Българският вкус за книги и неговият първи меридиан

Общественото съзнание е странна птица – метаморфозира бързо, люшка се като подухвана от вятъра тръстика и резонира на събития, които само предизвиква. А всичко това се отразява като в огледало в културните му реалности. Най-вече в избора на книги, защото именно там се крият кодовете, които го описват. Затова и класацията на продажбите в Книжен център „Гринуич“ е много повече от отчет за продадени книги. Тя може да се чете като социологическо и антропологично изследване. Важен е фактът, че книжарница „Гринуич“ е много специфичен маркер – тя е в центъра на София, в центъра на България. Истински „първи меридиан“.

Първото място в тази класация вече няколко поредни месеца държи книга, превърнала се в социален феномен – „Стопанката на Господ“ от Розмари де Мео. Странно произведение, което не е художествена литература, въпреки претенцията за такава. Не е и научна литература, въпреки че много хора го възприемат така, а и е пряко свързано с дипломната работа на авторката. „Стопанката на Господ“ всъщност е нещо като основа за нов полурелигиозен култ върху „старата вяра на българите“. И въздейства на публиката си по същия начин – като съвременна секта. Заигравката с носталгията към полунепознато минало, с което нямаме пряка връзка поради историческия катаклизъм на комунизма, е добра формула за комерсиален успех.

„Стопанката на Господ“ има претенцията да бъде наръчник по практическа магия – дава рецепти за обичаи и ритуали, които се плъзват леко по профанното ни разбиране за етнографията на България. Езикът е хипнотично-увивен, маниерен и стилизиран, и успешно заблуждава, че е свързан с истинския „корен“ на българина. Това е в пряка връзка със засилващите се националистически тенденции, видими с просто око в ежедневието. Книгата на Розмари де Мео черпи силата си от тях, от желанието за самоопределяне чрез миналото. И понеже върви на ръба между религиозната толерантност и етнонационалния шовинизъм, успява да придаде нотка на либерализъм – точно толкова, колкото да притъпи усещането за националистично разделение. Всъщност храни нужди, инстинктивно усещани от обществото – нуждата от обществено единение, нуждата от това да поемеш съдбата в ръцете си и да повлияеш на бъдещето си, но без да влагаш прекомерни и безплодни усилия. За съжаление, отвежда търсенията в грешна посока, подобно на тежко болен човек, който търси лечение за рак в билки и молитви.

В същата социална тенденция се вписва „Три ябълки паднаха от небето“ на Нарине Абгарян, която месеци наред държи рекорди по читателски интерес. Тази книга е талантливата арменска версия на „Стопанката на Господ“, но без претенцията за ръководство в живота. Селски уют, простички ценности, обикновени хора. Хляб и природа в най-общия смисъл. Плюс малко магия, колкото да снеме товара от натежалите от лична отговорност хорски рамене.

Носталгията личи и в още две книги от седмичната класация – „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ от Павлина Делчева-Вежинова и „Бохемските кафенета на соца“ от Мариана Първанова. Хората очевидно държат да поставят миналото – близко или далечно – на рафта у дома, да са близо до него, да го опознаят. Не търсят негов романизиран образ, не искат фикция, а максимална точност и документалност. Това е обществен глад, на който учените – историци, етнографи, архивисти – са длъжници.

А уклоните на обществото към нерационални решения на проблемите му са отразени и в „Малък наръчник по хюга“ от Майк Викинг. Датската философия дава отговори на същите въпроси – как да се свържеш с корените си, как да откриеш уют, без да се налага да влизаш в битки с непобедимото ежедневие.
„География на гения“ на Ерик Уайнър е вторичен ефект от подобно явление. „География на блаженството“ на същия автор държа дълго време челни места в класациите, събуждайки инстинктите, за които вече стана дума.

Този спонтанен отказ на читателите да се насочат към фикционална литература в чистия смисъл, да потърсят роман – класически или съвременен – който да предизвика интереса им, без да се заиграва със социалните им и атавистични вътрешни борби, е показателен. Литературата вече не върши работа като трансцеденция, като метаморфозирала реалност. Репродукцията трябва да наподобява оригинала дори в най-дребните детайли. Става дума за някакъв нов тип стилизиран реализъм, който да въздейства на първично ниво, без да затруднява с осмисляне, директен катарзис без трагедии и съпреживяване.

Идеализацията на миналото в контекста на изключително динамично съвремие не се случва за пръв път в световната история на културата – така Ренесансът е възродил елинизма. Но понеже историята се повтаря като фарс, новият нашенски книжен Ренесанс е по-скоро „селянизъм“.

И все пак надежда има – на четвърто място в класацията е изключителната стихосбирка „Захранване на нощта“ от Иглика Дионисиева. Дано причината за това да не е само в представянето на книгата миналата седмица точно в „Гринуич“.

Бъдещето засега също е обнадеждаващо – изборът на младите е първият роман на известния повече като поет Константин Трендафилов „Затворисърце“. Второто му място уравновесява негативните тенденции, за които вече стана дума. И е показателно за задълбочаването на разслояването в същото това наше общество. Модерното бъдеще е само на стъпка зад носталгичното псевдоминало. Въпрос на време е да го изпревари, ако му стигнат силите и ако комерсиализмът не надделее.

Всъщност, оказа се, че пазарът е перфектен индикатор за социалните настроения. Взаимодействието е взаимно – търсенето определя предлагането, а предложеното стимулира търсене на повече от същото. Но някъде по пътя сме загубили разбирането, че културата не може и не бива да бъде пазарна функция, че мисленето се възпитава. В нашите условия то май вече трябва да се лекува.