми, или на подритването му, осмиването и подценяването му, подмяната му със словоблудство, ограбването и оплюването му, без някой официално и категорично да се противопостави на подобни изявления и поведение, което е показателно за българските политици и политики. И всички постигнали ни беди се стоварват на „манталитета” на народа ни, като в същото време се вихри с всякакви средства изолацията на българския писател и на оная стойностна интелигенция, която е извън конюнктурата – и днешна и вчерашна, наред с изтриването на съзнанието на масовия българин и „натикването му” в модела на разпадността.

Днес българската литература с върховете на постиженията си нито се познава, нито се изследва. Тя или се пренебрегва, като височайшо се напъхва в стари потури и се завързва там неразчетена и неразбрана, или се търсят чужди калъпи, в които да бъде натикана и смазана, обезкостена, обезсмислена и обезличена.
Как искаме тогава обществото ни да е стабилно, културно и перспективно? Как да изгражда самостоятелна и стойностна позиция, а не да се води по „китарата и вувузелата” на меркантилни манипулатори, играчи, мераклии и всякакви „глашатаи”? Как да не потъва в илюзии, в културна и нравствена деформация, в материална и духовна бедност и безперспективност? И как, на каква основа да изработи своите позиции и цели? На какво да стъпи, за да познае себе си, историята си, възможностите си, реалностите на съвременния ни свят отвъд чалгата, шоуто и „ВИП Брадър” като обществен модел, и да изгради своето достойнство и просперитет, а не да си „решава проблемите” с агресия и бягство от България, щом я няма българската книга с уроците на преживяното и с голямата истина за стойностите на живота и за българския ни живот, с вярата в собствените ни сили. Как да се справя с обстоятелствата, които никога не са леки, но преодоляването им е показателят и за политиката, и за личността?! И това преодоляване не е илюзия, а е критерий за морал и атестат за годност. То не става с чужди книжки и лекции за „пътя на успеха”, нито с трилъри и екшъни, а със стойностна национална литература.

Силни гласове в българската литература има, но никой не ги чува. А държавна политика за националната българска литература няма. Издателите също нямат политика за българската книга. А без това се стига до положението, в което сме днес. И не става въпрос само за това да бъдат издадени книгите ни, докъдето се свеждат нещата днес. Става въпрос за качеството и развитието на българската литература и ролята й за качеството и развитието на българското общество. Защото в това е същността и причината за възникването и съществуването на художественото слово.

Феноменът „художествено слово“, изявен в своеобразието и неповторимостта на писателското ни творчество, далече и съвсем не е просто в нашите амбиции и писмовни и съчинителски изяви. Литературата – произведенията на художественото слово – са обществен феномен и винаги са били такъв още от възникването на човешкото общество и предписменото безвремие. Но обществената същност и роля на литературното произведение днес в българската ни литературна и издателска практика е сведено до нула. Не говоря за световните процеси за подмяната на стойностите на литературата и културата с масовата търговско-индустриална книга с нейните универсализиращи и обезличаващи националните литератури принципи. Не говоря за подмяна на посланията на човешката извисеност и ценностна система със „забавление, илюзии и кървав адреналин“, резултатите от които са опростяването, опростачването, престъпността, жестокостта и други „екстри” на елементаризирания и останал без други цели и идеали човек. Въпреки тази налагана тенденция, много от европейските народи съхраняват своите литератури с критерии, които обогатяват и въздигат националната им литература, култура, авторитет и стандарт. Това днес не е лесно, но го правят. Но четвърт век ние не го правим и това е недостойно и фатално.

Писателят, оставен сам на себе си, не може да го направи. Малцина са тия, които лансират себе си или са лансирани, но зад това има други извън литературни обстоятелства и причини. Писателят може само да напише по-добра или по-слаба книга – колкото способности Господ му е дал. Остава издателската политика, но тя няма отношение към българската литературата. Това налага държавна политика, с квоти за българска литература, като писателският труд бъде достойно заплащан, което ще ангажира издателите да търсят български автори, а книгите да са добри и продаваеми, а в замяна на това издателите получат данъчни и ДДС облекчения.

Така виждам някакъв път – както за българската литература, така и за възземането на българското общество. Не е оригинално мое виждане, а доказан с положителния си резултат ход за създаване на качествена английска филмова индустрия в началото на ХX в., която да конкурира американската и да лансира английската в собствената си държава и на световния кинопазар.

Но за това трябва държава!

Рубриката „На Площада“ дава възможност на читателите на „Площад Славейков“ да станат и автори в сайта. Вие, нашите гости, често се изявявате във форума за коментари под статиите ни, но някои от текстовете заслужават отделна публикация. Затова ви каним сред нас! Очакваме вашите текстове, подписани с истинското ви име или с утвърдения ви в сайта псевдоним. Изпращайте своите материали, анализи, коментари или художествена литература, на имейл текстове на адрес mail@ploshtadslaveikov.com.