Българското кино – само за специалисти

Началото на българското кино е поставено през 1915 г. с „Българан е галант“. 100 години по-късно галантна към българското кино е само професионалната кинокритика – и то не винаги. Появи ли се нов български филм, публиката с безразличие му обръща гръб. Обикновено това е напълно заслужена и справедлива реакция, защото повечето наши режисьори и сценаристи също стоят с гръб към публиката – и с лице към кинофестивалите. 

Но и в много редките случаи, когато се появи филм с добри качества, интересът към него пак е нищожен. Огромното мнозинство от зрителите вече не вярва нито на хвалбите в медиите, нито на външното признание и отличията от световни форуми.

„Потъването на Созопол“

От българските филми, които стигнаха до широко киноразпространение през миналата 2015 г., едва ли някой (освен специалистите), ще си спомни повече от 5-6 заглавия. „Пътят към Коста дел Маресме“ (българското предложение за „Оскар“) е гледан от почти 14 хиляди души след 21 седмици на екран. „Досието Петров“ (по сценарий на прочутия Жан Клод-Кариер и с участието на едни от най-добрите български актьори) има малко над 6 хиляди зрители за същото време. Между тях по брой продадени билети се нарежда „Потъването на Созопол“ (с 2 награди „Златна роза“ – за сценарий и за женска роля) – 7 хиляди зрители за 14 седмици… Това бяха второто, третото и четвъртото най-посетени български заглавия миналата година.

„Пътят към Коста дел Маресме“

Шампион стана „Дякон Левски“ с близо 40 хиляди продадени билета за 45 активни седмици. За сравнение „Лудия Макс“ има 18 хиляди зрители повече от филма на Максим Генчев, при това за 33 активни седмици. И все пак „Дякон Левски“ стана най-гледаният български филм за 2015-та. Този резултат е добър пример за важната роля на рекламата във филмовия бизнес. В седмицата преди излизането на филма едва ли имаше сайт, вестник, списание, радио, телевизия и социална мрежа, които да не се занимаваха с посредствения от кинаджийска и крайно съмнителен от историческа гледна точка продукт.

Освен режисьор, в „Дякон Левски“ Максим Генчев е и актьор.

Максим Генчев или е пиар гений, или е просто невъздържан скандалджия – което обаче му свърши чудесна работа. Със затихването на шума рязко намаля и интереса – почти половината от зрителите си „Дякон Левски“ събра през първата си седмица на екран. Можем да предположим какво са разказали те на своите познати и приятели, след като между първата и третата седмица броят на билетите падна от 15 хиляди на 5 хиляди, а през четвъртата вече бяха 500.

„Досието Петров“

И все пак, дори и в най-силната му премиерна седмица, зрителите на „Дякон Левски“ не стигнаха за нищо повече от трето място в седмичния боксофис, победен от безобразната глупост „50 нюанса сиво“ и филма за деца от предучилищна възраст „Спонджбоб: Гъба на сухо“.

А в годишната класация по брой зрители „Дякон Левски“ се нарежда на съвсем непрестижното 40-о място. Това щеше да е прилично постижение в конкуренцията на многомилионните холивудски хитове, завзели екраните – стига да не ставаше дума за филм за Левски – най-големият и неоспорим национален (и екшън) герой, който съществува в нашата история. Толкова за патрЕотичния транс, който ни тресе всяка седмица по различни измислени поводи.

Че у нас скандалите са по-добра реклама и от положителните ревюта, и от фестивалните успехи, показва и вторият най-гледан роден филм „Пътят към Коста дел Маресме“, известен и като „Българска рапсодия“. Около решението филмът на Иван Ничев да бъде нашето предложение за „Оскар“, вместо далеч по-добре представилия се по света „Виктория“ (със селекция на „Сънданс“), се вдигна голям медиен шум. Но филмът на Майа Виткова не успя да се възползва добре от него, защото след няколко предпремиери и ограничени премиери, стигна до малко повече екрани чак в самия край на годината.

Ованес Торосян и Елена Телбис в „Каръци“

Най-тъжното е, че от филмите, получили широко разпространение през миналата година, „Урок“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, който остави най-ярка следа по света с участията си в десетки фестивали и спечели 18 международни отличия, не остави никаква следа в българския боксофис. Въпреки че е сред най-доброто, създадено у нас през последните 10 или повече години.

Остава само да се надяваме, че дългогодишният карък на българското кино в отношенията със собствената му публика, ще бъде строшен тази година от още непоказвания „Каръци“. Новият филм на Ивайло Христов има всички качества да върне зрители в салоните, дори когато филмът е български. Премиерата му е планирана за април – или около 10 месеца, сред като спечели Голямата награда на Московския кинофестивал. (Ако беше американски филм, сигурно отдавна щеше да е тръгнал по кината). 

Всичко от Емил Георгиев