Българският театър в отсъствието на Морфов

Жени нахлуха в режисурата на 2019-а, излязоха спектакли без претенции да бъдат уникати - но много от тях бих гледал повече от веднъж

Театърът, също като други житейски обекти, не търпи дълго време празно място и в поизпразнената режисьорска общност се втурнаха амазонки с въображение. Снимка: Атанас Шиников - Българският театър в отсъствието на Морфов

Театърът, също като други житейски обекти, не търпи дълго време празно място и в поизпразнената режисьорска общност се втурнаха амазонки с въображение. Снимка: Атанас Шиников

Ако гледаме столичните сцени от камбанарията на постановките на Сашо Морфов в Народния театър „Полет над кукувиче гнездо“, „Дон Жуан“, „Хъшове“ и пр., напразно ще търсим подобен по мащаби спектакъл в реколтата на миналата година. Спектакъл, в който да има интересно концептуално предложение, облечено в атрактивна форма с изненадващи метафори и символи и представено от качествени актьори – няма такава сладост, както отбелязват някои анализатори скептици.

Но да се обяви сезонът за ялов, е лекомислено. И е неистинно, не съвпада с реалността. По театрите има спектакли, които се харесват заради неочакваната тема, интелигентния и умен прочит на режисьора и майсторската игра на актьорите. Веднага се сещам за „Телевизионна мрежа“ в Сатиричния театър, „Маркиз дьо Сад“ в Армията и „Хаос“ в Театър „199“. Спектакълът на режисьора Андрей Аврамов в Сатирата се прицелва в специфично качество на телевизията – експлоатация на всяко зрелище, за да носи печалба, без внимание към морална почтеност, сърдечни чувства, глас на душата. Отлична игра на Малин Кръстев, Калин Сърменов и Стефания Кочева.

„Маркиз дьо Сад“ е режисьорска работа на Иван Урумов, показваща лимита на тъмните страсти в човешките действия и оправданието на вероломната битка с тях. Заслужава „Аскеер“ играта на Георги Кадурин в ролята на Дьо Сад.

В „Хаос“ излизат три актриси, които не можем да гледаме често на сцената – Йоана Буковска, Елена Атанасова и Радина Думанян. Забавно представление за игрите и закачките на жената, която винаги се допитва до приятелките си. Режисьор на пълната с оригинални хрумвания визия е Марий Росен.

Америка за България

Как обаче ще гледаме силни представления, когато режисьорите, които имат силата да ги създават, липсват в театъра? Сашо Морфов работи в Русия и очевидно се чувства комфортно там. Сега щатен режисьор в Народния е Диана Добрева и с „Калигула“ тя доказа, че в отсъствието на Морфов може да предлага неговата грандиозност. След това направи „Бащата“ в Народния, но това заглавие се води към 2018-а, ако трябва да сме точни. През 2019-а в Пловдив Добрева постави „Одисей“ – спектакъл, наредил се сред десетте културни събития на годината в класацията на „Площад Славейков“. На 14 януари ще бъде показан в Народния театър.

Явор Гърдев, другата голяма фигура в тази номенклатура, постави „Безкраен празник“ в Малък градски театър „Зад канала“ и се отдръпна. Трябва му добър текст, ала къде да го намери? Прилични текстове предлагат американски, френски и немски автори и те именно захранват спектаклите, които не претендират за мащабите на Морфов, Гърдев и Добрева. Но с режисьор майстор предлагат качествено преживяване около някаква житейска ситуация, драматична или смешна, показваща объркване в ежедневието, срутване на илюзии, просветление относно навици и ценности, противоречивост в поведението на персонажите. Ако тези спектакли са имали премиера през 2018-а и продължават да пълнят залите през 2019-а, трябва ли да ги изхвърлим от статистиката и да вдигаме безпомощно ръце:

„Ами няма силен театър, няма…!“.

Някои изключват от вниманието си тези спектакли и обясняват това с „дребнотемието“ и „приравняването с вкуса на публиката“. Зад тези обвинения усещам ехо от патоса на съветската критика, който явно трудно ще бъде заглушен… Сред режисьорите, които разклащат тихото статукво, е и Теди Москов. Дълго време той се обиждаше от инфантилните критики срещу усилието му да представя комичното в живота на малкия човек. Но после се отказа да се ядосва и се отдаде на филмовия неореализъм, като извор на идеи и персонажи.

Изчаква да бъде съблазнена от подходящ текст и Лили Абаджиева, която има вкус към представления, предлагащи ново поведение на познати персонажи, представени от класни артисти. Тя се колебае дали да продължи с вярата си в оздравителната сила на сцената и практически отсъства от производството.

Не бива да пропуснем Театрална работилница „Сфумато“, пожертвала рейтинга си, натрупан от „Долината на смъртната сянка“ и „Изгонването на бесовете“, за да се посвети на обучението на младите таланти. Маргарита Младенова и Иван Добчев отложиха проектите за нови спектакли, за да работят с млади театрали – впечатляващ жест на дарителство!

Хубаво е, че театърът, също като други житейски обекти, не търпи дълго време празно място и в поизпразнената режисьорска общност се втурнаха амазонки с въображение, за да предлагат продукти, без да се интересуват какви интереси настъпват с идеите си или стимулират с ентусиазма си. Техните спектакли образуват стабилен фонд, който не ламти за славата на „произведение на десетилетието“, а иска интелигентна връзка с разбираща и оценяваща публика. Някои от групата на Весела Василева, Теа Сугарева, Василена Радева, Дина Маркова, Анастасия Събева, Анна-Валерия Гостанян, Максима Боева, Ана Батева, Александра Петрова, Маргарита Мачева вече се окичиха с награди и поставят на анализаторите въпроса защо точно сега в театъра се появиха толкова много млади жени, които търсят мястото си именно в театъра. Повечето от тях не са на щат и се опитват да оцелеят като създатели или членове на частни компании. Затова спектаклите им не разполагат с пари, не са „бомби“, очаквани от скептиците, но находчиво поставят и решават на сцената проблемите на човека и неговия социум. Тези режисьорки заедно с опитните им колеги Стоян Радев, Красимир Спасов, Бина Харалампиева, Андрей Аврамов, Елена Панайотова, Николай Ламбрев, Стайко Мурджев, екипите на „Сфумато“ съставят продуктивното ядро на българския театър. Но те не могат да произвеждат само уникати, така че се случва да захранват с факти онези, които мърморят, че театърът ни линее и бледнее.

В момента по сцените се играят представления, от които създателите им не бива да се срамуват, които предизвикват одобрението на зрителите и критиците. Няма значение, че не са в каталога на 2019-а. Гледаме живия живот, а не сухата статистика. На човек, който иска да се запознае с елитните продукти на българския театър и все пак е следил редовно новите постановки, можем да предложим следния списък: „Палачи“ и „Ана Каренина“ в Театър „София“; „Чамкория“, „Приятно ми е, Ива!“, „Брудершафт“, „Приятнострашно“ и „Хората от Оз“ в Театър „199“; „Зимата на нашето недоволство“, „Аз обичам, ти обичаш, тя обича“, „Празникът“, „Пияните“ в МГТ „Зад канала“; „По-полека“, „Аз, Фойербах“, „BaiGanyo“, „Иначе казано“ в Младежкия театър; „Декамерон“, „Много шум за нищо“, „Една нощ с теб“ в Армията; „Мъртвешки танц“, „Луда трева“, „Идиот“, „Бесове“ в „Сфумато“; „Лисичета“, „Богът на касапницата“, „Любовникът“, „Контрабасът“, „Братя Карамазови“, „Хубава риба“, „Цветът на дълбоките води“ в Народния театър; „Великденско вино“, „12 гневни“, „Къщата на гнева“ в Театър „Възраждане“; „Пилето, което казва ку“, „Търновската царица“ в Нов театър-НДК; „Терапевти“, „Тъпи ентусиасти“, „Прощална вечеря“ в Сатирата. Нека да се уговорим – това е театър, който ми харесва, бих го гледал повече от един път и ще го препоръчам на приятели. Сигурно е, че в афиша на столичните театри има и други спектакли, които заслужават внимание и похвала. Но тяхната енергия не се синхронизира с моята.