Българското кино все по-трудно става мишена на шеги

В последната седмица на лятото Варна е много приятно място. Но вместо да се разхождам по плажа и да събирам слънце за зимата, всяка сутрин ходих на пресконференции и после прекарвах още по 8 часа на тъмно в гледане на филми в Зала 1 на ФКК. Оказа се по-интересно, отколкото очаквах. Имаше добри филми, които ще се харесат на публиката, имаше изненади, повечето приятни. Имаше и други, но тях няма защо да ги обсъждаме.

Конкурсната програма в 42-ото издание на Фестивала на българското кино „Златна роза“ (19 – 26 септември) предложи 17 игрални, 20 късометражни и 6 сериала (представени с по 1-2 епизода), почти всички изцяло български, и само няколко копродукции с наше участие. От фестивалната селекция личи, че напоследък българските филми по-трудно стават удобна мишена за шеги и закачки (Максим Генчев скоро не е пускал нищо).

Фестивалът започна с две от най-силните си продукции, и двете с награди от Кан, и извън състезателната програма на „Златна роза“.

„Човекът, който не можеше повече да мълчи“ на Небойша Слиепчевич идва със „Златна палма“ за късометражен филм и ни връща към един акт на героизъм в най-мрачното време от съвременната история на Балканите: 1993 г., Босна и Херцеговина. На гара Щръпци пътнически влак е спрян от сръбски паравоенен отряд, провеждащ операция за етническо прочистване. 19 пътници с мюсюлмански имена са свалени от композицията, за да бъдат екзекутирани. Останалите 500 души във влака разбират какво се случва, но само един се осмелява да се противопостави… Историята е разказана в реално време, пестеливо, с близки планове върху лицата на пътниците и нарастващо напрежение, докато зрителят се чуди кой и как ще се възпротиви. Единственият проблем с този филм, както и с останалите късометражни от фестивала, e как би могъл да стигне до повече хора. Аз не знам.

На следващия ден с първите два епизода от сръбско-българска телевизионна копродукция „Операция Сабя“ останахме в същия регион и в същата епоха. Филмът представлява безкомпромисен политически трилър по действителни събития в духа на „Чернобил“ и “Наркос“. Продуциран е от RTS – Сръбското радио и телевизия, а от наша страна от „Агитпроп“ и с подкрепата на Националния филмов център. Историята в сериала започва през 2003 г. с убийството на Зоран Джинджич — държавникът, които искаше да ориентира страната си към сближаване с ЕС. В двата епизода, които видяхме, са представени последвалият хаос, обявеното извънредно положение и началото на издирването на извършителите на убийството. В рамките на специалната операция, наречена „Сабя“, полицията арестува повече от 11 000 мафиоти, политици, висши военни и съдебни служители. В крайна сметка командирът на създаденото от Милошевич звено за специални операции Милорад Улемек Легия и неговият заместник Звездан Йованович бяха осъдени на по 40 години затвор като непосредствени извършители на убийството. Политическите поръчители остават неразкрити. В сериала историята е разказана от три гледни точки: на заговорниците (чрез техния млад шофьор), на една журналистка и двойка разследващи полицаи. В действителността полицаят е бил един, а репортерката и шофьорът са измислени герои. Темата продължава да е много чувствителна в региона и от създателите на сериала се изисквала голяма смелост, за да се захванат с него. Това е наложило по-голямата част от работата по проекта да бъде извършена тайно. Минисериалът вече е купен от HBO, а у нас — от bTV. Очаква се да го гледаме в края на тази или началото на следващата година. Не е ясно точно кога, защото премиерата в Сърбия, насрочена за началото на октомври, засега е отложена.

Наградата за сериал отиде при „Тревожност“, продукция на БНТ и „Мирамар“. Отделните епизоди проследяват различни психотерапевтични казуси, разрешавани от героите на Пенко Господинов и Ана Пападопулу — д-р Манов, психоаналитик с международно признание, и съпругата му д-р Ясенова – детско-юношески психолог консултант. Фокусът е върху психическите травми на съвременното българско общество, а темите са взаимствани от богатия опит на две известни имена — психоаналитикът д-р по философия Огнян Димов и психологът Иван Игов. Мотивите, обявени от журито при връчването на статуетката, бяха:

„За усилията в отваряне на така необходимия диалог и нормализирането на темите табу“.

На пресконференцията след премиерата някой дори се пошегува, че сериалът може да послужи като „обществена психотерапия, защото не всеки може да извади 100 лв.“.

При късометражните филми за най-добър бе определен „Влечуги“ на Кристина Спасовска. Тя разказва личната семейна история за необичайната сватба на родителите си — в затвора. В главните роли са Ясмина Радева, Васил Илиев и Албена Колева като следователката, която непрекъснато демонстрира своята класова омраза към предполагаемите „предатели на Родината“. През 1983 година 18-годишната Борислава е задържана след неуспешен опит на приятеля ù Юлиан за бягство от социалистическа България. От нея се иска да сътрудничи на Държавна сигурност срещу него, за да бъде освободена… Скоро след като излиза от ареста, Борислава се омъжва за Юлиан в затвора, но недоверието започва да трови семейството и съпруга ù. Заглавието и сюжетът на филма подсказват откъде идва обичаят в МВР години по-късно все така да се дават обидни имена на разработките („Гном“, „Червеи“, „Наглите“).

Както се очакваше, новият филм на Петър Вълчанов и Кристина Грозева „Триумф“ триумфираше в заключителната вечер на 42-рия фестивал на българското кино „Златна роза“. Не за първи път режисьорският тандем се вдъхновява от истински събития, но този път историята е особено скандална. Вече над 30 години тя продължава да привлича медийния интерес с комбинацията от пророчески сънища, древни съкровища, първия човек (от третия пол, според баба Ванга), ежедневни контакти с извънземен разум и очаквания България да се превърне във водеща технологична сила — трябва само да се покопае малко. За капак на всичко в този абсурден сюжет с голям ентусиазъм се включват и група висши военни от ръководството на храбрата българска армия (която не се плаши от подигравки). Смята се, че за две години в Царичина са похарчени между 16 и 18 милиона лева, а не е открито нищо.

„Триумф“ е черна абсурдна комедия, която подхожда доста свободно към фактите, но показва най-важното от историята — дори най-безумните начинания могат да ни доведат до осъзнаване на прости истини. Филмът ни връща при един най-ярките символи за налудността на онова време, партийни величия ходеха при Ванга, хората се лекуваха при екстрасенси, ясновидки определяха обществения дневен ред. В самото начало на 90-те вече беше ясно, че с комунизма е свършено. Но старите комунисти не искаха да си тръгнат, макар да бяха наясно, че само чудо може да ги спаси.

Освен голямата награда за най-добър филм, „Триумф“ взе и отличията за сценарий (Вълчанов, Грозева и Дечо Таралежков) и най-добра женска роля, поделена между Маргита Гошева и Мария Бакалова, както и наградата на публиката, и тази на Съюза на българските филмови дейци.

„Триумф“ — Маргита Гошева и Мария Бакалова си поделиха наградата за женска роля.

Единствената от важните награди, която „Триумф“ не получи — за най-добър режисьор, бе присъдена на Павел Веснаков за „Безветрие“, който вече има номинация за Европейските филмови награди. След години в чужбина Калоян се връща в България, за да продаде жилището на своя починал баща и да скъса с миналото, което не харесва, но и не познава. Тази задача постепенно се превръща в пътешествие към самопознанието, осеяно с болките от стари травми. За да внуши и на зрителя усещането за клаустрофобията на главния герой, затиснат от тъга и меланхолия, филмът е сниман в доста необичайния квадратен формат (1:1) на екрана.

„Павлов, който играе завърналия се Калоян, е известна рап звезда на име Fyre в родната си България, но тук брилянтно въплъщава един мълчалив герой, чиито мълчания и безмълвни отговори са някак по-членоразделни от речта“, пише „Варайъти“ в изцяло положителното си ревю за филма.

Призът за мъжка роля отиде при Александър Трифонов за играта му във филма на Надежда Косева „Клопка“. Ако живееше в Америка, актьорът, когото може би помните от „Безбог“, би могъл да е звезда в уестърн филмите на Сам Елиът. В „Клопка“ той влиза в архетипния образ на самотния мълчалив герой, който прави каквото трябва, пък да става каквото ще. Според сюжета той се противопоставя на намеренията на местната мафия, сраснала с местната власт, да построи опасно хранилище за ядрени отпадъци. Действието се развива край Дунава, снимано е и на няколко острова в горното течение на реката. Работата на оператора Кирил Проданов, който превръща дивата красота на реката в един от героите на филма, също бе отличена с награда.

За играта си в „Клопка“ Александър Трифонов бе отличен с приза за най-добър актьор.

Фестивалът предложи и ред изненади. Ники Илиев стана любимец на публиката още от началото на кариерата си, но критиците трудно намират добри думи за него, ако изобщо го забележат. През последните 12 години Илиев направи 5 филма, без да получи нито лев от НФЦ. Шестият – „Без крила“ – е драматичен разказ по действителни събития. След като губи двете си ръце при инцидент с електрически ток, Михаил Христов взима решението да се занимава професионално със спорт и в крайна сметка печели параолимпийска титла, изобретява нов вид протези и става мотивационен говорител. А Ники Илиев най-накрая спечели единодушни похвали от българската критика.

„Заведи ме вкъщи“ е изненадващо симпатичен български филм за малки и големи с коледен дух и отличен кастинг. Основните персонажи в тази история са Ян (Алекс Маринов) — момче от дом за деца без родители, суетната тв шоу звезда бате Злати — в изпълнение на неочаквано забавния Асен Блатечки, неговата самоуверена манипулативна продуцентка (Койна Русева) и един хитър и опасен бизнесмен, в който се превъплъщава Китодар Тодоров. В навечерието на изпълнената с големи надежди коледна нощ малкият Ян преживява големи разочарования. Само че вместо депресираща мелодрама, сценаристът Михаил Вешим, продуцентът и оператор Цветан Недков и режисьорът дебютант в пълнометражното кино Мартин Геновски успяват да съчетаят коледното настроение със сатира на шоубизнеса и медийния фалш и да приключат филма с мажорен акорд.

„Всичко за сина ми“ се нарича новият сериал на БНТ с Димитър Рачков. Никога не съм харесвал каквото и да е с негово участие. Появи ли се на екрана, сменям канала. Но след като гледах първия епизод на сериала във Варна, ще дам шанс и на следващите. Рачков играе стендъп комик, който се грижи сам за сина си. В ролята на бившата му жена е Христина Апостолова. Актрисата е бивша жена на Рачков и има син от него. Тя е сценарист на „Всичко за сина ми“ и настояща жена на Евтим Милошев (понастоящем и министър на туризма). Техният син Петър Милошев влезе в ролята на сина на Рачков. Животът се оказва по-интересен от всеки сериал. Режисьор е Павел Веснаков, за когото няма данни е в някакви роднински връзки с останалите. В тази си роля Рачков е по-интересен, отколкото във всички капки, господари, забранени шоута, маскирани певци и пеещи лъжци, взети заедно. В показания епизод имаше и драматични, и смешни моменти, както и една доста изненадваща сцена, в която Рачков и бившата му жена си бият шамари. Режисьорът Павел Веснаков и сценаристката Христина Апостолова разказаха, че са имали колебания кой епизод да покажат на фестивала, защото в началото имало повече хумор, а след това драмата вземала превес. Ще видим през януари, когато „Всичко за сина ми“ тръгне по БНТ.

„Преди да забравя“ за мен лично се оказа най-вълнуващият филм в това издание на „Златната роза“. Актьорът Иван Савов играе Стоян — възрастен човек с напредваща деменция. Дъщеря му Илиана (дебют в игралното кино на Александра Димитрова) решава да организира за баща си пътуване, в което той да се види със сестра си, синът ù Веско  да събере ценни спомени с дядо си, а тя да прекара последни дни с малкото останало от баща ù, който скоро вече няма няма да разпознава никого… Успоредно с товa обмисля и да се раздели със съпруга си (Никола Мутафов), който все няма време за нея.

Режисьорът и съсценарист Станислав Дончев, с опит и в драмата („Писма от Антарктида“), и в комедията („Корпус за бързо реагиране“), успява да смекчи чувството за безнадеждност, което предизвиква деменцията. Ако се използва правилно, хуморът може да си намери място и в най-трагичната история. Деменцията е все по-важна социална тема, особено в страните със застаряващо население, по-важна, отколкото предполагат повечето хора. В България засегнатите са около 200 000 души. Като добавим и близките им, живеещи с тях, страдащите стават 2-3 пъти повече. Но съществува някаква стигма, срам, заради който много хора предпочитат да мълчат. Затова е много важно да има такива филми. Немалко от членовете на екипа на „Преди да забравя“ познават деменцията от личен опит — от бащата на сценаристката Теодора Дончева (и тъст на съпруга ù Станислав Дончев), до майката на актьора Иван Савов и бабата на изпълнителката на главната роля Александра Димитрова… На пресконференцията след филма критикът проф. Божидар Манов каза на Иван Савов:

„Ти би могъл да замениш Антъни Хопкинс в „Бащата“ (намек за превъплъщението на холивудската звезда в 80-годишен баща с деменция, за което Хопкинс взе „Оскар“ през 2021 г.)“.

Но филмът на Флориан Зелер (и той със семеен опит с деменцията) съчетава истински страх с непреодолима тъга и e на моменти е брутално жесток. В него виждаме света през все по-замъгления и объркан поглед на героя с деменция, а в „Преди да забравя“ зрителят се идентифицира с главно с дъщерята на болния.  Това е филм, в който са вложени душа и сърце.

Иван Савов като баща с бързо прогресираща деменция в „Преди да забравя“.