„Българският Великден“ – метафората, която политиците присвоиха и изхабиха

Една книга, излязла през 1975 г., се превръща в крайъгълен камък за разбирането как се е формирала българската нация, почти заличена през петте столетия османско владичество. „Българският Великден или страстите български“ на Тончо Жечев – исторически и литературен анализ на българските борби за освобождение – е всъщност динамична метафора за българското изобщо – от срама до величието.

Когато се появява, България е в ноктите на социализма, всяка свежа мисъл извън рамките на позволеното е потискана. Но дори при тази атмосфера на отрицание и догматика, „Българският Великден“ сякаш хвърля камък в блатото. За книгата се говори навсякъде. Тя не е забранена, но е опасна, ако бъде разбрана правилно.

Какъв парадокс! Днешното време, уж под знамето на свободната мисъл, я скри от мисълта и паметта на българите. Политиците взеха блестящата метафора и я превърнаха в плосък пиар. Изхабиха и опорочиха идеята за възраждане и национална гордост, а Тончо Жечев стана за цяло поколение почти непознато име, което липсва от учебниците.

Днес е време да си припомним, че Българският Великден, Възкресението българско, са възможни.

Предлагаме ви откъс от книгата „Българският Великден“, в който Тончо Жечев внимателно и иносказателно разкрива истинската същност на руската политика на Балканите и личността на граф Игнатиев, „назначен“ от съветската историография за „спасител на българите“.

Граф Игнатиев, неговите комисии и новите опити за помирение

Мечтата за истинско компромисно решение на разпрата, за помирение на двете страни, не била нито българска, нито гръцка, нито особено турска. Това е политическият блян на бляскавия руски дипломат граф Николай Павлович Игнатиев, посланик на велика Русия, към която са били обърнати очите на българите. Като директор на Азиатския департамент и помощник-министър на външните работи граф Игнатиев познавал цялата сложност на българо-гръцкия спор. Но едва ли е предполагал, че повече от времето му като посланик в Цариград ще бъде посветено на този все пак частен въпрос в огромната система на руските интереси и задачи на Изток. Гледищата на граф Игнатиев по българския въпрос са част от неговата широка концепция за предназначението и посоката на руската политика по Източния въпрос, концепция, несподеляна от неговото пряко началство в Петербург, от Горчаков, Гирс, Жомини, Новиков. Неведнъж към неговите смели начинания и неочаквани дипломатически ходове се е резервирал и самият император Александър II.
Политическите цели на Игнатиев са формирани в официалните консервативни кръгове на славянофилството, към което той принадлежи. По собствените му думи в дейността си на Изток той се вдъхновява от три цели: първо – унищожаване на Парижкия договор, т. е. тежките следствия от Кримската война, второ – в работите на Турската империя първенствуващо значение трябва да има влиянието на Русия, която непосредствено или опосредствено да владее проливите; на трето място – за разлика от официалната тогава царска политика, Игнатиев поставя ударението върху неизбежния сблъсък с Австрия, с оглед нейните стремежи да се разширява към Егейско море. За всичко това според граф Игнатиев най-необходимо е на руската политика да печели като свои съюзници иноверното население в Турската империя, но не трябва „да приема средството за цел, т. е. да иска освобождението на славяните, като им даде след това възможност да служат на враждебна на Русия политика“.

Съгласно с тези общи цели е изработено и гледището на граф Игнатиев по българо-гръцката разпра, от тях се вдъхновяват и всичките му изключително упорити и непрекъснати действия за разрешаването ѝ. Преди всичко за политик от неговия калибър е била съвършено ясна тънката игра на Али паша и Портата изобщо, които използвали спора, за да отслабят силните позиции на Източната църква, преди това закрепени и потвърдени от много султани, но чувствително поклатени след трагичните за Русия резултати от Кримската война. Игнатиев виждал, че турските политици бързат да използват ситуацията и да отнемат от патриаршията онова положение, което тя е имала преди това – извънредно изгодно за православна Русия средство за нейното проникване и защита на християните в Турция. Още по-ясно за дипломат от ранга на Игнатиев е било обстоятелството, че турците поддържат непрекъснато висок градуса на разпрата, боейки се от единство на двете големи народности в империята в епохата на националните движения.

От друга страна, турците с различни средства подсказват на българите възможности за ориентация на Запад и откъсване от Русия. В известен смисъл концепцията на граф Игнатиев по разпрата е схематична и построена на простото противопоставяне и противодействие. Тя е изработена на следния принцип: кое е най-неизгодно за Турция в случая? Помирението на двете страни. В такъв случай най-изгодното за християните под турско и за руските политически интереси е помирението на всяка цена. За това помирение граф Игнатиев хвърля всичките си огромни знания, дипломатическа ловкост, връзки, необикновени способности.

Сега нека с няколко думи обрисуваме човека, който с такива амбиции и блянове стъпи като руски посланик на бреговете на Босфора през лятото на 1864 г., по времето на една от най-големите безизходици в българското движение, и със своите неуморни трудове всъщност подготви обявяването на освободителната война, която реши не църковния, а политическия български въпрос. Поемайки поста посланик в Цариград, граф Игнатиев като представител на една от великите сили е знаел, че трябва да развързва един от най-заплетените възли на световната политика, че това е точката, в която се пресичат интересите на всички европейски сили, и то в момент, когато става последната подялба на наследството на „болния човек“, на залязващата империя. Наричали го „петербургския Бисмарк“ и това отразявало неговия маниер на решително действие, съчетано с твърде предвидлива и далечна подготовка извън погледите на съперниците. Едновременно с това обаче той бил изключително любезен, можел да блести във всеки аристократичен и дипломатически салон, духовит и обаятелен, като зад светските остроумия винаги знаел да сдържа езика
си тъкмо за това, което интересувало най-много съперниците му. Той ловко бъркал отдавна известните и твърде изтъркани карти на зелената дипломатическа маса в Цариград, благодарение на което си спечелил истинска омраза на равните му по ранг посланици на великите сили, следящи с тревога и ненавист неговите действия. Излишно е да се подчертава колко зашеметяващо обаяние е имала личността му за българите, които той посрещал и изпращал с уверения, че техните въпроси ще намерят истинско разрешение с помощта на Русия. Благодарение на искрените усилия на графа да се постигне компромис между българите и патриаршията, компромис, при който единството на
Източната църква ще се запази, за сърби, гърци и турци той минавал за „българофил“. Неговите постоянни занимания и грижи във връзка с нашите искания са му извадили това име.

Дипломат като Н. П. Игнатиев е бил съвсем по ръста на Русия и нейната роля в тази част на света. Около името му се създавали легенди, които той умело използвал в интерес на работата си. Говорело се например за неговото фантастично появяване през 1860 г. начело на деветнадесет казаци в центъра на Пекин и ролята на спасител на Китай, за неговото участие при закрепването на Русия на левия бряг на Амур. Особено много легенди, грижливо поддържани от графа, запознат добре с ориенталския манталитет, са се ширили за неговото близко приятелство със султан Абдул Азис. Тези легенди са стигали до Петербург и са дразнели неговото началство, а понякога и самия император. На една телеграма, в която графът съобщавал за предаността на султана към русите, Александър II написал собственоръчно:

„Je n’ai que faire de son amitié“. 

„Със султана ние сме приятели – пише Игнатиев на Антониу Капустину в Йерусалим, – приятели (подчертано от него) най-близки.“

Той съумял да вдъхне респект на турските първенци, наричали го Игнат паша и го уважавали, което извънредно много помогнало за издигането и поддържането на висок престиж и влияние на Русия в източната политика и подготовката за разрешението на Източния въпрос. Не случайно по-късно, след като станали по-ясни неговите успехи и заслуги, се заговорило за „игнатиевската школа в дипломацията“.