VivaPay

Българският Великден в нова светлина

160 години от Великденската акция от 3 април 1860 г., когато Иларион Макариополски отхвърля зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия

Реставрираната църква „Свети Стефан“ в Истанбул, където на 3 април 1860 г. епископ Иларион Макариополски отхвърля властта на Гръцката патриаршия над българското паство. Снимка: Георги Пашкулев/БГНЕС - Българският Великден в нова светлина

Реставрираната църква „Свети Стефан“ в Истанбул, където на 3 април 1860 г. епископ Иларион Макариополски отхвърля властта на Гръцката патриаршия над българското паство. Снимка: Георги Пашкулев/БГНЕС

През последните двадесетина години няколко млади светски (в това число и двама църковни) изследователи, упорито се опитват да омаловажат и обезценят църковно-националната борба, като именно в нея започват да търсят причините за днешното принизено състояние на Българската православна църква (БПЦ). Пак според тях, създадената с толкова много усилия Българска екзархия била използвана от държавните ни дейци след 1878 г. само за защита на националните интереси, с което „Българската православна църква е поставена в невъзможност да се самоуправлява и нормално да изпълнява главното си духовно предназначение“. Не му е тук мястото да подлагам на остра критика тези изводи и становища, защото те са по-скоро изводи на лаици, примесени с голяма доза излишна самоувереност и политическа ангажираност. Освен това днешното младо поколение с основание си задава въпроса: Какъв е този Български Великден, за който постоянно ни натякват политиците през последните години?

Става дума за Великденската акция от 3 април 1860 г., когато на службата в историческата българска дървена църква „Св. Стефан“ в Цариград епископ Иларион Макариополски отхвърля зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия. „Български Великден“ я нарече публицистът Тончо Жечев през 1975 г. в едноименната си книга и оттогава тя остана под това име.

В историческата ни книжнина отдавна се пишат общи неща за паметния Великден от 3 април 1860 г., когато било изхвърлено от служба името на тогавашния вселенския гръцки патриарх Кирил. За основен двигател на акцията се представя епископ Иларион Макариополски, който според проф. Т. Жечев „приел върху себе си всички отговорности на станалото… По този начин потвърдил своя избор за глава на националната църква”.

От доста години някои млади духовници и техни клакьори се опитват с всички сили и средства да омаловажат Великденската акция, да докажат, че била грешка и е довела до падение Българската църква. Къде е истината? Преди двадесетина години открих нови документи от онази романтична епоха, които публикувах под заглавие „Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград“ (Издателство ПИК, Велико Търново, 1999), но книгата остана почти незабелязана от нашата общественост.

Америка за България

Борбата за независима Българска църква започва през 20-те години на ХIХ век. Нейното начало е белязано от няколко локални конфликта между населението и съответните патриаршески митрополити, между които особена острота имали конфликтите във Враца и Скопие. Поставен обаче в края на 30-те години на ХIХ в. в Търновска епархия, църковният въпрос се превръща в общонационален въпрос, в разрешаването на който взимат участие всички социални слоеве на българското възрожденско общество.

Църковно-народната борба протича на няколко етапа и представлява всенародно движение за изхвърляне на гръцкия език от богослужението и изгонване на гръцките патриаршески митрополити от българските епархии. (А омразни владици били: Хрисант Пловдивски; Неофит Византинос (Търновски); Йеремия Самоковски; Дели Матей Самоковски; Вениамин Преславски; Дионисий Доростолски; Мелетий Полянински (Кукушки); Мелетий Охридски; Кирил Одрински, Дели Панарет Търновски и др.) По своята същност църковно-народната борба е била обществено-политическо движение за признаване на българската нация и представлява мирен етап в националната ни революция.

Още през есента на 1844 г. в турската столица започва дружбата между двама духовници, които застанават начело на църковната борба. Това са архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели и йеромонах Иларион Стоянов Еленчанин (бъдещият Макариополски епископ). От името на българския народ те представят пред Високата порта следните искания:

1) Българите да имат архиереи от своята народност и те да се избират от епархиите;

2) Да откриват свои народни училища;

3) Да са свободни да печатат книгите и вестниците си на роден език;

4) Да имат своя църква в Цариград;

5) В българските градове да се създадат съдилища от българи и мюсюлмани, за да се защищават срещу гръцките интриги;

6) Да се състави една българска делегация от членове на духовенството или от граждани-миряни, които да изложат всички народни нужди пред Портата.

След Кримската война (1853-1856) е издаден султански реформен акт, наречен Хатихумаюн, с който са дадени правдини на всички народности в Османската империя. Въз основа на него в Цариград е свикан разширен църковно-народен събор, който заседава от октомври 1858 г. до 16 февруари 1860 г. На този събор участват и четирима българи миряни (Илия Петров от Видин, д-р Стоян Чомаков от Пловдив, Петко Р. Славейков от София и хаджи Николи х. Минчоглу от Търново), които поставят съвсем скромни искания – за българските епархии да се ръкополагат българи митрополити. Това не се взима под внимание, а и огромният патриаршески дълг от 7 милиона гроша е разхвърлян на цялото християнско население. Българите останват недоволни от това незачитане на правата им и решават да пристъпят към радикални действия. Понеже по това време няма единно и достатъчно българско висше духовенство (архиереи), освен епископ Иларион Макариополски, който е предстоятел на българската Дървена църква в Цариград, идеите, организацията и провеждането на мероприятията падат на плещите на миряните – в случая на младите цариградски българи (занаятчии, служители в търговски кантори и интелигенти). Именно те се събират на 28 март 1860 г. в Метоха при църквата и изготвят протест до Високата порта, дълъг 9 1/2 аршина (т. е. 6,50 м) и подписан и подпечатан с 5233 подписа и печата. Връчването на този протест на Великия везир Мехмед Ружди паша става още същия ден от двама първомайстори – Никола Евт. Сапунов и Манол Иванов. На събранието в Метоха избират и комисия от шест лица, която да държи връзка с Портата и да следи отговора по протеста.

На 1 април 1860 г., Разпете петък, членовете на въпросната комисия (Никола Евт. Сапунов, Манол Иванов, Стоян Джейков, Иван Бозвелиев, Стайко Димов и Драган Чавдаров) канят първомайсторите на всички еснафи и някои от първенците на българската колония и правят заседание в Метоха. Тогава решават да действат вечерта на следващия ден, а именно на църковната служба на празника Възкресение Христово или Великден. Замисълът бил точно на Възкресение, за да възкресят потъпканата ни църковна йерархия.

Нещата са подготвени и изпипани до подробности, така цялата акция преминава гладко, без сътресения и усложнения. Понеже знаят твърдостта и принципността на епископ Иларион Макариополски, младите цариградски еснафи се подготвят и за евентуални насилствени действия. Късно вечерта в събота на 2 април 1860 г. българската Дървена църквица е препълнена от богомолци, повечето от които били млади хора, разделени на „отделения“ и „сичките се с бастуни дебели“. Службата води лично епископ Иларион в съслужение с храмовите свещеници поп Тодор Тошков (от Видин) и йеромонах Иларион Факиркин (от Казанлък). Между дяконите е и дякон Дионисий Илиев (шурей на Никола Сапунов). Сред църковните певци се откроява учителят при българското цариградско училище Иван Найденов (казанлъчанин). При това архиерейско празнично служение, преди четенето на Апостола е изпято „Елици во Христа крестите ся…“. След това дяконът подава първите думи на многолетствието „Святейшему Кирилу…“, но е спрян от множеството в храма и тогава изпяват многолетствие (подготвено предварително) за турския султан Абдул Меджид. Литургията продължава по установения ред, и след освещаването на даровете трябвало да се възгласи от самия служещ епископ името на Цариградския патриарх Кирил VII, но множеството в храма силно извиква: „Долу, долу гръцкият патрик“ и вдига бастуните във въздуха. Тогава изплашеният и възбуден епископ Иларион Макариополски споменава „Помени Господи всякое епископство православних“. По този начин той изтъква, че служи като архиепископ, който не зависи от друга църковна власт и по този начин е официално обявено скъсването с Цариградската гръцка патриаршия. След това дяконите и свещениците изпяват: „Помени Господи священоначалника нашей Илариона“. След свършването на празничната литургия, певците изълняват специална песен, съчинена за възхвала и чест на султана:

„Весели се наш народ, Бога прославяй и за мирний наш живот, Царя благодаряй”.

На самия 3 април – Великден, когато е Второ Възкресение, на църковната служба се чете Евангелието на различни езици. Този път народът се възпротивява и въпреки увещанията от страна на Тодор Бурмов, не разрешава то да се чете по гръцки. Когато в обширния църковен двор епископ Иларион Макариополски раздава на богомолците червени яйца (5800), на балкона на близкия Метох 32 ученици под диригентството на учителя Ив. Найденов изпяват песента за възхвала на султана.

След това в Метоха българските първенци и първомайстори написват един махзар (изложение), дълъг 11 аршина (т. е. 7,50 м), в който дават обяснение какво и защо са направили. Документът е подписан от над хиляда души и подпечатан с печатите на 33 български еснафа. Връчен е на Високата порта още същият ден от Христо Тъпчилещов и хаджи Николи Минчоглу. Турските министри приемат махзара с усмихнати лица, без да укоряват българските представители за случилото се. По този начин турското правителство негласно подкрепя българите в борбата им срещу Патриаршията, но както е известно тази подкрепа получава юридическа санкция едва десет години по-късно.

Научавайки за Великденската акция, лукавото гръцко духовенство пуска в ход клеветите. От страна на Патриаршията е подаден такрир (рапорт), в който се казва, че името на патриарха е заместено не с това на султана, а на руския цар, и „че от българското училище учениците отишли на руския дворец (т. е. посолството) и пеели песен многолетна на руския император“. Цариградските българи правят ново подробно изложение до Високата порта за хода на Великденската акция, връчено на 6 април 1860 г. на Великия везир и на двама други министри.

Епископ Иларион Макариополски е викан на Патриаршията, където му искат обяснения за случилото през Великденската нощ. След като дълго го съветват, го изпращат да оправи нещата. Той нарежда на поп Тодор Тошков да служи на Светли петък, 8 април, като този път спомене името на патриарха, но службата да започне много рано, т. е. да няма в църквата богомолци. Послушният свещеник изпълнява владиковата заръка, заради което търпи голям бой от разгневения народ, а епископ Иларион се укрива в дома на някой негов духовен събрат (гръцки архиерей).

След това цариградските българи провеждат сериозен разговор с владиката си, поставен между чука и наковалнята. След като се престрашава и взима страната на народа, той иска документ, че това не е негово своеволие, а желание народно. За тази цел му съставятт специално пълномощно писмо с дата 21 април 1860 г., в което се посочва, че българите вече не признават върховенството на „гръцкото високо духовенство“, а за свой духовен водач определят Иларион Макариополски, който няма да се отрече „от това християнско дело; а ний за Ваше спокойствие и за безопастността Ви, на всяка случка се обещаваме да отговаряме за Вас“.

Снабден с този документ (новооткрит), на 24 април, неделя, 1860 г. епископ Иларион служи в българската църква, без да вземе нужното разрешение от патриарха и без да плати определената такса от 10 гроша.
Към самотния български архиерей се присъединява и бившият Велешки митрополит Авксентий (българин от Самоков), който бил в Цариград и желаел да заеме Самоковската митрополитска катедра; по-късно се присъединява и Пловдивският митрополит Паисий (албанец, който остава верен на делото до смъртта си през февруари 1872 г.); малко като авантюрист се присъединява и Софийският гръцки митрополит Гедеон,  изпратен на заточение от Патриаршията.

В интерес на историческата правда трябва да посоча, че Великденската акция, т. е. отхвърлянето на църковната зависимост от Патриаршията, е изпреварена от напористите самоковци. Те изгонват омразния си владика Дели (луд) Матей, не приемат неговия викарен епископ българина Паисий и още в средата на март 1860 г. забраняват на градските свещеници в Самоков да споменават гръцкия патриарх, а да заменят името му с това на съгражданина им митрополит Авксентий Велешки.

След самата Великденска акция в Цариград зависимостта на Цариградската патриаршия е отхвърлена от много градове и села. В хронологична последователност това са градовете София, Свищов, Габрово, Дупница, Шумен, Стара Загора, Хасково, Ямбол, Елена (от 30 юли 1860 г.), Трявна, Дряново, Чирпан… и още десетки селища. Това красноречиво говори, че Великденската акция била кулминационна точка, апогей в църковно-народната борба и вече връщане назад няма.

На 8 юли 1860 г. в Цариград е проведено общонародно събрание, на което е избрана временна комисия за ръководство на църковно-народното дело. В нея влизат митрополит Авксентий Велешки, епископ Иларион Макариополски, Христо Тъпчилещов, хаджи Николи Минчоглу и Димитър Ив. Гешов.

След 10 години по повод на издаването на фермана (27 февруари 1870 г.), епископ Иларион Макариополски държи реч на 1 март 1870 г. в българската Дървена църква. Между другото той споменава, че „…третий април бе славен и знаменит ден, в който въпросът се роди и народното желание за народна йерархия изрази. Днес, първи март 1870 г., е още по-славен и по-знаменит, защото се изпълни народното желание. Тогава бе рождението на въпроса, днес е изпълнението на въпроса. Тогава бе едно просто желание за въпроса, днес въпросът се облича с царски закон. Тогава бяха надежди, а днес е осъществлението на надеждите. Жътвата, чада, на сеяча е по-сладка от сеитбата, защото, който сее с надежда, сее за жътва. Който жъне, събира плод. Тъй и ний, чада, сеехме на 1860 година на 3 април, жънем плода сега на първи март 1870 година”.

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg